Миналата седмица по всички медии като цунами на върховния кич преминаха възторжени репортажи за новата инсталация на Кристо, наречена „Плаващите кейове“, този път разположена в Италия. Телевизиите, които обикновено са толкова стиснати, че не пращат собствени кореспонденти, за да отразят нещо, станало на повече от 100 километра от София, сега бяха пратили слюноотделящи светски репортерки до Апенините, които да удавят публиката в розов възторг, приповдигнати ахкания и постмодернистко кресчендо. Отново се появиха анализите, че Кристо е гений, творец с уникален размах, развихрен модернист, който може да бъде разбран само от посветените, а всички, които не схващат концептуалността му, са просто едни селяни, провинциалисти, които трябва да отидат да се гръмнат.

Новата „инсталация“ на Кристо представлява 3 километра плаваща алея във водите на езеро, състояща се от 220 хиляди полиетиленови куба и над 100 хиляди квадратни метра оранжево платно. Тази статистика ми остана в главата, защото бе цитирана многократно, отново и отново. Според познавачите, с новото си творение Кристо искал да пресъздаде ходенето на Христос по водата. Същите тези експерти говореха с наслаждение за огромната цена на проекта и за това кои холивудски звезди щели да посетят събитието. След това, разбира се, сякаш самото време реши да се изкаже по темата и ден след като бяха открити, лошото време затвори „Плаващите кейове“. Метафорично. Но дори самият наратив на представяването на нещо, което трябва да е изкуство, е плашещо подозрителен. За „творбите“ на Кристо винаги се използват количествени критерии – колко платно е ушито за покриването на Райхстага, колко кубове са направени, колко плат е отишъл. Не си спомням някой някога да е коментирал качеството на боите с които е нарисувана „Мона лиза“ или пък за това колко материал е отишъл за изработването на „Мислителят“. В културата количествените критерии не работят, а щом се налага да се прибягва до тях, за да се обясни идеята на някакво произведение, то значи не говорим за продукт на културата. А за нещо друго. За псевдокултура. За кич.

Творчеството на Кристо е апотеоз на пиара. Опаковка без съдържание. Мегаломания, в името на самата мегаломания. Това е култура за консуматори, флирт с глобалния полуидиот, който е чел оттук-оттам, но умира да се чувства значим, умен и възвишен. И творчеството на Кристо запълва изцяло тази свръхкомерсиална ниша. Инсталации, които нищо не означават, но пък стават медийна дъвка. Мляскане за очите, но нула калории за душата. И в това сигурно нямаше да има нищо лошо, ако не беше това медийно пърхане, тази нагла снобарщина, която настоява производителят на консуматорска баналност да бъде обявен за гений. Кристо е нещо като финансова пирамида в изкуството. Бляскав, медиен, но катастрофално изчистен от реален смисъл. Разбира се, винаги ще се намерят хора, които да видят форма там, където няма такава, които да потърсят мисъл, там, където има само комерсиалност, но това е проблем на света и няма как да бъде обект на тази статия. Големият въпрос за творчеството на Кристо и за неговото медийно налагане от много години насам има и друго измерение. На кое точно е автор той?

Приятел ми е разказвал за свой разговор с изключителния френски изкуствовед Ален Авила, който издава много авторитетното списание „Ареа“. И Агила буквално е питал: „Къде виждаш изкуство в това, което прави Кристо? Той реално нищо не прави, което може да се нарече изкуство. Материалите за опаковането ги прави друг, самият процес на опаковане го прави втори, специално подготвени фотографи правят снимките, а четвърти ги продават. Кристо какво прави, та да наричаме това изкуство!“

Този въпрос не получава отговор дори и от най-разпалените защитници на Кристо, а такива по нашите ширини дал бог. Защото Кристо идеално се вписва в лъскавия свят на новия български нелеп буржоа и консуматор, който отчаяно иска да си докаже, че е смислен, умен, красив, разбиращ, и че мозъкът му може да плува на дълбочина повече от един милиметър. Кристо се вписва в идеалната картина на българския консуматор на лъскава полуестетика, защото той се изживява като глобален и най-важното като небългарин. Новият буржоа най-много мрази българското, защото това го вкарва в някакъв локален комплекс, действа му като знак за провинциалност, като повик за повръщане, защото на такива хора им се струва, че националното е котва, която всеки момент може да ги изхвърли от класата на глобалните. Ето защо те са готови да водят война от ярост в името на защитата на своя идол. Това е битка, която е по-голяма от защитата на творчеството на един художник. Това е опит за налагане върху една група на пластмасова идентичност, някаква стерилна психика, изчистена от национален корен и живееща в името на това да потребява продуктите от рекламите. Именно това е за мен Кристо – рекламният търговец на нищо.

За да стане по-ясен процеса обаче, ще се опитам да ви опиша няколко диалога за творчеството на Кристо, за да видите в каква каша е превърнато съзнанието на съвременния фейсбук полуинтелигент.

След като изразих съмнение в поредната дъвка, която медиите насила ни представят за изкуство, някаква дама, която претендираше да е много културна и пълна с ценности, ме атакува брутално, че неразбирането на Кристо е вид мозъчна аномалия. Според нея, Кристо осигурявал „преживяване“, но тесногръдите фанатици нямало как да го разберат.

Преживяване осигуряват още аниматорите по морето и кол-гърлите, но никой не е тръгнал да слага техните услуги в каталога на изкуството. Между другото, това е върховна подмяна. Да подмениш смисъл с преживяване всъщност е начин да унищожиш, а не да допринесеш за културата. Преживява се в лунапарк, мисли се пред „Герника“. Тоест има огромна разлика. На едното място ходиш с пуканки в ръката и захарен памук, на другото се опитваш да разбереш, да вникнеш, да усетиш ужаса от разпадналия се на парчета свят и трагедията, че след това нищо повече не може да бъде същото.

Творчеството, ако това на Кристо изобщо е творчество, не може да бъде причислено и към провокациите, които също бяха начин изкуството да бъде вдигнато на различно ниво. При Кристо всички е толкова стерилно, изкуство като върховенство на кича, нещо като естетика за костюмари, сладкишче за мозъка на чиновници. Но това не пречи слюноотделянето да продължава като водопад.

В един сайт попаднах на следната оргазмична критика: „“Христо Явашев – Кристо, отдавна е извън всякаква локалност и граници. Той е световен артист, космополит и дори не е толкова важно, че е българин. Важно е, че все още в нашия комерсиализиран и профанизиран свят има място за изкуство като неговото. Красиво, завладяващо, на тънката линия между мащаб, послание и естетика“.

Ако някой ми обясни какво точно иска да каже авторката, съм готов да го черпя с бира оттук до края на десетилетието. Ето това е другата особеност на това изкуство. Понеже не означава нищо, то ражда и пластмасов език, някаква синтетика, която се оплита в собствената си паяжина. Какво ще рече, че за това изкуство все още имало място в нашия свят? Че то май само за такава подмяна има място. Защото Кристо е удобен, той става за корици на лъскави списания, в него няма грам черна ирония или непристоен бунт. Само за такива творци основно има място, само такива ги канят да разкрасяват Сентрал парк или арабските пустини. Защото никой не може да прочете в тяхното творчество съпротива.

Точно заради това Кристо е станал символ на новия български сноб. Той представлява един самозатворен нарцистичен свят, който се оглежда единствено в себе си. И проблемът на света, а и на България е, че не сме в състояние да отделим поглед от лъскавината и да видим, че под нея просто не съществува нищо. Едно голямо празно пространство. Нещо като мозъка на българската средна класа, която иска да се преживява като културен авангард на изостаналата селска нация, а всъщност огромната черна дупка на нашето същество. Надявам се, че един ден ще живеем в свят, в който истинските стойности ще получат признание, а екзалтацията на кухотата ще получи своята автентична оценка. Разбира се, това, което е написано тук, едва ли ще промени нещо. „Плаващите кейове“ сигурно ще бъдат посетени от много хора, ще четем безкрайни статии за върховното изживяване, което те представляват, но, разбира се, това никога няма да бъде истинско изкуство. Изкуството трябва да те кара или да мислиш, или да се бунтуваш. И заради това безкрайното утешение на света е, че кичът има срок на годност.

След това всички го забравят.