С наближаването на изборите ДПС започна да прави необичайни неща. Някои от тях са видими, почти демонстративни, други представляват трудно доловими, вероятни симптоми на вътрешни процеси, които подлежат на нееднозначно тълкуване. Предвид на особената (макар и често хиперболизирана) роля на движението в българската политика и в контекста на предстоящите избори 2 в 1 е важно да се отговори на въпроса „Какво става в ДПС“? Отдавна е известна слабостта на Доган и неговата организация към символни политически актове, поради което мнозина се опитват да разгадаят какво иска да (по)каже ДПС вътре в страната и зад граница.

Нека започнем с видимите отклонения от традиционната политика на ДПС, отбелязани от повечето наблюдатели. През последните дни безспорната топ-новина от лагера на движението е първото по рода си издигане на етнически турчин като кандидат за президент. Към това веднага се добавя политическото „реанимиране“ на Делян Пеевски (като водач на листа), съпроводено от поредица официални заявления, че партията застава категорично зад него. Също така, мнозина припомнят неотдавнашното посещение на председателя Карадайъ в Анкара, където той произнесе (случайно или не) злополучната фраза за „родината-майка“. Накрая, за пръв път от много години ДПС обяви още преди началото на кампанията кого от останалите кандидати ще подкрепи при евентуален втори тур на президентските избори.

Ако преминем към втория, по-дълбок пласт на процесите в движението, непременно трябва да се отбележи изтласкването на заден план на групата от по-млади, добре образовани и натрупали международен политически опит лица, представяни до неотдавна за „европейска витрина“ на ДПС. Видимо се засилват влиянието и публичните изяви на Цонев, Летифов и Хамид, а при регистрацията в ЦИК демонстративно бяха изведени на преден план забравени лица като Юнал Лютфи и Емел Етем (която през последните години рядко посещава България). Доган отдавна има навика изненадващо да поставя в политическия „фризер“ видни фигури на движението, а после също толкова внезапно да ги „размразява“, но какво е посланието в този случай?

Тълкуванията на анализаторите са разнопосочни. Според едни в своята цялост посочените стъпки демонстрират радикализация на ДПС и на тази основа вещаят беди и препоръчват след изборите движението да не бъде „стигматизирано и сатанизирано“. Други отделят първостепенно значение на триумфалното завръщане на Пеевски „с фанфари“. Ясно е, че поне за момента ДПС не се бои от българската съдебна система, но подобен демарш е очевидно предизвикателство към силни външни фактори и в този смисъл представлява необичаен риск. Срещат се дори квалификации, че към българското общество е извършена „откровена провокация“.

Широко разпространена е и преценката,  че ДПС полага максимални усилия да мобилизира електората си, за да постигне възможно най-висок резултат (в пряко изражение като получени гласове и места в парламента и косвено – като сила, влияеща съществено върху изхода на президентските избори).

Вероятно всяка от тези интерпретации има някакви основания. Но засега няма отговор за първопричините, за движещите пружини на тези действия. Ако движението наистина се „радикализира“, защо? Каква би могла да бъде целта на подобна съзнателна „откровена провокация“? Кое кара ДПС да иска да изцеди и последния електорален ресурс точно сега? Логично е да допуснем, че отклонението от установения модел на политическо поведение и от привичния подход за правене на избори се дължи не на прищевки или импровизации, а на сериозни изменения в средата, които принуждават ДПС да извършва резки маневри.

На пръв поглед политическата ефективност на ДПС не се е променила съществено. Наистина, на юлските избори движението загуби над 40 хил. гласа (в сравнение с април), но в резултат на по-ниската активност парламентарното му представителство бе редуцирано само с един мандат. Подобни флуктуации сме наблюдавали и преди (макар и по различни причини), но те не са пораждали подобни реакции.

Корените на резките движения на ДПС са вероятно в дълбоките промени в обществото и в партийно-политическата система, започнали след отприщилите се през миналото лято масови протести. Движението бе еднозначно позиционирано сред факторите, символизиращи статуквото, т.е. отречения модел на (зло)употреба с властта. Всички водещи негови фигури са сочени като перфектна персонализация на злините, извършени през последните (поне) десет години. За разлика от подобни ситуации през минали периоди,

този път обичайните маневри не помогнаха.

ДПС бе открито изолирано и поставено ясно и еднозначно на стълба на политическия позор.

Това бе необходимото условие за търсене на нови ходове, но към него трябваше да се добави и второ, достатъчно условие. То се задейства след появата на терена на нов политически играч в лицето на формацията на Кирил Петков и Асен Василев. В нея очевидно движението разпозна голяма заплаха и враг № 1, поради три кумулативно действащи обстоятелства. Първо, като служебни министри двамата засегнаха болезнено някои ключови схеми и кадрови ресурси на ДПС. Второ, обявиха и очевидно ще следват стриктна линия на лоялност към президента Румен Радев. Трето, евентуалното им добро представяне на изборите (да не говорим за електорален триумф) ще създаде условия за формиране на нова конфигурация и ще повиши шансовете за излъчване на управление, решено да извършва по-нататъшни дълбоки промени и да оздрави държавата.

При такава нова ситуация движението би загубило (може би задълго) ролята си на ключов политически брокер и несъразмерното си кадрово представителство на всички нива на властта. Очевидно заплахата се възприема като много сериозна, за да се стигне до пряко и агресивно конфронтиране не само с вътрешните опоненти, но и с решаващи външни фактори. Трудно е да се обясни на какво разчита ДПС при този фронтален сблъсък (освен на опитите да се възроди и да се шантажира обществото с опасното заиграване с „етническия мир“). Ясното ранно позициониране на страната на кандидата на ГЕРБ в президентската надпревара носи повече негативи, отколкото преимущества (както за самия кандидат, така и за ДПС) и допълнително намалява шансовете за диалог след изборите. Освен това подобна линия носи риск от окончателно развенчаване на тезата, че „без ДПС не е възможно да се избере български президент“. Впрочем тази постановка бе опровергана още на изборите през 2016 г., когато на първи тур движението гласува за свой кандидат, а на втори тур приносът му за победата на Радев бе пренебрежимо нисък (от порядъка на 6-7 на сто от получените над 2 млн. гласа, дадени за действащия президент).

В крайна сметка, остава да видим дали внезапните маневри на ДПС са продукт на някакъв „хитър план“ или представляват конвулсивни панически движения.

Александър Маринов, Банкер