26.03.2015 | 8:11
Китай иска да изкупи Европа
Инвеститорите от най-населената страна се прицелват в големите марки на Стария континент
Блумбърг

Китайските инвеститори са силно привлечени от компаниите в ЕС и се прицелват във все по-известни марки. Напоследък те се заинтересуваха от покупката на 18 сгради на „Потсдамер плац“ в Берлин и на италианския производител на автомобилни гуми „Пирели“. По някакви непонятни причини Европа счита китайските инвеститори, дори държавните, за по-полезни, отколкото, да кажем, руските.

До 2011 г. Китай предимно привличаше инвестиции от Европа, но поради дълговата криза стойността на активите спадна. На някои правителства не им оставаше нищо друго освен приватизацията, а почтените корпорации станаха по-малко взискателни към потенциалните инвеститори. Китайски купувачи се сдобиха с „Волво“ в Швеция, с контролния пакет акции на „“Пежо-Ситроен“ и на модната къща „Соня Рикел“ във Франция, с пристанището Пирея в Гърция, с ресторантите „Пица експрес“ и елитната британска компания „Акуаскутум“, чийто предмет на дейност е шиенето на дрехи. Китайските инвестиции нарастваха в геометрична прогресия.

Миналата година, когато бяха сключени сделките за покупката на „Пежо“ и „Пица експрес“, сливането с китайски компании и количеството придобивки в Европа поставиха нов рекорд. Макар Китай да започна да инвестира повече в САЩ, дори повече, отколкото САЩ в Китай, Европа се оказа по-приятелски настроена.

На Китай се падат общо едва близо 1 на сто от преките чуждестранни инвестиции в Европа. Това е твърде малко, за да предизвиква безпокойство. Но това е, без да се брои резкият скок на частните китайски инвестиции, например в португалските или латвийските недвижими имоти в рамките на програмата „Златна Виза“ в тези страни. Да се инвестира в Европа е сравнително евтино, тя е отворена и има това, което е необходимо на китайските компании – технологии и марки.

Договорът с „Пирели“ предвижда именно покупка на марката. Възможният купувач – Китайската национална компания за производство на гуми и каучук, влизаща в състава на държавния гигант „Кемчайна“, продава 20 милиона гуми годишно, но никой досега не е чувал за марките й – „Ръбър сикс“ и „Еолъс“. Тя няма славната история на състезанията като „Пирели“ или такъв знаменит календар като нея. Тази италианска компания, изглежда, е преоценена. Стойността на акциите й превишава 23 пъти нейните доходи, докато при компанията „Мишлен“ това е 16 пъти, а при корейската „Кумхо“ – 11. Въпреки това, нейната марка е на пето място в света сред най-скъпите производители на гуми, а две други европейски марки от най-добрите пет – „Мишлен“ и „Континентал“, принадлежат на доста по-едри компании, прекалено големи, за да искат някой да ги придобие.

За амбициозния купувач, който има много пари и мощно производство, покупката на „Пирели“ е идеална сделка. Пазарната й капитализация възлиза едва на 7,5 милиарда долара (това е съвсем малко в сравнение с приходите на „Кемчайна“, които миналата година бяха почти 40 милиарда долара), а нейната марка може да помогне на китайския гигант да стане световно известен. Нещо подобно се случи, когато китайската компания „Джили“ купи „Волво“ – не само заради нейните технологии, но и защото компанията бе призната в целия свят. Макар пазарната цена вече да превиши първоначалната оферта на „Кемчайна“, тя трябва да бъде много по-висока, за да стане „Пирели“ прекалено скъпа за контролирана от китайското правителство компания.

В това е и проблемът.

Китайците правят повечето си инвестиции в Европа във вече съществуващи, добре известни компании. Нови проекти почти няма. Няма нищо лошо в това, че частни компании – такива като „Хони кепитъл“, която купи „Пица експрес“, потенциалните инвеститори, които искат да купят сгради на „Потсдамер плац“ – „Фосун интернешънъл“ и „Пин Ан иншурънс“, или спасителят на „Волво“ – „Джили“, придобиват акции на европейски компании. Трансграничният бизнес стана нещо обичайно в наши дни. Но когато стари европейски марки попадат в ръцете на китайски държавни компании, това е вече геополитика. Европейските страни на практика дават назаем част от наследството си на октопод, какъвто е китайското правителство, за да може то да разшири своето влияние в света.

„Сега китайските инвестиции изглеждат като пари, падащи от небето, но те могат да се превърнат… в троянски кон, който да докара китайските политика и ценности в самото сърце на Европа“, писа през 2014 г. Софи Мение от Принстънския университет.

От европейските инвеститори в Китай се изисква да създават съвместни предприятия с китайски партньори. съществуват и други ограничения в конкретните отрасли на промишлеността. ЕС се опитва да договори по-голямо отваряне, но Европа остава в неизгодно положение. Тук обаче става дума не просто за взаимност.Отварянето към инвестиции на китайски държавни компании означава подкрепа на режима, който не е задължително приятел на Европа и съвсем не споделя нейните ценности. Това не е по-добро от отварянето на европейските пазари за руски държавни енергийни гиганти като „Роснефт“ и „Газпром“. Те с удоволствие биха изкупили всичко, което може, за да укрепят позициите на Москва по време на преговорите с ЕС.

В момента европейските правителства се опасяват от руските инвестиции, дори от частните. Великобритания се опитва да принуди компанията на милиардера Михаил Фридман „Летъруан“ да продаде обектите, които се занимават с добив на петрол в Северно море, които тя придоби заедно с германската енергийна компания „Деа“. Не е ясно защо европейците смятат сделките с китайските държавни компании „Дунфън мотър“ и „Кемчайна“ за по-приемливи.

Европа има нужда от последователна политика в сферата на преките чуждестранни инвестиции. Тя трябва да разработи ясни препоръки, определящи кое е допустимо и кое – не, и какви инвеститори биват приветствани, а какви – не. Защо еропейците не настояват държавните компании да влагат пари в нови проекти? Такива сделки са напълно обосновани, включително инвестициите на китайските ядрени компании в проекта на електроцентралата „Хинкли“ във Великобритания. Има смисъл също така да се изисква от чуждестранните компании да работят с местни партньори и да не владеят контролните пакети от акции, като предоставят по-голяма свобода на частните компании. В Китай, разбира се, дори частните компании могат да бъдат инструмент на държавната политика. Но те поне са преди всичко пазарни агенти, които заслужават да имат възможността да се конкурират на равни начала.

оставете коментар

МИГNews.info не носи отговорност за коментарите на потребителите.
Коментарите подлежат на модериране.
Правилата за коментиране