Проф. Александър Маринов е роден през 1957 г. в София. Завършил е социология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където и преподава. Бил е народен представител от БСП в периода 1991 – 1997 г. През 2020 г. бе назначен за председател на Стратегическия съвет при президента Румен Радев. Проф. Маринов се съгласи да отговори на въпросите на „Флагман“ за изминалата политическа година и за това, което предстои през следващата.

– Проф. Маринов, как бихте обобщили политическата 2022 г. в България? Кое бе по-особено в нея?

– 2022 г. бе една от най-драматичните и тежки години не само през последното десетилетие, а въобще след 1989 г. Това се дължи главно на изцяло променената външна среда. И преди е имало външни кризи, но този път имаме нещо по-голямо, вероятно трайно, което през следващите години ще влияе върху страната ни. От друга страна, това бе несъмнено вътрешно драматична година, тежка и противоречива. Много неща се случиха за пръв път през 2022 г. Например, за първи път успя вот на недоверие, отбелязахме и рекорд, който вероятно няма да е последен – брой избори за кратък период от време. Аз лично смятам обаче, че освен традиционния поглед към най-запомнящите се събития, трябва да се погледне на тази година и като израз на тенденция, т.е. да се впише 2022-ра година в един по-дълъг период или по-дълъг процес, който за съжаление не е добър. Продължиха симптомите на упадък на българската партийно-политическа система, оттам и на институциите, които в България са в много голяма степен под влиянието на партиите. Тази тенденция обяснява и политическата нестабилност, и неспособността да се състави правителство, и патологично влошените отношения между партиите и политическите лидери. Т.е. 2022 г. отбеляза нова фаза на влошаване на непродуктивността на политиката като обществено явление от гледна точка на основното й предназначение. Имаме всички основания да определим годината като тежка, в известен смисъл можем да кажем лоша. Обаче има и по-лош момент – тенденцията, която отбелязва тази година, е низходяща, т.е. реализмът изисква да оценим следващата година като година на продължаващо влошаване.

– 2023-а година започва с разиграването на втория и евентуално третия проучвателен мандат. Какви са очакванията Ви? Ще бъде ли съставен редовен кабинет?

– Вероятността да се състави правителство в това Народно събрание клони към нулата. Проблемът не е в конкретни хора или партии, а в системни дефекти. Кои са те? Първо, партиите показват неспособност да видят реалностите. У нас всеки се оправдава с другите, а най-често се оправдават с избирателите, било защото не гласуват правилно, било защото изобщо не искат да гласуват. Тази неспособност за обективен, безпристрастен и самокритичен анализ подкопава способността на партиите да правят сериозна политика. Второ, и то е свързано с първото, драматична е неспособността да се реагира на негативните тенденции. Всички партии, вероятно с изключение на „Възраждане“ и ДПС, вървят надолу. Реакцията обаче е неадекватна, дори зловредна не само с оглед последиците за отделните партии, а въобще за политиката и политическото в България. Свиването на подкрепата за партиите ги кара да залагат на най-твърдите си ядра, да се стремят да ги запазят. Това води до една порочна спирала, защото спада изборната активност, но и подкрепата за партиите спада. И тук се получава нещо, което е характерно за определени зависимости от наркотици: когато предлагате на своите най-твърди привърженици все по-силни и все по-яростни квалификации, когато ставате все по-непримирими и представяте това за принципност в защита на определени позиции, тогава се получава обратната реакция – избирателите стават също твърде радикални, все по-малко на брой, но все по-радикални. Така се изкопаха различни пропасти, начертаха се всякакви възможни червени линии. Всичко това прави вече много трудно тези различия да бъдат по някакъв начин преосмислени и респективно да се стигне дори до някакъв нормален разговор.

Аз ще ви дам един пример, който вероятно е субективен, защото ме засяга лично: наскоро в едно интервю на въпроса какви са отношенията между президента и Бойко Борисов или президента и ГЕРБ, аз казах, че има поносимост. И тогава председателят на БСП определи това като доказателство за някаква ужасна безпринципна договорка. Всъщност синоними на поносимост са търпимост, толерантност. Нима е възможна въобще политика без минимум цивилизовано отношение между участниците в политическия живот? Това не означава, че те могат да се договарят безпринципно, означава, че просто трябва да си говорят, по възможност без да се оскърбяват, без да си отправят клевети, без да се демонизират взаимно. Това е само един пример за абсурдния начин на мислене на повечето партийни върхушки. Той не може да доведе до добро. Той ще води до по-нататъшно свиване на подкрепата за партиите в границите на най-радикалните привърженици. Засега доминират не умереност и демонстриране на желание за диалогичност, а непрекъснато отрицание, агресивност, вкл. откровени лъжи по отношение на опонентите.

– Каква очаквате да е новата 2023 г. в политически план? Има ли мегдан за нови субекти, които да променят сериозно картината?

– Когато една обществена система или подсистема не изпълнява своето предназначение, естествено възниква въпросът за смисъла от нейното съществуване, респективно за замяната й с нещо по-добро. Това е съвършено нормално във всяка сфера на обществения живот, защото хората и обществата имат нужда да живеят нормално. Затова е логично, когато наблюдават случващото се в сегашния парламент, много хора да започнат да си задават въпроса дали въобще тази система може да се „поправи“. Уви, при тези днешни защитници на парламентаризма той няма нужда от врагове. Оттук насетне има два варианта. Единият вариант е в рамките на сегашния вариант на партийно-политическата система с всички норми, които я регулират, да се получи някакво оздравяване, което означава най-вече да се появи нов субект, защото старите са непоправимо изхабени. Това теоретично не може да се отхвърли като възможност, но признавам откровено, че с всеки изминат ден шансовете намаляват. Другият вариант е да започнат да възникват желания за сериозна промяна, като тук са възможни най-различни варианти – от съвсем разумни, рационални, почерпени от световния демократичен опит, до най-различни радикални и повече или по-малко опасни за обществото идеи. Това е също е напълно логично, ние не можем да кажем, че търсенето на нови решения непременно ще води до раждане на добри варианти.

Между другото, всеки опит за промяна, дори продиктуван от най-добри намерения, може да завърши неуспешно или дори печално. В дадения случай това, което се случи с четворната коалиция и нейното правителство през тази година, е илюстрация, че желание може би е имало, обаче очевидно нямаше способности, нямаше готовност, нямаше качества вероятно. Затова никакви възможности не бива да бъдат априори изключвани, ако не са очевидно недемократични. Давам пример: сега се коментира с някакъв квазирелигиозен ужас идеята за президентска република. Тук не говоря за това, че всъщност няма сериозни политически субекти, които да са започнали конкретни действия в тази посока, няма да коментирам дори изключителната трудност при реализацията на тази идея от гледна точка на всички необходими конституционни и други политически условия. Откроявам факта, как истерично се реагира на тази идея и се представя за някакъв пълзящ, зловещ авторитаризъм, както например някои политически лидери обвиняват президента, въпреки че той няма никакво отношение към тази тенденция. Проблемът е, че хората започват да мислят в тази посока. А освен това, има една немалка част от българските граждани, които са достатъчно информирани, и те знаят, че на много места по света работят такива системи, и то работят нелошо, водят до добри резултати, не само при най-известните примери като САЩ и Франция, а например в Кипър, Южна Корея, в редица латиноамерикански страни и т.н. Т.е. не можеш да кажеш: „Няма да обсъждате това“, без да можеш да предложиш добра, разумна алтернатива. И в този смисъл ще има търсене на нови варианти. Това е извън съмнение. Ако старото работи все по-зле, ясно е, че обществото ще търси нови решения, това можем да бъдем сигурни.

– Кой лагер очаквате да надделее през новата година – този около ГЕРБ и ДПС или този около „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“?

– Това разграничение не е нито достатъчно достоверно, нито плодотворно. Както видяхме, почти всяка партия е готова на конюнктурни съюзи с оглед на моментни изгоди. Всеки преследва някакви планове, които най-често са неадекватни. Нито един от посочените два лагера, както изглеждат към момента, нито други възможни групирания са в състояние да произведат трайно и ефективно управление. В задънена улица сме, изходът е само в един от двата посочени по-горе варианта.

– Отсега бихте ли прогнозирали какво ще се очертае като резултат от местните избори, които са в края на 2023-а?

– Рано е да се прогнозира, редица фактори ще влияят, а най-важни ще бъдат локалните особености и обединения. Като цяло, най-вероятно местните избори през следващата година ще доведат до коренна промяна на партийно-политическата система. При слаби партии може да се очаква засилване на дисперсията на властта, която крие както възможности, така и заплахи.

 – Има ли сериозни причини българските граждани да са притеснени за новата година? Очаквате ли криза, която да предизвика по-значимо разместване и на политическите пластове?

– Множество чуждестранни анализи предвиждат, че следващата година ще е по-трудна от отминаващата във всяко едно отношение. Ние също трябва да се готвим за изпитания, без да изпадаме в паника. Най-важно е да се подобри управляемостта на държавата, защото служебните кабинети, при всички техни усилия и постижения, не са пригодени за продължително управление.

Лъчезар Лисицов, Флагман