Хайде да си спомним за казармата, която беше неизбежна в годините на социализма. Съжалявам за мъжете с мачовски бради, юнашки татуировки и нежно оформени вежди, които не са служили в армията. Осъзнавам комплексите им, че не са държали истинска голяма пушка в ръцете си и компенсират с потене във фитнеса и анаболни мускули.

Няма да забравя как в онзи ден остриган, уплашен и с възстари дънки прекосих КПП-то на родната казарма – плевенската ШЗО /Школа за запасни офицери – б.ред./, наричана шеговито: „Школник, забрави отпуските“.

Първо – още цивилни ни пратиха в една стая и там, така да се каже, определиха съдбата ни. Някакъв възсух полковник разпитва половин час един върлинест младеж преди мен страх ли го е о високо, става ли му лошо, може ли да се катери и да скача и накрая го изпрати да се обучава за парашутист. Мен обаче възсухият полковник нищо не ме попита, само ме погледна и кратко излая: „Танкист!“.

И ме пратиха в трети батальон да ми дадат въшкарника /униформата – б.ред./, колана, кубинките и онова лъскаво, блестящо, красиво и опасно нещо, наречено автомат „Калашников“, за да ме направят истински танкист. Не е вярно, че първото впечатление никога не лъже. Защото старшината на ротата на пръв поглед ми се стори много приятен и загрижен човек. Не беше точно така.

В казармата всеки ден е дълъг като месец, затова и спомените са много. Всеки, който е минал оттам, знае за какво става въпрос. Но е вярно, че ставаш мъж. В казармата мирише на стари обувки, на оръжейна смазка и на сапунка. Сапунка е, когато настържеш ситно с джобното си ножче един-два войнишки сапуна, поръсиш с туба паста за зъби за аромат и размесиш тази ужасна смес с кофа вода. После чистиш дългия коридор на ротата цяла нощ на колене, и сапунче да не остане, докато дежурният по рота сладко си спи цели 4 часа.

Няма „не мога“, няма „ не искам“, научаваш много неща. Аз например научих как да сервирам на 70 души, когато съм дежурен по столова. Научих, че когато стреляш с бойни снаряди, никога не трябва да се правиш на танков ас и да се мериш през командирския уред за наблюдение. Щото той лъже и може да пратиш снаряда на 15 километра, демек много извън полигона и да удариш някоя къща в някое село. Е, аз не ударих къща, но заради този злополучен изстрел отнесох 3 дни арест. Там ми лепнаха прякора „Стрелеца“. Златни времена!

Живеем в тежко и опасно време без ценности. Не е лошо да си поддържаме армията боеспособна. И яма нищо лошо един младеж да умее да борави с бойно оръжие и да разпознава военните звания по пагона. Наученото в казармата не се забравя. Никога!

Михаил Стоянов, Ретро