Повишава се напрежението около „другия вот”, който може да е определящ за съдбата на света. Докато лобирането за следващ генерален секретар на ООН набира скорост, обичайният задкулисен натиск се усилва, с което на преден план изплуват лъжите и тайните.

Двама от кандидатите, досега обвити в аура на порядъчност, сега са в ситуацията на Икар – прекалена светлина и горещина, прекалено много скрити скандали. Можем да се надяваме, че дори в ерата на Тръмп, такива неща имат значение.

Такова е предизвикателството пред водещия кандидат, Ирина Бокова, която е ръководител на ЮНЕСКО и бивш външен министър на България. В друг свой текст изтъкнах нейните предимства – тя е жена от Източна Европа, с успешна кариера на дипломат, което изпълва сегашните изисквания на ООН за поста.

Има две други кръжащи сенки от женски пол. Едната е Сузана Малкора – сегашният външен министър на Аржентина и бивш ръководител на миротворческите сили на ООН по време на някои противоречиви разрушителни мисии в Африка.

Другият кандидат, на който преди гледах скептично, е Кристалина Георгиева, заемаща висш пост в ЕС и отчаяно търсеща номинацията (за генерален секретар на ООН). Нейната родна страна България вече издигна сънародничката й, която споменахме.

Интригите и мърсотията започват да обвиват кандидатките в простащина, а това зловоние си струва да се усети подобаващо. Поради тази причина ще посветя този текст изцяло на Георгиева, а друг път ще се съсредоточа в Малкора.

Досегашните ми резерви към Кристалина Георгиева се основават на непреодолимите проблеми пред кандидатурата й.

Руснаците автоматично я зачеркват. Те са подчертавали това в позиции, публикувани от държавните медии.

Тя беше и все още е безнадежден претендент и просто трябва да изостави идеята за благото на всички: на страната й, на ООН и на света.

Това обаче не се случва и Георгиева възобнови похода си по аварийното стълбище. Изходът обаче е един и същ и кандидатурата й няма как да преодолее категоричното вето на Москва.

Защо тяхната позиция е такава? Георгиева е зам.-председател на Европейската комисия и направлява бюджета на ЕС във времената на (напълно заслужени) санкции срещу Русия. Същите със сигурност ще бъдат подновени.

Моите читатели знаят колко често отделям внимание на варварството и корупцията в Кремъл. Правилата на ООН обаче няма да се променят и това е реалността. (Авторът визира факта, че Русия е един от петте постоянни члена на Съвета за сигурност на ООН и има право на вето при решенията му. Съвета на практика избира генералния секретар на ООН, отправяйки препоръка към Общото събрание с предпочетения от него кандидат – бел.ред).

Георгиева има и други проблеми, които допълнително задълбочи в упоритото преследване на амбициите си.

Около всичко това витае известна мистика.

Нека за секунда се отклоним, преди да се върнем на най-скорошните бъркотии около нея.

Тя определено се справя с изключително високият ръководен пост, който заема, стига да бъдат игнорирани притесненията за „неправилно” управление на около 7 милиарда евро в структурните фондове на съюза (авторът визира разследвания на британски медии относно високото темпо, с което ЕС раздава пари на страните членки, водещи до обвинения в прахосничество и измами – бел. ред).

Дори ако оставим настрана Москва, да бъдеш свързан с бюджета на Евросъюза напоследък не е реактивен двигател за популярност, особено покрай дебатите за „Брекзит”.

Още повече, тя няма опит в същинската дипломация, което е задължително условие за бъдещия генерален секретар.

След шест години в ЕК тя все още не говори френски, което е категорична пречка пред одобрението на Париж (Франция е друг постоянен член на Съвета за сигурност – бел.ред).

Предвид всичко това, кандидатурата й е изправена пред сигурен фал-старт. Какво тогава мотивира сизифовата й мисия, когато безуспешността й е сигурна?

Има стара балканска аксиома, че е по-сладко да видиш съседа ти да се провали, отколкото сам да успееш. Малко е грубо да изтъкваме това, но каква може да е причината?

Единият вариант е Георгиева да вижда това, което виждат и всички останали, и все пак да упорства заради завистта си към вече номинираната й сънародничка.

Другият е тя просто да отказва да приеме очевадното и да погребе шансовете на страната й за най-високия ръководен пост в света заради фрапиращ случай на синдром на щрауса.

Няма съмнение, че ООН, изправено пред невероятния спектакъл на двете надпреварващи се българки, ще предпочете да избегне такава конфронтация. Ще избере някой друг от другаде.

Какво обаче ни казва всичко това за характера на Георгиева и перспективата тя да ръководи глобалната дипломация? Вие преценете.

Всичко това ни отвежда към сегашните шмекерии. Да ръководиш изразходването на милиарди евро във фондовете на ЕС без съмнение създава лоялни връзки, благодарение на бюрократичните услуги за тази или онази страна. Това може да бъде видяно като някакъв вид дипломация.

Така се стига до напразното шествие на нейни някогашни колеги като Жозе Мануел Барозу – бивш премиер на Португалия и бивш председател на Европейската комисия. Той се е зае със задкулисно лобиране в полза на Георгиева по време на конференцията „Билдерберг” (годишни закрити срещи на Западния политически елит, обект на множество теории на конспирациите – б.р.), както и с прякото убеждаване на българският премиер Бойко Борисов в София.

Обществото „Билдерберг” има репутацията на събрание на високопоставени рептили, а е обект и на други весели конспиративни теории. Българският премиер Борисов изглежда не се поддава на влиянието на човешките влечуги и не иска да промени номинацията на страната.

При всички положения, дипломатическият демараж в полза на Георгиева изглежда рикошира.

Горепосоченото е обобщено в скорошни разкрития на сайта „Euractiv”. Два източника цитират ядосания Дик Рош, бивш европейски министър на Ирландия, който строго опонира на интервенцията в полза на Георгиева с основанията, че никоя „частна организация” като „Билдерберг” не бива да получава тайно информация относно политиките на ЕС, „да играе роля във формирането на политиките на ЕС” и не бива да е „инструмент за манипулиране на избора на най-важния човек в световната дипломация”. Относно посещението на Барозу в София, Рош добавя, че е „изключително нередно председател на комисията да оказва натиск на страна-членка по въпрос, свързан със суверенната й политика”.

Налице остава пикантния въпрос. Защо уважавана личност като Жозе Мануел Барозо се заема с обречена задача, осъзнавайки сигурния провал, предвид големия си опит?

Тук идва двойната завръзка, която изобщо не е скучна. Сигурно ще е да се заложи, че Барозу изобщо не си прави илюзии относно шансовете на Георгиева. Той тръгва с намерението тя да изгуби. Наред с това взима предвид, че така ще отстрани българския й съперник, Ирина Бокова, и ще освободи полето за предпочитания от него кандидат. По-точно – Антонио Мануел де Оливиера Гутерес, друг бивш премиер на Португалия и Висш комисар на ООН за бежанците. Схванахте ли?

Барозу удря два заека с един куршум и осигурява преимущество на сънародника му. Нужна му е сериозна чистка, защото Гутерес не е нито жена, нито източноевропеец, което напоследък са тачени от ООН качества.

За да сме откровени, всичко това са шушукания и задкулисни приказки. Затова пък са навсякъде в португалската преса.