В тази статия анализираме последствията за България от изхода на „Лукойл“ от местния, а вероятно и от Европейския пазар. Въпреки че България със сигурност не е най-важният пазар на „Лукойл“ в Европа, той все пак има голямо значение, поради практически пълния монопол на „Лукойл“ в горивния сектор, допълнен и от пълната зависимост на страната от енергийния внос от Русия. И докато напускането на „Лукойл“ би могло да даде възможност на България да насърчи конкуренцията на вътрешния си енергиен пазар, този анализ предполага, че поради множество вътрешни и външни причини, страната може да не се възползва от тази възможност.

Според публично известни сведения, „Лукойл“ разглежда продажба на активите си в ЕС, включително „Лукойл Нефтохим“, а вероятно и търговския си бизнес. Рафинериите в Италия, Холандия и Румъния също се предлагат за продажба. Срокът за това е две години. Компанията заяви целта си да се съсредоточи основно в проучване, разработване и експлоатация на нефтени и газови проекти, като ще напусне производството и продажбата на горива. Алтернативен сценарий на продажбата на активите е те да се отделят в отделна компания, която да се търгува на борсата.

Последните две години бяха наистина трудни за нефтения сектор в световен мащаб. Цените на суровия петрол се сринаха от средно 110 долара за барел през първата половина на 2014 до около 42 долара средно за единадесетте месеца на тази година. Слабостта се пренесе и върху дейността на рафинериите, въпреки че връзката с цените на суровия петрол е опосредствена. Рафинирането и търговията с горива като цяло имат по-ниска норма на печалба, така, че в решението на „Лукойл“ да намали своето участие в тях има известна логика. В края на краищата, добивът на петрол използва оскъден ресурс, чиято цена може и да е ниска сега, но вероятно ще нарасне в някакъв бъдещ момент.

Възможно бягство от искове

Основната причина за продажбата на дейността в ЕС може би е другаде – в областта на регулациите, а не на търговските цели. „Лукойл“ неколкократно е бил обвиняван в злоупотреби в ЕС. През 2014 г. румънското държавно обвинение обвини местното поделение на „Лукойл“ в злоупотреби и пране на пари, като внесе в съда иск срещу компанията за 1.8 милиарда евро. „Лукойл“ засега успя да спре производството, но не беше оневинен и разследването продължава. В България, след години на ценови аномалии, националната антимонополна комисия откри признаци на пазарна манипулация и неконкурентно поведение на шест търговци на горива, от които „Лукойл“ има най-голям дял. В този случай, законът ограничава възможната санкция до 10% от годишния оборот, т.е. за „Лукойл“ това би означавало глоба до около 300 милиона евро. Съществуват обаче обосновани предположения за по-сериозни нарушения, които ако бъдат разследвани, може да предизвикат искове, надхвърлящи тези в Румъния, и съпоставими със стойността на предприятията на „Лукойл“ в България.

Възможно е „Лукойл“ да се стреми да напусне определени пазари, особено в ЕС, преди да бъдат отправени такива искове. Възможно е „Лукойл“ да има и други аргументи за това. Въпреки че растящото напрежение между Русия и ЕС (а също и НАТО) може би няма да доведат до открита война, европейският пазар може да стане по-труден за дейността на големи руски компании, дори извън кръга на пряко контролираните от държавата.

България – губерния на „Лукойл“

Даже сравнена със страните от бившия Съветски блок, зависимостта на България от руските енергийни ресурси е впечатляваща. България внася 100% от необходимите й нефт, газ, и ядрено гориво, както и резервни части за атомната си електроцентрала от руски дружества, които са или държавна собственост, или като „Лукойл“ са силно зависими от Кремъл. Специално в горивния сектор се наблюдава напълно вертикално интегриран монопол, собственост на „Лукойл“. Неговата дейност се разпростира върху всички местни мощности за внос и преработка на суров нефт, както и за складиране, транспорт и износ на нефтопродукти. Основното нефтено пристанище на „Лукойл“ недалеч от рафинерията му в Бургас е на практика екстериториална зона, където няма представители на българските власти, включително и митнически служители. Освен това „Лукойл“ има пълен монопол на зареждането с горива на морски и речни кораби, както и на самолети в националните летища. Естествено, „Лукойл“ е главният (а всъщност и единственият, макар и чрез посредници) доставчик на горива за всички основни национални институции и служби, включително полицията и армията.

Голямата част от държавния резерв от горива, предназначени за използване при кризи и война, също се складира в съоръжения на „Лукойл“. Що се отнася до вноса на горива, „Лукойл“ удобно държи ръка и на този кран. Българските закони изискват всички стоки, облагани с акциз, включително горивата, да се внасят само чрез акцизни складове, т.е. специално лицензирани за това. През 2011, българското Министерство на финансите официално обяви, че „Лукойл“ пряко контролира 80% от тези складове. Съгласно същото обявление, допълнителни около 15% се контролират от „Нафтекс Петрол“, местен търговец на горива в силно затрудено положение, който е изцяло зависим от „Лукойл“ както за доставки на горива, така и за финансиране. Това явно не е достатъчно, защото „Лукойл“ допълнително наема акцизни складове от малки, номинално независими, компании, т.е. контролът на „Лукойл“ върху тези складове наближава 100%. Всесилната позиция на компанията беше дори призната от съда в решение, документиращо критичната зависимост на държавните институции и инфраструктура от монопола на „Лукойл“. Парадоксално, съдът използва тази зависимост като аргумент за да не позволи на държавата, въпреки установени данъчни нарушения, да отнеме лиценза на „Лукойл“.

Огромно политическо влияние

Не е учудващо, че „Лукойл“ и ръководителите му в България разполагат с огромно политическо влияние. Добър пример за това е историята с измервателните уреди за горива, която започна през 2011. Докато всички търговци на едро и дребно инсталираха изискваните от закона уреди, „Лукойл“ упорито се съпротивлява, като се позовава на “неприемливо високи разходи за инсталирането им”. През следващите две години компанията демонстративно отказа да изпълни изискването за измервателни уреди. В края на краищата Министерството на финансите отне лиценза на „Лукойл“ за търговия с горива, но съдът бързо го възстанови, цитирайки съображения за националната сигурност. Не след дълго, след протестна кампания, правителството подаде оставка, като новият кабинет промени закона, като даде възможност на „Лукойл“ да заобиколи измерването на някои от своите съоръжения.

Такива машинации неизбежно предизвикват въпроса какво всъщност се случва в „Лукойл“? Колко е внесеният нефт, колко е износът на горива, колко се продава на вътрешния пазар и за колко от тях се плащат данъци. Яростната съпротива срещу измерването навеждат на мисълта, че „Лукойл“ има доста за криене.

Продава се монопол. Има ли желаещи?

Монополът е много печелившо нещо. Вероятно купувачите вече се тълпят. Но монополът на „Лукойл“ се отнася не само за финансови печалби. Той е и от “геополитическо” значение, по изразите на руските политически труженици. Преведено на английски, това означава, че е средство, чрез което Русия осъществява не само икономическа, но и политическа власт над България. И способите за това не са само горивният монопол за българските граждани, фирми и правителство. Това също включва и възможността чрез привидно благопристойни и чисто търговски сделки да се отделят съществени средства за финансиране на политически и дори специални дейности, както в България, така и в други страни. В днешна България, подобно влияние може да бъде упражнявано, и има значителна стойност само за Кремъл.

Предвид наличната информация, оставаме с впечатлението, че активите руска собственост в ключови сектори, и на първо място енергетиката, са закриляни от някакво “разбирателство” за традиционните позиции на Русия в определени страни от бившия съветски блок. Това “разбирателство” се поддържа не само в управляващите елити в България, но и намира влиятелни поддръжници във водещи страни от ЕС. В допълнение, българската общественост изглежда е по-възприемчива към това, което тя приема за руски интереси, в сравнение с други не-български интереси. Нефтена компания от Близкия изток или от Западна Европа например би се изправила пред много по-решителна реакция както от правителството, така и от обществеността, ако се опита да използва монополните и данъчни практики, подобни на тези, в които е подозиран „Лукойл“. Следователно, стойността на бизнеса в България е много по-висока за руски компании, отколкото за тези от трети страни. Очевидно чрез енергийните си фирми Русия има уникално влияние върху България. Би ли искала руската страна да се раздели това влияние? Слабо вероятно.

Вероятните купувачи

Тази съществуваща конфигурация е от решаващо значение при анализа кой би могъл да бъде купувач за активите на „Лукойл“ в България и вероятно Румъния. За удобство ние разделяме възможните участници в следните групи:

Компании под руски контрол. Те са далеч най-вероятните купувачи, тъй като могат да запазят, ако не и да усилят геополитическите лостове на влияние. В допълнение, съществуват и чисто логистически предимства за участието на руски производители, включително снабдяването с руски петрол чрез танкери в Черно море, както и текущата настройка на „Нефтохим“ да преработва нефт от руски марки (Уралс). Очевидно, двата основни енергийни клана – „Роснефт“ и „Газпром“ (чрез дъщерното си „Газпром Нефт“), ще бъдат и главните кандидати. И двете компании опит в рафинирането и търговията с горива зад граница, както и съществена подкрепа от държавата.

▪ „Роснефт“ се превърна в основен играч в Русия, а също и един от най-големите в света. „Лукойл“ беше наскоро поканен от руското правителство да наддава за покупка на 19.5% дял от „Роснефт“, в сделка на стойност 11 милиарда долара. Впоследствие делът беше придобит от чуждестранни инвеститори. „Роснефт“ извърши значителни покупки наскоро, включително гигантското придобиване на индийските рафинерии Essar. Компанията би била основен претендент за придобиване на българските активи на „Лукойл“, ако не беше едно основно препятствие – нейната уязвима правна позиция в Европа. Съдебните и арбитражни дела, водени от акционерите в „Юкос“ заради незаконното й превземане от „Роснефт“, нямат практически измерения, и дори претърпяха неуспехи, но вероятно рисковете няма да изчезнат. В допълнение, от 2014 г. „Роснефт“ е под санкции от правителствата както на САЩ, така и на ЕС. Прякото владеене от страна на „Роснефт“ на актив в ЕС създава риск от конфискация в някакъв бъдещ момент. Това разбира се няма да е пречка пред „Роснефт“ да придобие актива, като вероятно ще прибегне до “партньори” които формално да имат контрол върху него.

▪ „Газпром“ (чрез „Газпром Нефт“) от своя страна е вече на Балканите с придобиването на „НИС Петрол“ и разгръща верига бензиностанции и в България. Придобивайки рафинерия в България (вероятно в пакет с тази в Румъния), „Газпром“ ще успее да затвърди една вече доминираща позиция в региона. Строго погледнато, монополът на „Газпром“ при вноса на природен газ би трябвало да го дисквалифицира от участие, но съвсем не е невероятно българската антимонополна комисия да възприеме по-мек подход, тъй като пазарите на природния газ и нефта са различни.

▪ Други руски производители, като „Татнефт“, собственост на правителството на Татарстан, както и свръх потайният „Сургутнефтегаз“ нямат значителни активи зад граница, но все пак могат да служат като платформи за придобиване. По-малки “независими” руски производители, например „Русснефт“ са по-малко вероятни, като тяхно участие вероятно би било прикритие за някой от големите.

Национални петролни компании от бившия Съветски Съюз. Както азербайджанският нефтен монопол СОКАР, така и „Казмунайгаз“ (КМГ) от Казахстан имат производствени мощности за суров нефт в региона и желание за разширяване. КМГ вече работи в ЕС чрез румънското си дружество „Ромпетрол“, което има присъствие чрез бензиностанции и в България. Напълно е възможно КМГ да се опита да разшири регионалната си дейност. Заедно със съществуващите активи на „Ромпетрол“, КМГ може да постигне доминантно присъствие и в двете страни. СОКАР също оглеждаше България преди време, включително и възможно придобиване на веригата бензиностанции „Петрол“, чийто основен доставчик бе СОКАР. Въпреки че и двете компании имат интерес да придобият „Нефтохим“ и другите активи на Лукойл, продавачът (а също и Кремъл) може да не се съгласят да ги допуснат на пазар, напълно доминиран от руски компании. Такава сделка би била възможна, при условие, че „Лукойл“ получи от купувача важни активи в други страни.

Купувачи от Персийския Залив. Като цяло е много по-малко вероятно руската страна да отвори пазар, на който разчита на традиционна и неоспорима господстваща позиция за нови играчи, особено такива, които имат собствено производство на петрол в относителна близост. Така че купувачи от Близкия изток, включително приятелски настроеният към Русия Иран, едва ли могат да преминат по-строга селекция в сделката. Същите съображения, или дори по-силни се отнасят и за екзотични (по отношение на българския пазар) купувачи от страни като Индия, Малайзия, Виетнам, Венецуела (чиято нефтена компания е в особено затруднено положение), и т.н.

Международни петролни компании. Както „Нефтохим“, така и българският (и балканският) пазар не са сред основните приоритети на петролните компании от Западна Европа и Северна Америка. Първо, пазарът е малък. Второ, тези компании вече имат дейност в ЕС и могат да внасят продукти в България (ако разрешат проблема с акцизните складове, разбира се). Трето, западните компании са в много по-малка степен – ако въобще са – способни да използват монополното положение на „Лукойл“, и не се интересуват от “геополитическите” аспекти на бизнеса в България. Не на последно място, неотдавнашната модернизация на „Нефтохим“ за “милиарди долари” е по всяка вероятност силно преувеличена, и в резултат страда от значителни производствени проблеми. Международна петролна компания би оценила активите в България на много по-ниска стойност, отколкото е виждането на „Лукойл“. Тук бихме добавили и по-малките компании от ЕС, като италианската ЕНИ, австрийската „О Ем ви“, унгарската МОЛ, гръцката „Хеленик“ и др. Те имат собствени мощности в съседни страни и вероятно не биха участвали за своя сметка.

Голяма сделка с Китай. На пръв поглед, компания от Китай може да се опита да установи присъствие в ЕС. От гледна точка на „Лукойл“ (а също и на Кремъл) обаче това би изисквало някакъв вид “геополитическа” сделка, в която китайската страна ще трябва да предостави значителен свой актив в друга страна. Широко прокламираното стратегическо сътрудничество между Русия и Китай, доколкото съществува, само по себе си не би било достатъчно като основание за сделка. Хипотетично, китайската страна би могла да предоставя партньорство в проект на друго място, например в Близкия изток или другаде (Африка или латинска Америка), но неяснотите пред такъв сценарий са твърде много за да може да се анализира реалистично. Китайците също не са известни с това, че охотно предоставят достъп в своите проекти, нито пък, че плащат щедро за придобивания. България също не е твърде високо в китайския списък от приоритети.

В заключение, ако и „Нефтохим“, както и другите бизнеси на „Лукойл“, въобще бъдат продадени, новите собственици най-вероятно ще бъдат или от Русия, или под силното й влияние. По този начин досегашните проблеми, включително неконкурентно пазарно поведение, както и съмненията (меко казано) относно надлежното плащане на данъци, няма да бъдат разрешени, и дори е вероятно да се задълбочат. И те биха могли сериозно да се задълбочат, в случай, че купувач е компания под силен правителствен контрол като Роснефт.

Националните интереси на България

Дискусията по-горе достатъчно ясно очертава интересите на България в тази ситуация. Нека обобщим и основните основания за загриженост.

Независимост от чуждо влияние. България е под влиянието на “геополитическите” лостове, което по определение действа не само срещу икономическите й интереси, но и срещу самата независимост на страната. Българското правителство би трябвало да разгледа дейността на „Лукойл“ не изолирано, а в контекста на цялостната енергийна свръхзависимост и не само от Русия.

Пазарна конкуренция. Неконкурентната позиция и поведение на „Лукойл“ дългосрочно увеличават цените на горивата в България, намаляват разполагаемия доход на гражданите, и потискат конкурентоспособността на фирмите. Отсъствието на конкурентно предлагане е огромен недостатък на българската икономика, вероятно отстъпващ само на проблемите на България в налагането на ред и законност.

Плащане на данъци. Свръхпечалбите на „Лукойл“ от дейността му в България се изнасят изцяло извън страната. За повече от 15 години дейност в България групата отчита само загуби. Още по-тревожно, непълното измерване на нефтопродукти позволява значително подценяване на местните продажби на горива. Съвсем вероятно е да не се начисляват всички дължими ДДС и акцизи, които съставляват огромната част от крайната цена на горивата. По този начин, българските граждани, фирми, и правителство субсидират и без това силно печелившата дейност на „Лукойл+.

Технологични аспекти. В интерес на българското общество е новите собственици да имат значителен експлоатационен и технологичен опит, и да не заобикалят правилата, включително по отношение на опазване на околната среда. Досега, въпреки широко разтръбената многомилиардна модернизация „Лукойл“ не е намалил замърсяването от рафинерията си в България, което изглежда се дължи на спестяване на някои части от придобитото и инсталирано оборудване.

В заключение, националният интерес на България е всичко това да престане. В най-лошия сценарий участник от Русия, и специално „Роснефт“ би придобил активите на „Лукойл“. В най-добрия случай, това би била международна петролна компания от ранга на „ЕксънМобил“, „Шел“, БиПи или подобен. Напускането на България от „Лукойл“ би бил рядък момент, в който българските власти мога да окажат значително влияние и да допринесат за постигане на добър резултат. Правителството със всички свои институции — изпълнителни, законодателни и правосъдни — би могло да окаже въздействие в тази посока. Неговите действия биха могли да комбинират няколко подхода:

▪ Детайлна проверка от всички заинтересовани регулаторни органи, включително анти-монополната комисия, енергийните и природозащитните регулатори и т.н. По наша информация досега тези агенции умишлено или неволно са пренебрегвали „Лукойл“ като обект на регулиране.

▪ Налагане на пълна данъчна дисциплина. Както е показано по-горе, задълбочен и истински независим данъчен одит може да открие (или обосновано да отхвърли) съществени пропуски в данъчното облагане.

▪ Преглед на дейността на „Лукойл“ от гледна точка на органите за сигурност, включително възможно умишлено нарушаване на антимонополното и данъчно законодателство, а също и относно съмнения за пране на пари.

Първоначалният преглед на дейността на „Лукойл“ показва, че възможните нарушения като минимум на антимонополните и данъчни закони в продължение на години, може да са на стойност, съпоставима с тази на бизнеса на групата в България. Огромното влияние както на „Лукойл“, така и на Русия, включително на институционално и лично ниво, обаче практически гарантират, че правителството по-скоро би съдействало за постигане на желаните цели на „Лукойл“, отколкото да защити националния интерес.

*Хенрик А. Сьоренсен е икономист в областта на природните ресурси с над 40-годишен професионален опит. Бакалавър е по инженерни науки от Университета на Гьотенборг и магистър по бизнес администрация от бизнес школата МакКомбс. През първата част на кариерата си той работи в областта на проектното финансиране в САЩ, Югоизточна Азия, Латинска Америка и по-късно в страните от бившия Съветски Съюз. От 2007 г. Сьоренсен работи основно като изследовател в областта на икономиката на природните ресурси.

Статията е публикувана в сайта България Аналитика.