Да се пише за състоянието и перспективите на БСП вече не е атрактивно начинание, дори за патологично злорадстващите „антикомунисти“ на прехода. Ако преди три (и дори две) десетилетия социалистическата партия внушаваше респект и привържениците й се измерваха със седемцифрени числа, днес тя е част от политическия миманс.

Когато искаме да разберем какво и защо се случва с Българската социалистическа партия, е редно да започнем с фактите. А те показват следната картина на представянето на БСП на парламентарни избори през последните тридесетина години (включваща брой получени гласове и класиране):

1994         2 258 212 (1)

1997         938 000 (2)

2001         783 000 (3)

2005         1,129 000 (1)

2009         748 000 (2)

2013         942 000 (2)

2014         505 000 (2)

2017         955 000 (2)

04.2021    480 000 (3)

07.2021    366 000 (3)

11.2021    268 000 (4)

10.2022    233 000 (5)

Вярно е, че всичко има край на този свят, но все пак си струва да си зададем въпроса как за 17 години избирателите на БСП спаднаха 5 пъти – от 1,129 хил. през 2005-та до 233 хил. през 2022-ра, а партията се свлече от първо на пето място в класацията на изборните резултати? Защо формацията, монополизирала българското ляво пространство, изпадна в това незавидно положение, при това в общество с токсични нива на бедност и социални неравенства? Дали и по какъв начин би могло да се случи „възкресение” на лявото у нас – с или без БСП?

Отговорът на подобни съдбовни за всяка изпаднала в тежка и хронична криза партия въпроси е в ръцете на първо място на нейните членове и симпатизанти. Наистина „спасяването на давещите се е дело на самите давещи се“, т.е. изисква масов импулс на морална енергия и воля за борба. Но

ролята на партийното ръководство също е ключова

– то трябва честно да формулира въпросите и да предложи достоверна диагноза, колкото и тревожна да е тя. И най-вече – да поеме отговорност и да посочи пътя за оцеляване.

БСП отдавна има сериозен лидерски проблем, само че при последните години от управлението на Корнелия Нинова „Позитано“ 20 все повече заприлича на канцелария на печално известните ликвидационни съвети. Дори да отхвърлим конспиративните теории, че става дума за заговор за унищожаване на автентичното българско ляво и подмяната му с ляволиберален сурогат, настойчивостта, с която едноличния ръководител на БСП и неговата свита водят партията към кончина, е впечатляваща.

Нещо повече, удивява спокойната реакция на партийното ръководство към поредицата сериозно влошаващи се изборни резултати. Поредният отлив на избиратели на изборите преди две седмици бе коментиран невъзмутимо с думите „нищо особено не се е случило“. Все пак нека уточним, че иде реч за 35 хил. гласа, т.е. почти 15% по-малко в сравнение с изборите през ноември миналата година. Действително, сривът не е така крещящ, както загубените 210 хил. гласа между април и ноември 2021-а, но тенденцията е неумолима.

Обективните мащаби на електоралната катастрофа

влизат в драматичен контраст със самооценката на ръководството на БСП. От известно време е много лесно да се предвиди фразата, с която започва първата следизборна пресконференция на „Позитано“, а именно – „въпросът за оставката на председателя не е на дневен ред“. Както е тръгнало обаче, скоро няма да има кой да поиска тази оставка. Това може би ще донесе душевно спокойствие на Нинова, но ще бъде тъжен епитаф за една партия с традиции, преминала през всякакви изпитания.

Някои анализатори припомнят известния факт, че БСП е била неизменно и все по-тежко наказвана от избирателите след всяко участие в управлението на държавата. Което наистина е така: през 2009 г. (след правителството на тройната коалиция) партията загуби почти 400 хил. гласа в сравнение с 2005-та, а през 2014 г. (след краткото управление на кабинета „Орешарски“) – нови 250 хил. гласа. Тази ясно изразена тенденция така и не бе подложена на сериозен анализ от ръководните органи на социалистите, вследствие на което закономерно се задълбочаваше с годините.

Но след 2017 г. се появи нов парадокс – партията започна да понася санкции дори когато се  държеше като (формално) водеща и агресивна опозиция. Това противоречие – изразено в загубата на почти половин милион гласа през април 2021 г. в сравнение с март 2017 г. също изискваше обяснение и практически мерки, но такива не последваха. Бе възприет друг курс – търсенето на причини навсякъде другаде, но не и в начина, по който бе ръководена формацията и нейната политическа и предизборна дейност.

Трудно е да определим по друг начин, освен като маниакална политическа суицидност, настървеното разрушаване на отношенията на БСП с президента Румен Радев. Последиците от тази погрешна линия ясно проличаха на изборите през април м.г., но тя не само не бе коригирана, а бе съзнателно продължена, което доведе до нови, катастрофални електорални щети. Сега отново липсват знаци на някакво връщане към политическото здравомислие.

Не е сигурно дали за БСП има все още някакви шансове за оцеляване, но опитът за спасение минава не просто през отстраняване на проваленото ръководство, а изисква смяна на насадения порочен вождистки модел, който превърна партията в заложник на болните амбиции на една персона и на нагаждачеството на група хора, решили да си осигурят благоденствие чрез нейното обслужване.

Александър Маринов, Банкер