След като два пъти бе вкаран в поза „исторически компромис“, а след това принуден от силата на обстоятелствата да се затресе от величествена шизофрения – на власт ли е или в опозиция, напоследък Реформаторският блок е позачезнал от общественото внимание като порноактриса, която е излязла в пенсия и се е посветила на четенето на дзен-литература, за да открие къде точно е сбъркала в житейските си избори. По всяко друго време електоратът щеше да въздъхне с облекчение, защото изчезването на РБ от хоризонта рязко повишава психическото здраве на нацията, но точно преди президентски избори това е израз на някакъв болестен симптом.

Кампанията за изборите започна с пълна сила. Медиите са пълни с новини за мистериозното мълчание на ГЕРБ, за скандалите, които разтърсват левицата, но това все пак са новини, които издават вътрешен живот, опит за търсене на стратегия, пулсация на истинско съществуване. А реформаторите са се покрили като депутат в публичен дом, на входа на който го причакват папараци. Ошашавеният от сутрешни блоково средностастическите зрител на републиката отдавна не получава смислени новини от десницата. Най-много кукудясното да се обади с някоя декларация, че Путин води хибридна война срещу Буркина Фасо, която е преоткрила евроатлантическите ценности насред африканската жега. Няма ги никакви и май са в депресия като Веселин Маринов, когато разбере, че Цветан Цветанов няма да идва на негов концерт. Признаците са налице, а сега нека да прегледаме съвестно новините, които изплуват от страна на психодясното. Но нека да поставим нещата в контекст, защото иначе рискуваме да се объркаме напълно в това пътешествие в бездните на лудия ум.

Преходът се случи като черен виц за реформаторите (наследниците на гордото някога СДС, което днес се е свило до снимки на еротичните дълги крака на госпожа Лукарска, щедро показвани от медиите, защото СДС няма какво друго да покаже). Първите десет години от прехода десницата беше абонирана за президентския пост. Той дотолкова й беше даден като привилегия, че през 1996 година сините успяха да изберат за президент абсолютно неизвестния бракоразводен адвокат Петър Стоянов, за когото по онова време вероятно не бяха чували и част от най-близките му роднини.

След това играта загрубя. През 2001 година Стоянов бе изритан от „Дондуков“ 2 много болезнено, защото всички медии, шамани, политолози, астролози и екстрасенси на свободна практика твърдяха, че няма начин той да не е победител. Е, да, ама ама президент стана лидерът на БСП тогава Георги Първанов, на когото всички отреждаха трето, даже четвърто място. През 2006 година нещата бяха още по-болезнени. Кандидатът на десницата Неделчо Беронов остана трети с 9,75% и дори не успя да докрета до балотаж. Тогава всички смятаха това за дъното. Появиха се анализи, че десницата е на критично ниската си точка, както и бодряшки уверения, че нещата са толкова лоши, че просто няма как да се влошат повече. Пет години минаха като кошмарен сън, в който Искра Фидосова се опитва да прави стриптийз. През 2011 година десницата, със своя кандидат Румен Христов, получи 1,95. Тоест от 20 години десните не са помирисвали свестен резултат на президентските избори и след като „умните и красивите“ реанимираха зомбито на ДСБ и СДС, които останаха извън парламента през 2013 година, случайният политически наблюдател би очаквал някаква нова активност, някакво развитие и подем. Уви, реалността винаги е по-цинична от надеждата.

Реформаторите се опитаха да дадат ранен старт на своята кампания. Само че вместо вятър в крилата, той като гилотина им оряза перата. В средата на май Радан Кънев излезе от заседание на Реформаторския блок и обяви, че десницата номинира за президент Росен Плевнелиев. Тук, разбира се, има проблем. Плевнелиев винаги е бил кандидат на ГЕРБ, а и през своя мандат не е показал дори елементарно желание да се разграничи от партията си, макар и фактически да не е бил неин член. Действието е сравнимо с това, някой да поиска да спи с жената на съседа си, без да информира дори и нея, а даже и да се стисне да почерпи.

Вълната от възмущение стана тревожно голяма, когато се установи, че Плевнелиев дори не е бил питан за тази номинация. Така се оказа, че Радан Кънев фактически прави огромна интрига срещу държавния глава. И този финт се оказа успешен. Няколко дни по-късно Плевнелиев обяви, че няма да участва в президентските избори и се оттегля по лични причини. Откъде дойде това ритане по кокалчета, това реформаторско бутане с лакти и плюене в лицето, ще остане една от загадките, които ни предстои да осветяваме. Но тогава много хора с основание подозираха, че Радан разчиства пътя за себе си. Лидерът на ДСБ обаче напоследък не дава никакви заявки за своята кандидатура. Наскоро той пусна снимки как се е отправил на почивка с кемпер, управляван от жена му, което никак не говори в полза на идеята, че той се е престрашил да влезе в битка. Най-вероятно Кънев е изчислил, че само с гласовете на реститутките и психодесните трудно ще може да щурмува „Дондуков“ 2, да не говорим, че в партията му е започнало тревожно брожение срещу него и банда от стари костовисти чака с мачете в ръката, за да вземе главата на лидера си при всяка негова грешна крачка.

Вместо Радан, творческата лаборатория по безумие на РБ, наречена Граждански съвет, се събра на своя сесия (вероятно в някое тайно подземие с черни стени и обвито в готварско фолио, за да се пазят от това Путин да ги подслуша) и номинираха като потенциални кандидати за президенти Трайчо Трайков и Гроздан Караджов. Не знам как става тоя процес в десницата, ама очевидно при тях номинирането за някакъв пост е сравнимо с това да ти пратят килър по следите. Защото, веднага след като чу новината, Трайков медийно въздъхна: „Предпочитам да не съм аз“. Гроздан Караджов предпочете да не коментира нищо, а всички знаем, че мълчанието е съгласие. От друга страна, едва ли има държавна длъжност, която Караджов да откаже. Човекът е пълен с амбиции и вероятно не би се поколебал да оглави и Агенцията по бежанците, стига да открие сметка в това.

Изтеклите имена обаче се оказаха грандиозен гаф. Някой от гражданския съвет ги пуснал на медиите, а не трябвало да го прави. Да, няма как да не повярваме. Това е стара схема за тестване на обществени настроения, но реформаторите съществуват 20 години назад от нормалното време, така че нищо чудно да мислят, че номерът им е върха на сладоледа. Месец след тази банална конспирация обаче, в реформаторските среди се появи първата по-реална кандидатура – група интелектуалци предложиха на РБ да издигнат за президент скулпторът Велислав Минеков, яростен борец срещу политиката на Вежди Рашидов и човек, който не обича да мълчи пред властта. Само че още в първите си изяви Минеков показа, че е непригоден за реформаторите (той май заради това напусна навремето РБ), защото си казва мнението честно и не му пука от фобиите на електората. Пред една телевизия той обяви, че, според него, кандидат на БСП (имаше предвид Мая Манолова) може да обърне дори и кандидатурата на Борисов. Дали това е вярно или не, може много да се спори, но е показателно за качествата на Минеков, който не обича да фризира своята вътрешна истина. И заради това, убеден съм, РБ ще го изхвърли като външно тяло. И всъщност имената в десницата са дотук. Другото е мълчание. А вероятно и мляскане с очакването трупът на още някой от нашите да бъде сложен на политическата трапеза.

Но понеже трябва да завършваме анализите с оптимизъм, напук на сдухаността на времето, ще си позволя да диагностицирам десницата по-дълбоко. Тя (десницата) така и не успя да намери своя доктор Енчев. Някой нормален политик, който да й направи лифтинг на бръчките, да изсмуче реститутските мазнини от стомаха, да извади по едно-две костовистки ребра от двете страни на гръдния кош, за да може талията й да стане по-впита и секси, да им бие хиалуронова киселина в устните, за да не може тя често да вади змийския си език на показ. А най-накрая, да й повдигне й бюста, че няколко поколения ментално объркани политици така прецакаха медийнийя образ на десницата, че в последните години тя съществуваше като вампир, който предъвква втръсналия на всички антикомунизъм, без възможност поне малко да се обнови и поне веднъж да предложи някаква свежа идея за България – идея за вдигане на доходите или за подобряване на икономиката.

Но какво да се прави – ще си търпим старите реформатори и ще видим дали някой някога ще измисли хапчето, което да ги поправи поне малко.

Александър Симов