Надали има ярка личност на българската сцена, която да не е била интервюирана от Кристина Патрашкова. Десетки, а може би стотици образи в културата са били представени в публичното пространство от нея, обществото ги е видяло описани през нейните очи, култура и елегантен речник. И вероятно всеки от тях е бил в някаква степен очарован да бъде изтъкнат от нея.

Кристина Патрашкова днес е широко известна предимно от телевизионния екран, но тя преди всичко е човек на т.нар. днес писмена журналистика с професионални стандарти отпреди появата на интернет. Кариерата ù се простира в рамките на около четири десетилетия. Започва във в. „Отечествен фронт“, но става изключително популярна след промените като журналист в „24 часа“ – вестник, който налага нов стил и език и оказва огромно влияние на всички медии. През годините Кристина Патрашкова е работила още във вестниците „Сега“ и „Монитор“. Създава вестник „Галерия“ през 2009 г., но го напуска, за да създаде през 2022 г. вестник „Филтър“. Днес тя участва ежедневно в предаването „На кафе“ по Нова тв, прави и собствен подкаст, озаглавен „Без филтър“.

Новата ù книга „Въпреки всичко“ събира разговорите ù с писатели с митичен статут в българската литература. Между тях са Богомил Райнов, Тончо Жечев, Николай Хайтов, Радой Ралин, Йордан Радичков, Христо Фотев, Виктор Пасков, Христо Калчев, Георги Мишев, Марко Ганчев, Стефан Цанев… – автори, които малцина от активните днес журналисти са имали късмета да интервюират.

Книгата „Въпреки всичко“ ще бъде представена от своята авторка на Коледния панаир на книгата в НДК – на 9 декември, събота, на Сцена на четвъртия етаж от 19 ч.

Поканихме Кристина Патрашкова, за да разговаряме как оцелява една жена в журналистическата професия толкова дълго, какво е да ръководи вестници в ерата на интернет и да общува както с най-сложните културни персони, така и със сурови хора, някои от които днес не са между живите.

-Госпожо Патрашкова, как биха коментирали пътя ви дотук в журналистиката вашите родители, ако все още бяха сред нас?

-Те си отидоха от този свят, когато аз вече бях извървяла някакъв журналистически път и бях постигнала доста неща. Мисля че биха били щастливи, макар това да е банален отговор. Най-много щеше да се гордее баща ми. Аз имах много специална връзка с него. И досега той ми е пример като поведение, морал, житейска позиция. Той беше човекът, който пръв ми купуваше книги, списания и запали у мен интерес към изкуство, култура, четене. Ако имам болка в душата си, това е, че родителите ми не могат да прочетат тази книга.

– Вашите родители вероятно са се тревожили за цената, която всеки плаща за успеха. Висока ли е тази цена във вашия случай?

– Човек като погледне отстрани, нещата като че ли ми се получават. Имам някаква кариера, оглавявам вестник, издавам книги, правя подкаст, но честно казано има нещо като прокоба. При мен нещата винаги се получават много трудно и никога от първия път. Работила съм във вестници, след това известно време правех предаване по телевизията, впоследствие започнах сама да правя вестник, после и втори вестник – във време, в което книжните издания не изживяват най-добрите си времена. Правила съм го, защото нещо не ми е достигало, не съм искала шайбата да ме върти по един и същи начин, искала съм да пробвам нещо друго. Аз съм социален човек, обичам да се срещам с приятели, вярвам, че тогава се раждат най-добрите идеи. Разнообразието в живота ми е да ходя на културни събития и от време на време да се срещам с приятели. Аз дори не мога да пътувам, защото участвам в телевизионно предаване, което е пет дни в седмицата. Трябва да бъда винаги подготвена за следващия ден, все пак това е два часа и половина жив ефир. За да ръководиш вестник, носиш отговорност за толкова много хора и за цялото редакционно съдържание. А аз съм и управител на фирмата. Разбира се, помагат ми, но основните неща трябва аз да си ги свърша, защото по някакъв начин съм известното лице във фирмата и дори по бизнес въпроси партньорите ни не искат разговарят с рекламните мениджъри, или с други мениджъри, а искат да се срещат с мен.

Започнах да правя и подкаста, защото ми се струва, че това е най-модерната медия днес, пък и аз обичам да правя интервюта, доставя ми удоволствие да говоря с хората. Но това са допълнителни ангажименти. Цената общо взето е много малкото свободно време, то се превръща в изключителен лукс.

– Как ви се отразява известността? Познаваме немалко хора, които живеят трудно със славата.

– Когато някой каже, че страда, че е популярен, не мисля, че е докрай искрен, защото популярността има и своите предимства – да се сдобиеш с билет за някакво събитие, да ти окажат някаква дребна услуга. Лошото е, че трябва много да внимаваш, защото всяка грешна стъпка може да бъде хиперболизирана и да бъдат направени всякакви интерпретации. Неприятно ми е, че в България има негативно отношение към популярните хора. У нас, за съжаление, се наложи едно такова мислене, че нещата трябва да се постигат без усилие. Това може би е тенденция в световен мащаб заради появата на различни инфлуенсъри, които не предполагат интелектуален капацитет и труд… Хората не оценяват това, което си направил за своята популярност в случаите, в които популярността е функция на усилията. Защото има популярност, която е функция на времето, в което живееш, продукт на социалните мрежи.

Някои хора казват „ама тя защо е толкова известна?“, „ама кога ще слезе от екран“, „омръзна ни, защо не отстъпи мястото“, „някой сигурно я подкрепя, лансира я“. Даже забелязвам, че тези коментари, които се правят в социалните мрежи, идват от фалшиви профили. Хора, които съзнателно искат да те наранят – но това означава, че ги дразниш, постигаш нещо и си успешен.

Аз в никакъв случай не твърдя, че съм безгрешна. Има много случаи, в които търпя критика, даже съм благодарна, когато някой ми посочва грешките и съм човек, склонен да се замисли. Но има много неистини и злоба, която се изразява по най-неприятния начин, обикновено с лепене на квалификации и обиди за възраст, външен вид. Това е толкова немодерно и ретроградно, че съм изумена, че продължава да съществува.

– Какво е за една жена да оцелява толкова дълго в журналистиката?

– За една жена е по-трудно, разбира се, макар че днес има доста жени на основни постове в журналистиката, например като главни редакторки, а също и на ръководни позиции в телевизиите. На високите постове в телевизиите е една постоянна ротация, оказва се, че има дефицит на висши кадри в телевизията, защото не могат да намерят нови и само им сменят местата.

Да си жена в нашата професия все пак е по-трудно поради ред причини. За много жени в един момент става важно да имат семейство и деца, кариерата някак естествено отива на втори план. Това е кариера, която изисква много отдаденост и липса на свободно време. Освен това ми се струва, че в този журналистически свят има леко пренебрежително отношение към жените от страна на мъжете, освен ако те не се докажат като самостоятелни и не се наложат като мъже.

Кариерата ми е доста дълга и е минала през няколко етапа. В зората на демокрацията, когато създадоха първите по-модерни вестници, след като идеологизираната и пропагандна журналистика умря, се родиха новите вестници с по-различния стил на писане. Той бе въведен от Валери Найденов в голяма степен. Но тогава имаше различни етапи, аз съм работила с Валери Найденов, Петьо Блъсков, писала съм коментари в „Труд“, когато беше Тошо Тошев. Димитрана Александрова ми е била главен редактор в „Сега“, освен Венелина Гочева. В зората на демокрацията времето беше еуфорично, пълно с надежди и очаквания за промени, това беше бохемският етап на журналистиката. Поне при мен беше така, защото Петьо Блъсков е човек, който въвежда бохемски стил на живот в редакциите – в „24 часа“ и „Монитор“. По това време в редакциите доста се пушеше, много се пиеше, след като приключи работното време и се прекарваше много дълго време на маси. Понякога се водиха доста безсмислени разговори, но друг път се разказваха интересни истории за личности и за събития. Тогава имаше много млади журналистки, току-що завършили и правеше впечатление, че по-добре се лансират, ако са част от бохемските компании.

След това в „24 часа“ дойде Валери Найденов, който е друг тип интелектуалец и има известно дистанциране от хората, с които работи. Всички тези мъже главни редактори винаги са обичали да бъдат в компания на млади и напористи репортерки. Не казвам, че е имало нещо повече. Тези репортерки обикновено са правели своята кариера до един момент, в смисъл, ако професията наистина не им е била в душата и сърцето, постепенно те са отпаднали заради семейства и деца. Сега като се замисля, тези чудесни мои колежки от зората на вестник „24 часа“, които са останали в професията, мога да преброя на пръстите на едната си ръка. Днес повечето колеги напускат професията и предпочитат да са пиари, да се занимават с дейност далеч от журналистиката. А много голяма част от тях бяха талантливи и с бъдеще.

– Нашата професия е силно феминизирана, но мъжете начело като че ли имат повече самообладание в турбулентните ситуации в медиите?

– Мъжете са по-хладнокръвни, а вземането на решения, особено когато си на ръководен пост, под влияние на емоциите е много опасно. Трудно е да се работи с хора. И все пак жената предполага и други дейности, тя не може да бъде до толкова отдадена, но не искам да прозвучи сякаш жената не може да бъде успешна в професията и да ръководи екип. Да, може, но жертвите, които прави, са много повече. Много рядко жени на подобни постове имат семейства или успяват да ги задържат. Нямат достатъчно време да отгледат децата си, изпитват угризения…

– Има и още един аспект. В много професии в България – не само в журналистиката, жената често е възприемана като сексуален обект.

– Това е така. Чудя се обаче кога всички ще намерим смелост като общество да говорим за това. В дългата си кариера съм била свидетел на много подобни неща, сексуален интерес, да го наречем, на хората на високи постове към жени сред своите подчинени. Бях на представление във Военния театър, което предполагаше актрисите да бъдат откровени и да засегнат тази тема, даже самите те да бяха разказали своите истории. Знаем, че в арт средите това е още по-разпространено, отколкото в журналистиката.

– Аз също гледах този спектакъл, озаглавен „Представление и половина“, и забелязах, че премълчаха най-фрапиращите истории. Тъкмо това бе темата на спектакъла, а в крайна сметка разказите бяха пропуснати.

– Знам колко е важна тази тема, и все пак не искам да споменавам имена на хора, които не желаят да бъдат осветлявани тези техни истории – но те са десетки, десетки. Поне тези, за които аз знам. Слава богу, говоря за време, което беше малко по-далечно. Подобен интерес и към мен е бил проявяван навремето като млада репортерка. Имаше един главен редактор, който беше доста дързък в комплиментите си и въобще в интереса си.

– Комплиментите са едно, но хищническото поведение – друго. Ние знаем много такива истории, но защо във времето на #MeToo в България не беше разказана нито една?

– Не знам. У нас има някакъв срам от това да излезеш и да разкажеш своето житие, за трудните моменти, през които си преминал, за които може да си виновен, но може и да не си. Ето например биография като тази на Матю Пери, в която буквално няма нещо, което да е скрил, описал е всички демони, през които е минал. Аз не мога да се сетя за биография на български актьор, художник или творец, която да е докрай откровена. Наскоро излезе биографията на Маги Халваджиян и той ме изненада с откровеност за много конкретни хора като Слави, Зуека, Рачков, посочи причини за падането на „Господари на ефира“, задкулисни истории, усложняване на отношенията между Зуека и него. Попитах го за политически натиск върху шоуто и той отговори, че има да каже много неща по въпроса, но няма да го направи. Разбирам го в този случай, тъй като той и досега е активен в шоубизнеса и споменаването на имена може да му навреди.

В България това е пречката – може да ти се срине имиджът и да имаш проблеми в работата. Въпреки че живеем в ерата на изкуствения интелект, хората скоро ще пътуват до Марс, всичко е свръхмодерно, винаги остава това „какво ще кажат хората“, какво ще каже съседът, жената на пейката пред блока. Може би това ни възпира. А всичко е страшно лицемерно, защото в съответните среди всеки знае всичко. Ето, да се върнем пак на този спектакъл във Военния театър, ние знаехме куп истории за тези актриси на сцената, но те самите не посмяха да ги разкажат. Така е и в нашата гилдия – никой не е излязъл, за да каже, че е бил обект на непристойно поведение от по-висшестоящ ръководител.

– В българската журналистика имаше минимодели на Харви Уайнстийн, които пробваха с всички журналистки и понякога дали ще се съгласиш на този огромен компромис бе цената да останеш в една медия.

– Така е, за съжаление. Много често, и особено в телевизията, успяват да попаднат млади хора, точно защото някой смята, че в бъдещ момент момичето би му се отблагодарило, че му е гарантирано място. То е достатъчно да погледнеш към екрана, за да видиш кой какви качества има и дали му е там мястото.

– Как една жена, потънала в професията толкова дълбоко като вас, може да поддържа хармоничен личен живот?

– Не знам доколко е хармоничен личният ми живот. Аз нямам деца и може би поради тази причина нямам толкова ангажименти и домашни задължения. Все пак човек, за да поддържа отношения, има нужда от време. Моят съпруг също е журналист, работим заедно и сигурно затова не се усеща ангажираността на единия или на другия. Но колкото и да ми е трудно, нещото, за което винаги намирам време, е общуването с един много ограничен приятелски кръг. В един момент от живота си мисля, че това става дори по-важно, не че семейството не е важно. Семейството е стожер, но този приятелски кръг може да бъде спасение. Времето ни е доста бездуховно и опростачено и държа на тези хора, с които имаме един и същи манталитет и ни интересуват едни и същи неща. След такива разговори се замислям за нови неща, научавам любопитни новини, преценявам какво да гледам и чета. Това компенсира липсата на време да пътувам, вместо пълноценна почивка или хармоничен личен живот. С това ги замествам.

– Като журналист, специализиран в културните теми, как намирате общ език с по-суровите и натурални хора, с които се налага да общувате?

– Години наред аз пишех само за култура. Ако нещо не ми е толкова приятно сега, това е, че се налага да пиша и по политически теми, но това е неизбежно, тъй като все пак ръководя вестник. Но колкото и да е парадоксално, това, че се занимавам с култура и имам по-различен дискурс, както биха написали в бившия вестник „Култура“, ми помага, когато трябва да общувам с хора от среди, където не са прочели много книги и не боравят с богат речников фонд. Така навремето съм успявала да направя впечатление на хора като Христо Стоичков. Имаше период, когато той беше сърдит на всички български журналисти, и най-вече на спортните от „24 часа“. Спортният отдел на вестника беше заплашен с уволнение, ако за един рожден ден на Стоичков не успее да направи интервю с него. Тогава в съботните дни излизаше по-дебел „24 часа“, аз бях дежурен редактор и се скарах със спортния отдел, защото нямаха интервю със Стоичков. Той тогава играеше в Парма, колегите ми дадоха номера му, аз въобще не прецених, че не разговарям например с актьор от Народния театър и започнах на изключително висок език, не си спомням съвсем точно какво казах, но беше нещо подобно: „Във връзка с вашия рожден ден в България има висок ажиотаж…“. Отсреща не се чува глас, а аз даже не посмях да кажа откъде се обаждам, казах само „от пресгрупа „168 часа“. Отговаря ми „Какво?“ и аз пак почвам… Накрая ме прекъсна: „Абе кажи какво искаш, бе“. Той тогава ставаше на 30 години, помня. Впоследствие ми даде интервю и по-късно само с мен разговаряше. Спортните журналисти смятаха, че си измислям интервютата.

По времето, когато Петьо Блъсков ръководеше пресгрупата, имаше един прословут ресторант „Вестникар“, който се намираше наблизо. Идваха всевъзможни хора – интелигентни, възпитани, артисти, художници, професори. Идваха и хора от сенчестия свят, например Иво Карамански. Той беше близък с Петьо Блъсков, обичаше да се обгражда с хора от интелектуалните среди. На други места в неговата компания редовно съм виждала Любен Дилов и страшно много други хора от моя вестник, аз също. Той беше малко по-различен и на шега казваше, че неговата мечта е да излезе от криминалните хроники и да влезе в културните.

– И как точно си го представяше?

– С концерт в НДК. В крайна сметка той изнесе концерт в Зала 1 заедно с Грета Ганчева. Аз бях на този концерт и след това го отразихме надълго и широко, дори издаде и диск и наистина влезе в културните хроники.

– Ха-ха, все пак смени криминалните страници?

– Е, за малко. Колкото да изнесе концерта с Грета Ганчева, двамата пяха много руски песни. Имаше след това грандиозен коктейл с много известни певци. Тогава той твърдеше, че има голям интерес към литературата, защото в затвора е бил библиотекар и там е чел доста книги. И не беше най-големият илитерат сред тези личности.

– Алексей Петров също ли искаше да влезе в културните хроники – въобще как стана запознанството ви с него?

– Запознах се с него през 2009 г., преди да напусне ДАНС. Тогава той беше митологизирана фигура – агент под прикритие, бивша барета с изключителни качества. Тогава той не даваше интервюта, никой не го знаеше как изглежда, има една-две негови снимки и тогава стана така, че той се съгласи да ми даде интервю и се запознахме.

През 2009 г. заедно със Зоя Димитрова, един от най-известните разследващи журналисти на „168 часа“, преди това тя беше говорител на ДАНС, с нея решихме да направим седмичник, който да бъде смел и контрапункт на властта, с много разследвания. Тогава Алексей Петров се съгласи да ни даде заем за вестника с категоричното условие да бъде върнат. Това не беше човек, който даваше пари ей така. Този заем наистина беше върнат и така тръгна вестник „Галерия“. Скоро след това той беше задържан по делото „Октопод“. Ходих на няколко заседания, чувах ужасяващи неща за него от свидетели, как е заплашвал хора, изнудвал ги е, с какви неща се е занимавал. Първоначално не повярвах на това, но впоследствие така се развиха нещата, че много голяма част от нещата, които чух, се оказаха истина.

Вестникът много му помогна да бъде оправдан и когато вече беше оправдан, той отново пожела да се върне в обществения и политическия живот. Тогава той показа истинското си лице и започна да се държи по абсолютно недопустим начин. Аз дори не знам като какъв се изживяваше, защото той не беше никакъв във вестника и никога не е помагал финансово. Ние върнахме парите след няколко години, сумата беше 80 хил. лева. Вестник „Галерия“ тогава тръгна много силно и започна да се самоиздържа почти веднага. Той ни помагаше с информация, това няма да крия, но в един момент започна да се държи много грубо и силово и казваше, че той ще определя политиката във вестника, трябва да му се докладва какво ще излиза. Тогава ние вече бяхме върнали парите. Промяната в неговото поведение започна да се проявява преди 3 години, 3 и половина. Тогава аз напуснах „Галерия“. Работила съм с много редактори, но никой не си е позволявал подобно нещо. Това беше може би най-рисковата стъпка в живота ми, първо, защото това е човек, който не прощава, ако някой реши да се раздели с него, и второ, защото започнахме вестник „Филтър“ във време, в което вестниците се закриват и фалират. Но се радвам, че го направих, защото мисля, че е за умни хора, че се придържа към стандартите на журналистиката и има много култура. Тази раздяла беше най-умното нещо, което направих, макар и да ми костваше много.

Когато ме попитахте в началото за това какво е да си жена в нашата професия, отчитам, че ако бях мъж и Алексей Петров се обаждаше на мъж, щеше да е различно. Честно казано, аз тогава се страхувах, защото всички хора, които познават Алексей Петров, знаят, че той не обича да прощава, ако му се противопоставят. Така че аз тогава действително се страхувах.

– Той отмъсти ли ви някак, когато напуснахте в. „Галерия“?

– Не, нищо не се случи. Единствено миналата Коледа ми се обади, за да ме покани да се видим и да ми се извини за държанието си. Тогава възпитано благодарих и казах, че е добре да поддържаме нормални отношения и че някога може пак да се чуем. Никога повече не се чухме. До неговото убийство. Ето, в този случай е много страшно, то и мъж да си е страшно, но жена – още повече.

– Как се решихте да напуснете „Галерия“?

– Казах си, че ако не го направя, няма да имам уважение към себе си, няма да правя истински неща, ще бъда функция на желанието на някакъв човек, чиито намерения не мога да разбера. По едно време той стана много активен и започна да обяснява публично политическите процеси, стана ясно, че е бил в близки отношения с хора от властта. Тогава, когато се видяхме, сподели, че е преживял гражданска смърт и че иска да се върне в службите.

– Заяви ли намерение да влезе в политиката?

– По-скоро в службите. На душата най-много му лежеше ДАНС.

– Какво изпитахте, когато чухте новината за смъртта му?

– Абсолютен шок. Аз бях на почивка, обади се колега от вестника и в първия момент реших, че е шега, въпреки че с това човек не бива да се шегува. След това започнаха да звънят много хора. Разбира се, всеки човек като си отиде от този свят е болезнено, но той беше такава фигура, че като че ли този неприятен изход беше предначертан като сценарий. Той беше рисков човек, влизаше в сложни взаимоотношения. Разбира се, чисто човешки казах „Бог да го прости“, но честно казано днес ми е малко по-спокойно.

– Заплашвани ли сте били някога от други хора с подобна слава?

– Моите контакти с подобни хора винаги са били с цел интервю. Когато в „24 часа“ имаше някакъв страшен бандит, който не искаше да говори с никого, казваха „Само Криси може да се оправи с него“. По друг начин реагираха, защото не съм от криминалния отдел, а те в голямата част познаваха криминалните журналисти. Аз винаги казвах, че искам да говорим по-философски, за живота. В интерес на истината задавала съм и въпроси за криминалните им отношения. Друг е въпросът как са ми отговаряли и дали е имало дълбок смисъл в отговорите, но твърдя, че съм пробивала при много такива хора. Бях забравила, но ето сега се сещам за Димитър Джамов, срещу когото имаше атентат на „Черни връх“. Тогава никой не успя да се добере до него, но аз направих интервю. Познавах и Фатик, него пък познавах, защото Боян Радев ми е кум и съм била на негов рожден ден. Аз се запознах с него, без да знам кой е. Това беше малко преди неговата смърт. По-късно брат му Левент Тюркмен, който между другото е лекар и известен колекционер, ми каза, че когато са убили Фатик, в джоба му са открили визитната картичка, която му бях дала по-рано, и добре, че не са ме викали на разпит. Това го казвам в кръга на шегата.

За заплахи – не, но нека не забравяме, че през 2011 г. пред редакцията на вестник „Галерия“ избухна бомба. Това се случи скоро, след като бяхме обявили прословутите разговори за Мишо Бирата. Не казвам, че заплахата идва от властта, даже имам други подозрения. В 5 часа сутринта избухна бомбата, в сградата имаше охранител, който без малко можеше да стане жертва на атентат.

– Това как не ви отказа от вестника?

– Ани Заркова, много популярен криминален журналист, която се занимава с всякакви криминални герои, беше първата, която ми се обади и много се беше загрижила за мен. Тогава не знам наистина как намерих сили да продължа, може би екипът, който се бяхме събрали, успяхме взаимно да си вдъхнем кураж. Но си давам сметка, че малко жени, дори и малко мъже, не биха избягали и не биха се отказали да се занимават с това.

– Как приемате отношението към съвременната българска журналистика, често наричана с обидни имена?

– Няма да прозвучи добре това, което ще кажа, но честно казано журналистиката не изживява добри дни в момента. Трудно ù е да оцелява, налага се редактори, главни и изпълнителни директори да правят компромиси, да сключват рекламни договори с лица и организации, които нямат най-добрата слава, с цел да им бъде запушена устата. Контактите с политици са очевидни. Веднага си личи кои медии са с тези, които са в момента във властта, и кои са в опозиция. Критериите паднаха много. Напоследък при мен идват на стаж млади колеги, които сега учат или току-що са завършили и съм потресена от тяхното ниво на познания, образование и култура. Вероятно вината е и в хората, които им преподават. Славата на журналистите е, че се продават, че лесно могат да бъдат купени и за съжаление не са малко и тези случаи на купени журналисти. Даже наскоро слушах бившата пиарка на „Продължаваме промяната“ Диана Дамянова, която откровено говори за това, че всички партии си купуват медии и журналисти.

– Кога във вашата кариера се е правела журналистика с най-високо качество?

– Аз мисля, че това беше непосредствено след Десети ноември, когато започнаха да се появяват нови вестници – „24 часа“, „168 часа“ и други, които вече съм забравила. Тогава наистина имаше критерии за журналистика. Първо, вестниците станаха различни, спомням си какъв шок изживяхме всички, когато в „24 часа“ първите броеве излязоха без снимки и с текстове от по 7-8 реда. Всички стари журналисти, които бяха свикнали да пишат тежки статии, преживяха истински шок, те изобщо отпадаха и не можеха да продължат да работят, защото не можеха да спазват такъв лаконичен стил. Тогава благодарение на Валери Найденов, аз и колегите разбрахме какво е лийд, започнахме да слагаме атрактивни заглавия и снимки. Валери Найденов ни караше да се явяваме с 20 варианта на едно заглавие и накрая е отхвърлял всичките. Тогава се появиха и всевъзможни нови рубрики, очерци за хора, интервютата се правеха по нов начин, разработваха се теми.

Може би тогава критериите бяха толкова високи и се изпълняваха, защото нямаше интернет. Ти трябваше да си намериш информацията, не можеш да препишеш. Интервютата се правят очи в очи, а днес по телефона или дори писмено. Преписват се интервюта, измислят се дори. Не искам да кажа, че съм против техническото развитие на професията, но това навреди на качеството. Това бе най-силното време – след промените и преди интернет. Тогава самата политическа обстановка предполагаше това, медиите бяха толкова силни, че можеха да свалят министри – и това се случи с Филип Димитров. Тогава към медиите се отнасяха с респект и уважение. Спомням си, че когато отивах на пресконференция или на събитие, гледаха на нас като на институция, наистина като на четвърта власт. След това, не само с появата на интернет, но с преписването и понижаването на качеството на журналистиката, започна едно опорочаване и продаване. Разбира се, рибата се вмирисва от главата. Започнаха обвързвания на медии с групировки, с политици – нещо, което уби вярата у журналистите, че това, което правят, е смислено, че техните шефове ще бъдат зад тях.

– Мнозина не бяха наясно с това дълги години, клиентелизмът на някои медийни шефове не се знаеше от обикновените журналисти, те все още имаха вяра, че работят обективно.

– Мисля, че и вие сте хванали този период. Трябва да се радваме, че сме работили в онези времена. На мен ми е доста трудно да разкажа на по-младите колеги за този период. Тогава имаше ентусиазъм, включително и политически, че доброто ще победи, корупцията ще бъде смазана, че ще има истинска демокрация. Сега се разделихме с много от тези илюзии, защото сменихме толкова много управляващи. Не мога да разбера каква е тази наша съдба, че горе-долу всеки, който идва на власт, се завърта в колелото на порока и корупцията. Да не поставям всички под общ знаменател, но не виждам да сме удовлетворени, хората са разочаровани и продължават да чакат и да търсят нов проект, човек, месия.

– Какво би върнало свободата в нашата професия?

– Нашата професия няма как да се възроди, ако генерално в цялата държава не се сменят нещата. Ако хората, които управляват, не си дадат сметка, че не могат да натискат журналистите и да ги овладяват. Гледам и телевизии, и големи медии са до голяма степен овладени. Може би затова и има такъв бум на подкастите, защото в покаста си само ти и сам решаваш, може да говориш доста по-свободно. Това пък е надежда, че в тези медии ще излиза истината и това ще накара политиците да разберат. Но ние, журналистите, също трябва да се борим за правата си, да излизаме и да говорим, дори с риск да си загубим професията. Специално журналистиката и политическата власт са изключително обвързани. Едното не може без другото. Промяната към добро трябва да стане и в двете.

– От кого сте научили най-много като журналист?

– Много съм научила от Валери Найденов, той ми беше дълги години редактор в „24 часа“. Интелигентен човек, от него научих за краткото писане, за силното начало, за метафорите в писането. Още като студентка бях на стаж при Кеворк Кеворкян, който беше пациент на баща ми. Така попаднах на стаж във „Всяка неделя“ – единствено тук съм използвала връзки, иначе по никакъв повод. Тогава „Всяка неделя“ беше държава в държавата. Бях студентка втори курс, когато попаднах в предаването. Кеворкян също има изключителен усет за важни теми и любопитни неща. И досега понякога му се обаждам и се консултирам с него. Той беше сред хората, които най-много настояваха да напиша тази книга и дори когато му се обадих да му кажа, че е излязла, той каза, че веднага трябва да сядам и да пиша друга – „споменна книга“.

– Един въпрос за книгата „Въпреки всичко“ в стил „Кеворкян“ – въпреки какво?

– Въпреки че не са много хората, които се интересуват от литература и български писатели – колкото и да са популярни фигурите в книгата, аз написах тази книга за радост. Въпреки че времето не е като за най-духовни и извисени хора, аз продължавам да правя неща, които да карат другите да търсят смисъла и да четат. Въпреки че сме много разочаровани от тези, които ни управляват, не се отказваме и не губим надежда. Въпреки всичко ще продължим да се борим за честта на нашата професия – и аз, и вие.

– Винаги сте описвали живота на другите, кога ще дойде време да разкажете вашата собствена история?

– Тъй като участвам в историите в книгата по един или друг начин, аз описвам и себе си. Но честно казано, нямам куража да седна и да си опиша житието и битието. Първо, не мисля че това е необходимо. Заслужава си да се опише нещо от първо лице, когато разказваш за други хора. Защото до голяма степен човек е функция на хората, които среща. Не знам какви са ми късметите в живота, но един от тях е, че съм срещала много интересни хора и продължавам да срещам. Това е изключително богатство. Така че бих описала нещо, в което оставам повече зад кулисите.

– Първото интервю в книгата ви е с Богомил Райнов. Почти кинематографично виждам как стоите в неговия хол, той ви наблюдава през процеп от другата стая и следи реакциите ви, докато четете интервюто с него. Представих си вас, видях ви като журналист и като първия читател на това интервю…

– Бях изумена, че той се интересува от реакцията на едно младо момиче, млада журналистка. А той не можеше да има съмнение как е отговарял на въпросите, защото пишеше блестящо. Това е човек от друго поколение, който истински иска да разбере дали ме вълнува това, което е казал. Той е от хората, които оценяваха смисъла на думите. Днес, както казва Радичков, сме въшлясали от думи и въобще не влагаме истински смисъл в тях. Ринем ги като с лопата, употребяваме ги за щяло и нещяло. Употребяваме и много малък брой думи, всичко ни е „уникално“ и „буквално взривяваме“.

А големият писател искаше да види точно това – понеже аз виждах, че ме наблюдава, стигам до края на страницата и ми е неудобно да мина на следващата, защото си казвам дали не я прочетох много бързо и той ще си каже, че чета отгоре-отгоре, без да вниквам в смисъла на написаното. Така стоях още малко, още малко… и чак тогава преминавах нататък. Много неща в живота са в детайлите. Ето това е един дребен детайл, който разкрива много от човека.

Един друг случай има с него, случка, за която ми разказа неговата жена – той никога в живота си не ù е казал „Обичам те“. Тя никога не е чувала как звучи тази фраза. Казваше, че пуска кучето при него, а той – този суров човек – е бил много привързан към него, тя на свой ред се скрива зад вратата и го чува как казва на кучето „Обичам те“. Едва тогава чува произнесена от него тази фраза, макар и по адрес на кучето.

Диляна Димитрова, Площад Славейков

Публикуваме пълния текст на интервюто на Кристина Патрашкова не заради „мъдрите й мисли“, а за да покажем как тя лъже нагло, брутално и безпардонно за вестника на разстреляния Алексей Петров.