Евгений Михайлов си купил селска къща от снимки на сватби  и кръщенета (!!!), ходил по три смени на пионерски лагер, учил в Москва, бивш комсомолски секретар и изпълнител на подобна роля във филма „Трампа”, екс „червен” зет. Не успя да се сдобие с  „Бояна филм” и това е единствената голяма загуба в червено-синята му биография. Павел Попандов го нарича „приспособенец” и „хамелеон”, други го определят като тарикат, който се справя добре с  имитацията на непорочност.

Днес Евгений Михайлов води свое телевизионно шоу „Минало(не)Свършено”

Върви по следите на  стари събития, припомня какво точно не трябва да се забравя. Дълбае в комунистическите престъпления с настървението на  много „изстрадал”. Толкова изстрадал, че от ученическата стая се премества директно в престижната и връзкарска  специалност „Режисура”.  По-късно е изпратен да си доучи във ВГИК- Москва.  Пожарът в Партийния дом и откраднатите от членове на КТ „Подкрепа” и отец Амбарев архиви изчистиха биографиите на мнозина днешни антикомунисти. Знае се само, че одобрението за обучение в чужбина е ставало след продължителна и обстойна проверка за идеологическа пригодност.

Някои хора не бива да се докосват до определени теми, преди да минат за покаяние през обществената изповедалня. Е.М. още не се е изповядал и затова нелицеприятните истини от неговата уста звучат още по-мръсно. Самият той е „тъкан” от „тялото” на онова минало несвършено, но още се мотае в публичното пространство като компонент от настоящето.

Георги Ифандиев : „Не веднъж съм припомнял факта, че въпросният „реактивиран” демократ, което е синоним на агент на репресивните тайни служби на комунистическите режими  в НРБ и СССР, е завършил в Москва. Бил е комсомолски секретар на всички български студенти там. Давал е отрицателни характеристики, навреждали на младежи, пък били и номенклатурни. Кой можеше това? Днес Евгений Михайлов е…”антисъветчик”. Повечето съветски възпитаници бяха преназначени за такива”.

Един биографичен „филм”, който никога няма да бъде излъчен в „Минало(не)Свършено”

Евгений Светославов Михайлов е син на царски офицер, но този факт не се превръща в пречка за кариерното му развитие. Повечето от децата на  царските коняри и прислуга, нямат същия късмет. Те са третирани като „ненадежден” материал и потенциален враг. Евгений попада в друг списък. След Априлския пленум Червената партия целува по челото бъдещата „нежна душа“ в „дома“ на синята демокрация, започва да сбъдва мечтите му сезон след сезон. От него не се иска друго, освен да подкрепя партийната линия и да се наслаждава на привилегиите на престъпния комунистически режим.

След дипломирането си във ВГИК /1980 г./ е назначен като „режисьор-постановчик” в киноцентър „Бояна”. Остава на този пост две години след прехода, до 1991 г., когато на власт са все още социалистите.

Независимо дали снима нещо или не, заплатата му върви, привилегиите-също. Но дипломата от престижния  институт не успява да влее в жилите му повече талант, отколкото има. За разлика от други, завършили само ВИТИЗ  режисьори, не се откроява със собствен художествен почерк. Във филмите му се преплитат влияния на съветската школа, новата френска вълна, италианския неореализъм и добрите образци от българското кино. За киноманите не е трудно да забележат в кой епизод кой режисьор пунктира.

 Е. Михайлов не обича да говори за социалистическата си битност, но покрай други теми изтървава  любопитни детайли.

„През 1987 г. Евгений Михайлов решава окончателно да си купи къща на село. Цялото му детство е минало в столицата. Докато съучениците му вършеели през ваканциите по селата, докато доели крави, яздели магарета и ловели риба, той карал по три смени на пионерски лагер. Селото винаги му е липсвало. Идеята го запалва още в студентските му години – покрай снимките на филма „Мъжки времена“ в село Ковачевица и неуморния Радослав Спасов. Затова, 10 години по-късно, след като откриват Творческия дом на кинодейците в Лесидрен, той хуква с Въло Радев на оглед. Едно село, второ, трето. Накрая в едно от тях се изгубва. „Какво търсиш бе, момче?“, попитали го селяните. „Така и така, къща.“ „Ами тук една се продава, защо не я видиш?“ Като я видял, Евгений Михайлов си казал: „Това е!“ Веднага се влюбил в нея… Тази къща му дала първото усещане за свобода и за алтернатива,…докато чакал най-сетне да му разрешат да започне „Сезонът на канарчетата“…По това време, за да се издържа, той снима кръщенета, сватби, войнишки изпращания, абитуриентски балове. Печелел добре и събота и неделя с двама майстори бачкал като общ работник на къщата…На 3 ноември 1989 г. Евгений участва при връчването на петицията на „Екогласност“ в Народното събрание. След това се мята на полското си фиатче и се връща в селото”. (Естествено, не да се скрие в „шумата“, защото 10 ноември все още не е дошъл и може да му се обърка живота, а заради чистия въздух).

По времето, когато Е. М. е карал по три смени на лагер, някои едва се дореждаха до една.  Изключение за два лагера се допускаше, само ако единият  е с функции на идеологическа школа за младо попълнение на ръководния комсомолски кадър. Другото им название беше „лагер-школа”.

За да се издържа, снимал…За каква издръжка става въпрос? По това време той е на работа в Киноцентъра. Но снимал кръщенета, натрупал пари, купил си къща и фиат. Смях до сълзи! До фиатчетата имаха достъп само хората  с дебели връзки, и  от по-голямото Добрутро. Другите чакаха ред за москвичи и лади.  А дори на старо, фиатчетата струваха много пари, които със сватби можеха да бъдат събрани за 10-20 години, дори с ежедневно снимане на три подобни събития.  Цената за този тип услуги беше символична. Но е възможно да е щракнал няколко подобни мероприятия на близки и познати за алиби.  По негово време всички, които крадяха или извършваха платени  агентурни поръчки, оправдаваха по-високия си жизнен стандарт с работа на „частно.

Танковата касета като начин на употреба

Горбачовата перестройка отреди на  Е.М. да бъде сред избраните интелигенти за лице на новото време. По случайност винаги е с камера в горещите точки, а вероятно покрай червения си тъст и други, прозападно ориентирали се комунисти, разполага и с документи от секретни заседания, които размахва в телевизионния ефир пред пребледнялото лице на Жан Виденов.

Танковата касета и заслугите към „екогласността” го изстрелват на поста  главен художествен ръководител на Ефир 2 в БНТ през 1992 г.   През 1994 г. вече е депутат от листата на СДС.

Но любовта му към киното надделява и през 1997 г. акостира като изпълнителен директор в Киноцентър „Бояна”.  Започва да говори настойчиво за приватизация, Костов се навива на такава. През май 2000 г. Е.Михайлов създава РМД „Бояна филм”, със 132   акционери-учредители. Седемте членове на УС (между които и Евгений) имат общо 4525 акции. Другите „разполагат с около 1% от капитала на „Бояна”, ръководството – 99 %. Евгений Михайлов притежава  най-много акции – 850.

 „Не щеш ли, намира се предател и списъкът на акционерите и разпределението на акциите стават обществено достояние. Разразява се огромен скандал и Евгений е принуден да присъедини към акционерите-  още 10-15 ярки фигури на българското кино”,  пише в. „Култура” в една от   статиите, посветена на случая.

Тръгва една съвсем не филмова битка за филмовата къща, продължава с години. Царското правителство обаче отхвърля идеята за приватизация чрез РМД. През 2005 г. Евгений Михайлов подава оставка в знак на протест с направената приватизация и спечелилата търга американска компания „Ню имидж”.

Коментарът на в. „Култура”:„Трябва да се търси друг вариант и Евгений изглежда го намира. След малък „инцидент” – едноседмично уволнение, което след букет за Мария-Луиза на летището е анулирано- председателят на борда подновява натрапчивите си настоявания киноцентърът веднага да се продава. ..Като китайска капка дълбае в главите на всяко поредно правителство: „Приватизирайте, приватизирайте, иначе „Бояна” загива!”Защо Евгений пищи – е разбираемо. 7 години да плетеш интриги, да плашиш колегията, да натискаш разни правителства и накрая да те преметнат, като ти измъкнат „обекта” под носа – е тъпо.“

Павел Попандов: Евгений Михайлов е нечитав

Около сагата с приватизацията на киноцентъра, Е. Михайлов е обвинен, че разделя филмовата гилдия, конфронтира една група с друга. Напрежението не спира и през 2006 година. Агенцията по приватизация публикува необичайна за дейността си статия – интервю на актьора Павел Попандов за в. „Монитор”, в което актьорът изнася шокиращи детайли от фоновия  режим на работа в управлявания от Е.М. киноцентър.

Цитати от статията:

„Мен не ме е страх от Евгений Михайлов, защото той не може да ми вземе биографията и обичта на хората. Има и друга важна причина – разделението в кино общността. То се получи непосредствено след десети ноември. Тогава изплува некадърното, онеправданото…Дълги години съм работил в системата на киното и съм имал възможност да ги опозная всички тези хора от двете им страни – и в професионален аспект, и от чисто човешката, моралната страна. За мое съжаление, точно този Евгений Михайлов и от двете страни е нечитав. При него важи принципът – ако си против мен, повече няма да видиш кино… Там няма единна тарифа, а варира „от-до“. Ние трябва да се договаряме с Евгений Михайлов… Ако режисьорът не е от „техните“, цените на услугите стават многократно по-високи”…

През есента на 2014 г. Режисьорът забърка още един скандал с конкурса за директор на Националния филмов център. Като шеф на Националната художествена комисия, той бе преписал едно към едно мотивите на колежката си  Геновева Димитрова за оценка на представените проекти.

………..

За омразата на Е. Михайлов към миналия режим  има лични причини. Но вече 26 години той /и подобни нему/ не намират смелост да очистят съвестта си като признаят: „За да успея, трябваше да върша неща, които не харесвах”. От това можеше само да спечели, вместо да се мъчи да ни внуши, че се е родил на 10 ноември. Най-малкото, щеше да отпадне усещането за вродено или култивирано във времето дебелоочие, видно от събитията в демократичната му биография. Покаяние обаче няма да има. Е.М. добре разбира, че без комунистическото  CV,  известността му днес щеше да се сведе само до присъствието в избирателните списъци.

Между редовете