Този 9 май може да се окаже важен за политическия живот на България. Случи се немислима доскоро случка – посланици на страни от ЕС седнаха публично с Делян Пеевски да поговорят за събитията по света и у нас. Усмивки, здрависвания, делничен работен порядък – това показаха снимките.

Разбира се, значението на подобни прояви е доста отвъд официалния повод. В случая не е групичката да чества Деня на Европа на раздумка, а въдворяване на нормалност – един вид нормално е Делян Пеевски да прекарва делника си с такива хора. Проведена на старта на предизборната кампания, срещата може да се тълкува и като европейска подкрепа за ДПС, лично за Пеевски – на националните и континенталните избори.

Случката бе посрещната с няколко възмутени медийни коментари и тишина от останалите политически лица. И щеше да бъде затисната информационно от други събития, ако на 16 май пет неправителствени организации не реагираха. В писмо до белгийския посланик Фредерик Мьорис (домакин на събитието) те казаха, че

не е нормално символът на корупцията у нас

да бъде скъп гост на европейските дипломати. Всъщност, независимо от конкретните проявления на сблъсъка, цял над 10-годишен политически цикъл у нас е подпечатан чрез Делян Пеевски по сечението нормалност – ненормалност, с опълчването на мнозинството българи срещу политико-олигархичната мафия. 9 май бе юмрук и поощрение за враговете в противопоставянето. През 2013 г. френският посланик Дьо Кабан (и други посланици) подкрепят протестите срещу Делян Пеевски; през 2024 г. посланиците честват с него Деня на Европа – историците, познавайки нрава на науката си, се усмихват ехидно.

Цялата тази тема обаче заслужава и един по-дългосрочен поглед. Както и тръгнало, Делян Пеевски един ден и премиер може да стане на тази държава. Какво ще му попречи? Санкциите „Магнитски“ не са безсрочни, след година-две може да отпаднат. Ако някой твърди „Невъзможно е“, нека си помисли допускал ли е преди 2 години Христо Иванов и Кирил Петков да влязат в официална коалиция с Бойко Борисов. Че заедно с Делян Пеевски ще пишат конституция. Животът познава много по-големи превратности. Никой не знае бъдещето, но е пределно ясно, че от година Пеевски е в процес на (само)почистване. Церемониалният му евроатлантизъм е част от това. След като на вътрешна почва Пеевски триумфално бе препран от политическите опоненти, настоящата посланическа среща е

стъпка и към външно изпиране.

Случи ли се докрай, трудно нещо може да го спре да направи каквото поиска в държавата, да заеме какъвто и да е пост.

Темата следва да бъде разгледана още по оста „възможно – невъзможно“. А и с оглед на натюрела на самия Пеевски. Допускал ли е някой доскоро, че етнически българин ще оглави ДПС? Това бе дългосрочна теоретична цел на партията, но все пак се случи скоро, и то точно чрез недопустимия за милиони граждани (включително от турски произход) Пеевски; насред санкции за корупция. „Преуспелият млад мъж“ премина и този редут, де факто при съвместяването с Джевдет Чакъров е председателят на Движението.

Не просто невъзможните неща стават реалност,

но и на самия Пеевски му се иска много, неспирно – влияние, власт, разрастване – няма задръжки, успява.

Трябва да е ясно още, че когато Пеевски, довчера най-некомуникативният български политик, говори сутрин, обед и вечер за Македония, проблемите на земеделците и шахматистите, това не е просто легитимация чрез излизане на светло. Това е позициониране на политик, за когото хората следва да свикнат, че решава всичките несгоди на мирозданието.

„Свикването“ е ключов момент

от превръщането на ненормалното в нормално.

Христо Иванов, Кирил Петков и плеяда още светила на борбата срещу корупцията имат принос за случващото се. Но самото българско общество, ако все още има сили, следва да излъчи послание към Европа, а и Запада въобще: втори „наш кучи син“ ще убие остатъчната вяра във въдворяването на почтеност в България. Това означава още западен скептицизъм у нас, и то в средите, които продължават (дори на инат) да вярват в добронамереността на Запада и ценностите му. Колкото да е трудна ситуацията заради войната в Украйна,

има червени линии в България, които не бива да се прекрачват.

Деветомайската случка е лицемерие, в което с години Европа ти обяснява колко важно е да пребориш корупцията, подкрепя те в борбата срещу нейния символ (уж), а накрая сяда на маса с него. Но нещата са и по-дълбоки.

Темел в българската народопсихология е избавлението, надеждата чрез помощ отвън. Дядо Иван, Москва, Европа – фигурите се сменят през вековете, но състоянието е едно и също – усещане за несретен живот, че си малък за справяне сам, упование в приятел, който те провожда през брода. Това не е само психология на масите. До голяма степен е и на политическия елит –

за да оцелява, е научен да слуша „големия брат“.

През последните десетилетия, съчетано с политически мерки, това вкарваше този елит в обществено полезен коловоз, в брод – да не краде чак толкова много, поне да прикрива корупцията, да мъчи да се променя – заплашван от санкции, неприемане в европейското семейство, критики, изключване от регламенти… „Тоягата и морковът“ не изпълняваше напълно задачата (няма как), но имаше значение – най-големият страх на крадливия български политически елит бе именно от Европа. Зает с други проблеми обаче, а и съобразно „естествения ход на нещата“, ЕС поразхлаби примката. Миналата есен отпадна механизмът за наблюдение на правосъдието, който единствен контролираше съдебната реформа и дисциплинираше нейните противници. Това де факто бе тяхна легитимация, поздравление за добри резултати при случилите се само формално реформи. И какво се получи като резултат? Хора като Пеевски укрепнаха, поискаха нови и нови територии –

разпищолиха се без тоягата, устремени към моркова

А българското общество остана без приятел, без единственото си упование. Но или изводът не е направен в Европа, или наистина иде реч за гигантско лицемерие, при което довчерашни врагове търсят общите си интереси – иначе нямаше деветомайската среща да бъде проведена. Така или иначе, налице е нов много грешен европейски подход към България. Резултатите са видими, а съчетано с народопсихологията, рискува да доведе до щети, каквито в европейските столици не си и представят.

С други думи, светът е голям. Има хора, които все някак могат да помогнат за спасяването, ама се разсеяха.

Николай Иванов