• Към 1995 г. „Мултигруп” израсна много и почти стигна апогея си

• Всичко вървеше добре, докато политиците започнаха да се месят

• Дадоха пари за изборите на Желю, върна ги до стотинка

• Нито 6-и отдел на 6-о управление на ДС е бил толкова важен за държавната власт, нито аз съм бил някакъв такъв фактор, казва издателят Димитър Иванов – Митьо Гестапото

– Г-н Иванов, така и не разбрах каква беше причината да си тръгнете от „Мултигруп”…

– Втората ми задача беше да неутрализирам негативите. Както всичко на този свят, „Мултигруп” има жизнен цикъл – зараждане, нарастване, връх, колкото повече се задържиш на върха, толкова по-добре. В теорията на лидерството това се нарича „плато”. Но неминуемо в даден момент започва спад, залез и умиране.

По мое време, 6 години, в които първо бях директор на една компания, после вицепрезидент и накрая старши вицепрезидент, като за някои операции имах право на втори подпис заедно с Илия, „Мултигруп” израстна много и почти стигна апогея си.

За 1995 г., която последно изкарах пълна, имахме 114 юридически лица, структурирани в 16 холдинга от металургия, машиностроене и електроника през химическа, нефтена и лека промишленост до туризъм. Начело бяха министри и зам.-министри. Бях направил съветнически апарат от 6-а души към Илия и към мен, трима бяха членове на Политбюро. Хора с опит. Обувни и трикотажни фабрики, спортпром се ръководеше от Румен Сербезов, бивш министър на леката промишленост, бивш посланик в Япония, бивш председател на ЦКС, млад, енергичен, с езици.

Съветник беше министърът на финансите Белчо Белчев. Съветник и след това представител на България в Русия беше бившият министър на химическата промишленост Георги Панков. Че кой може да търгува с нефт, газ, петрол и всякакви деривати, ако не е Георги Панков? Шеф на холдинг машиностроене – Тодор Ненчев, бивш зам.-министър на машиностроенето, шеф на холдинг електроника – Пламен Вачсов.

– И как така изведнъж станахте и зарязахте всичко това?

– Не е изведнъж. До към 1994 г. нещата вървяха горе-долу по схемата, която двамата с Илия си бяхме направили, по структура, с нарастване на печалбата. Имахме планов отдел като в социалистическо предприятие, имахме счетоводство, в което главен счетоводител беше Чонков, бивш главен счетоводител на Киноцентъра, и главен касиер беше леля Радка, бивш главен касиер на БНБ – обучени и шлифовани хора, грешка не можеш да допуснеш, камо ли да откраднеш.

Влизам при шефа на Кредитна банка Евгени Горанов и казвам: идват избори, от кабинета на Желю Желев иска пари, от БСП искат пари, от СДС искат пари. А Илия в Америка, звъни ми и казва: трябва да им дадем по 100 000 на всички. А Горанов ме гледа и казва: чакай бе, това да не е на Илия на баща му кръчмата, това да не ти е на тебе Гестапото, това е банка, нищо не давам, трябва да дойдат тук да подпишем документ. Така им дадоха. Върнаха ги. Особено Желю – до стотинка, дори от кабинета му Ивайло Трифонов звънеше да пита дали парите са получени, защото ги връщаха на части.

Така че до 1995 г. всичко вървеше. Дори бях направил фонд „Обучение, квалификация и социална помощ”. Имахме 400 000 долара годишен бюджет, които горе-долу аз ги разпределях – имахме 12 стипендианти зад граница, стипендианти тук, за операции, бъбреци присаждахме, помощ за апартамент, за кола и т.н. Тези 16 холдинга на централно ниво имаха 8 регионални структури в страната. И освен това имахме задгранични представителства във всички балкански страни – Гърция, Турция, Македония, Сърбия, Румъния, плюс офиси във Вашингтон, в Москва, в Лондон.

Но тъй като кредити се даваха безогледно, пазарът гладен, държавните предприятия обезглавени без ръководства, нямат доставка на суровини, няма кой да им пласира готовата продукция и тогава се получиха триъгълните операции – „Мултигруп” на входа, „Мултигруп” на изхода.

Всичко вървеше добре, докато политиците започнаха да се месят. Идва един ден Илия и ми казва: ела да излезем, че тия ще ги застрелям, викат ме в „Подкрепа”, там седят (Константин) Тренчев, (Димитър) Луджев и Ахмед Доган и ми казват: махни го тоя Митко Гестапото и няма да имаш проблеми с „Мултигруп”, иначе ще те ликвидираме. А Илия им казал: представете си, че се движите по павирана улица и между паветата видите златна монета, няма ли да се наведете и да я вземете? Те казали, че ще я вземат. Илия им отвърнал: за мен Митко е това, защо да го махам?

Вече беше по времето на Жан Виденов. Бяхме преместили офиса от „Ангел Кънчев” на „Симеоновско шосе”. Връщам се късно от Гърция и отивам там да си оставя някакви неща и виждам, че кабинетът на Илия свети. Качвам се и в 11 часа „хващам по бели гащи” той и Райдовски да си говорят. А знам, че двамата не се понасяха и аз бях връзката между тях. Илия един такъв кисел и казва на Райдовски: кажи го това на Митко. Той обаче казва: не, не, аз си отивам, ние с него сме колеги. На което Илия ми казва: слушай, вземи се оправи с твоите.

– С БСП ли?

– С БСП и разузнаването. Илия продължи: само ми говорят срещу тебе, ей-тоя сега е дошъл, каза ми, че Жан бил казал да прекъсна връзките с Луканов, да те махна тебе и няма да имам никакви проблеми с правителството на БСП. Илия казал, че той ще реши кога ще прекъсне връзките с Луканов и че двамата с него ще решим кога ще се разделим.

Междувременно в „Мултигруп” дойдоха външни хора на ръководни постове, не от екипа, с който бяхме започнали. Например Радослав Ненов, вторият човек в „Подкрепа”, Кольо (Николай) Вълканов от „Минстрой”, Сашо Дончев със своята си компания „Овергаз”. И изведнъж при вече структурирана и кадрово обезпечена „Мултигруп” моите функции олекваха. На преден план излезе едрият, тежкият бизнес. Илия ми казваше: стига с твоите социални програми, стига с твоя дребен бизнес, с бензиностанции и с домати милиони не се печелят, трябва да хванем енергетиката, нефта, химията и т.н. Макар че си имахме всичко.

Тогава започва касовата приватизация, с която аз не бях съгласен. Бях зам.-председател на Съюза на офицерите и сержантите от запаса, те ме проагитираха да вземем решение да призовем членовете на запасните офицери да си дадат боновете в приватизационния фонд на „Мултигруп”. Те ги дадоха и ние събрахме някъде около 60 000 бона. В един момент разбрах, че нямат намерение да плащат каквито и да било дивиденти. Започнаха да ме обвиняват, че не съм патриот на организацията. Даже Илия Павлов ми казваше: дай да се разберем сега – ти за държавата ли работиш или за групировката работиш.

А конкретния повод беше, че бях дал няколко интервюта, както на теб сега, където споменавах за прояви на корупция, дори бях споменал случая с Илия. И той дойде и ми каза: така не може, аз сключвам международни договори, ще приватизирам, трябва да си полагам подписа, а в същия момент ти говориш, че съм корумпиран. Тогава му предложих аз да си отида във фирмата „Арес”, в която двамата с Илия бяхме съдружници, строеше бензиностанции и търгуваше с петрол и си имаше офис на бул. „България” и „Емил Марков”, сега „Гоце Делчев”, и да си работа.

Но той каза: не-не, така не става, дай ще те изпратим в Гърция. Питам: а защо да ме изпратите в Гърция. Той отговаря: да не си пречим, явно ние с теб вече не мислим еднакво, ти не се научи да си броиш парите, какви са целите, искаш да правим инвестиции, защо си подписал за „Мултигруп Родопи”, структурата в Смолян, инвестиции за 9 млн. долара, ти разбираш ли, че светът влиза в криза, банките почват да фалират, накрая ще останем само ние и Първа частна банка, затова никакви инвестиции, парите – в чанта и в Швейцария. Казах му, че това не е моята философия, нека си отида. – Не, не можеш, защото ще стане скандал, какво е това, тая фирма на кого е. – Твоя е. – Моя, ама „Илия простият борец”, ако не е Димитър Иванов, това ще загине, отвориш вестника, на първа страница Димитър Иванов, на 15-а – пак, на 20-а пак, Илия Павлов – никъде. Тогава организирахме статията за гущера, който си къса опашката.

– Много се смяхме тогава. Нямаше кой да се хване на тая статия.

– В интерес на истината Светлана (Шаренкова) ми беше довела Жоро (Георги) Кадиев, който беше журналист в „24 часа”, понеже аз търсех човек, който да ми прави мониторинг на печата. Той много добре работеше. И дори ми каза: г-н Иванов, много ми е приятно да работя с вас, само че искам да знаете – аз не съм комунист, аз съм демократ, ако може по политически въпроси да не разговаряме. Когато трябваше да пуснем тая статия за гущера, Жоро дойде при мен, казах му: Илия не е в България, затова трябва с теб да я напишем. Аз му казвам какво, той си записва в един тефтер. Бях сложил заглавие „Мултигруп” се разграничава от подземния свят – нещо такова. Той дойде, донесе ми материала, аз бях доволен, но той каза: дай да сменим заглавието. – Какво бе, Жоре? – Гущерът си къса опашката. – Давай, Жоре, съгласен съм.

Имах и един друг такъв случай. Валери Найденов като беше главен редактор на „24 часа”, ми казва: дай да ти вземе едно интервю, да разкажеш за службите. Едва вечер се запихме в кръчмата на Полиграфическия комбинат, той взе да ми разказва как бил парашутист, разузнавач – всеки си измисля какво ли не – на другия ден дадох интервю. Валери ми звъни и казва: какво е това заглавие, дето си го написал – органите си вършат достойно работата, но ги клеветят (нещо такова), заглавието е „Клеветят органите, но дреме ми на каскета”. Та и с гущера беше същата работа.

– Ние не се смяхме на гущера, а на това кой го казва.

– Това беше идеята. Поради което, когато Николай Добрев стана министър на вътрешните работи в кабинета на Виденов, ние направихме една среща и се разбрахме, че Кольо няма да ни гони, а ние няма да правим престъпления. Идеята беше това да се направи като модел за цялата държава и не само за тези, които после станаха Г-13, легалният бизнес, а за ъндърграунда.

Затова, когато Любо (Любомир) Начев беше министър, Жан го изпрати при мен да му обясня какво трябва да правим с групировките. Обясних му, че трябва да съберем момчетата – ВИС, СИК, (Иво) Карамански, Митко (Димитър) Джамов, „Зора”, Барона и т.н., и да им кажем: стоп. Даже им казах: ще дойдат баретите и ще стане лошо. А Димата Руснака, покойният, казва: а, шефе, ще дойдат баретите и ние ще ги набием, по-яки сме. Отговорих му: вие може да ги набиете, но като излязат БТР-ите и армията, няма да ви има до сутринта. И те ме гледат така. А аз им обяснявам: хайде да се разберем, купувате си ризи, костюми, легализирате се и МВР няма да се занимава с вас. Само че Любо Начев какво направи? Започна да се среща поотделно с тях и те, естествено, го изработиха. Не съм сигурен дали са го купили и с какво, но той беше нежна душа, свири на китара, пее руски романси и влюбчив.

– Вероятно някой мадама са му пуснали.

– Да. Та аз напуснах „Мултигруп” със следното заявление: Събра се УС, обсъдихме, Илия беше раздал по едно листче на всички да ми задават неудобни въпроси, ние с него стоим на двете тесни страни на масата един срещу друг, останалите – отстрани. И аз питам: Илия, на този въпрос да отговоря ли? Той отвръща: а, не им казвай, няма нужда. Тогава казах: дай един бял лист, и си написа оставката. Като мотивът беше: каквото е имало да свърша, съм го свършил, вече няма какво да дам на „Мултигруп”, нито искам да взема от нея, моля да бъда освободен. Станах и излязох. Той помоли да остана, за да го обсъдим.

Кабинетите ни бяха един до друг с междинна врата. Секретарките седят и вече дремят. Той я отваря и казва: колега, хайде да пуснем момичетата, а пък ти ела да те черпя едно. Отидох и почнахме пак отначало. Той беше изключително упорит.

Като си науми нещо – системен, упорит, методичен, убедителен. Казах му, че няма да стане. А той каза, че ще отиде при майка ми да се оплаче: не можеш да влизаш и да излизаш от „Мултигруп”, това не е „Плод и зеленчук” да влизаш и да излизаш когато си искаш. Аз: гледай си работата. И понеже аз пуша, той не пуши, и понеже нощта стана дълга, той казва: кажи какво искаш бе, човек, нали се разбрахме – твоите деца, моите деца, какво искаш. Викам: като взема тоя пепелник и те изцеля сега, както си сам тука, ще разбереш какво искам. – Добре, подписваме договор, отиваш в Гърция, запазени права, запазена заплата.

По това време дъщеря ми беше студентка в Шотландия, а двете момчета учеха в американски колеж в Солун. Жена ми, която също е с гръцки език, а вече я бяха изгонили от работа, отиде с тях.

Та Илия казва: отиваш там. „Мултигруп Олимпия” се казваше структурата, в която участваха пристанището, Солунският панаир. Казах му: аз в Солун мога да си отида и без теб, знам гръцки, познавам хора, жена ми е там, министърът на вътрешните работи Стелиус Папатенлис, солунски адвокат, е мой приятел, за какво ми е това, не искам, искам да си отида в „Арес”. Тогава той предложи да се разберем така: даваме си три месеца (беше февруари), ти си отиваш в „Арес”, вземи си едната кола, която си искаш (имах кола и джип и две секретарки), вземи си единия шофьор и едната секретарка, оставаш със заплатата на старши вицепрезидент, след 3 месеца се събираме и решаваме. И понеже той беше много настоятелен и ми дойде до гуша, казах: добре, днес е 13 февруари, на 13 май да знаеш, че си тръгвам. Така се разделихме. Отидох си в „Арес”, продължих да си работя. Заместници ми бяха Георги Михайлов и сегашният известен петролен бос Георги Самуилов.

След месец и нещо Илия дойде в къщата и предложи да направим събрание на фирмата „Арес”, беше холдинг с пет фирми и всички се занимаваха с петрол, автомобили и т.н. И каза: понеже Митко много се умори и се натовари, предлагам аз да стана управител на фирмата, временно. Гласувахме, стана и започна да върти разни дребни негови номера. Нищо не ми казват, не ми дават отчетите на фирмата.

Само че от междувременно от структурите на „Мултигруп” започнаха разни фирми да се отделят и да казват: ние искаме да сме с теб, не искаме да останем там. И на 13 май, точно като изтекоха 3 месеца, повиках шофьора, написах си молба за напускане, пратих го да я занесе на Илия и да ми донесе трудовата книжка. Буквално след половин час, без никакви разправии Илия беше подписал всичко. Само казал: Емиле, ако искаш да работиш при мен, можеш да останеш и секретарката Алина също може да дойде. Те обаче отказаха, останаха с мен и се събраха 7-8 фирми, които направихме консорциум „Европа”. Така се сбогувахме с „Мултигруп”.

– Има обаче една градска легенда, че във вашия 6-и отдел е работил ваш съименник, но с много по-висок чин и всъщност той е бил шефът му, но е починал. Обаче след 1989 г. е имало нужда от жив шеф на 6-о именно за целия сценарий за овладяване на държавата и задкулисното й ръководство, защото тази легендарна структура не бива да загине. Вярно ли е това?

– Не е имало такъв човек. Пълни измислици. Първо, нито тази структура е била толкова важна за държавната власт, нито аз съм бил някакъв такъв фактор. Това са легенди, които се родиха след 10 ноември 1989 г. от непознаване на структурата на ДС, на функциите, задачите и правомощията на отделните звена. Първо се бърка 6-о управление с 6-и отдел. В 6-о управление имаше 10 отдела. Ние бяхме малката структура. Но фактически, от една страна, сме нищо, а от друга сме единственото звено, което може да се занимава с висшия ешелон на властта. И сме сложени в 6-о управление, за да сме някъде, да не сме самостоятелни, за да ни прикрият пред обществото. И затова, когато по-късно се разбра и започнахме да вкарваме в затвора, започна да се говори, че този отдел работи като Гестапо, откъдето се появи и името Митко Гестапото.

– Шестото, Гестапото. А знаете ли Шестаков?

– Това вече са интерпретации на духовития Красимир Райдовски.

– Не остана място да говорим за колекционерството ви и за иманярството, с което сте се занимавали, но през тази призма как ще обясните събитията около Васил Божков, също виден колекционер? Понеже има версия, че той сам е изнасял артефактите и ги е легализирал на аукциони, като ги купува. Иманярството ли е в дъното на тази огромна колекция?

– Давам частичен отговор. Тези неща, които Васил е купил на аукциони, не са с български произход, така че няма как да са намерени тук, изнесени и купени. Пък и това подлежи на доказване. Случаят с Васил обаче е по-особен. Според мен неговата колекция и неговата колекционерска страст станаха жертва по други причини, а не заради колекционерството. То беше допълнително. Ударът, който се нанесе на колекцията му, първо, е несправедлив и второ, вреден от държавна гледна точка, от гледна точка на опазване и популяризиране на българското културно-историческо наследство.

– Нали беше обещал да я излага в бившата Телефонна палата?

– Не беше обещал, а беше тръгнал в тази посока. говорили сме с него и преди повече от 15 години сме създали Съюз на колекционерите в България. С нас беше и един мой служител по линия на културното наследство – Кирил Христозков, когото бях подал на Васко Божков и той му беше управител на фондацията. В Съюза активен участник беше Светлин Русев, дори методолог.

Именно по линия на този Съюз с Васил много често сме говорили, че трябва да направим музей на частните колекции в България, както има в други страни, включително в Москва, когато кмет беше Юрий Лужков, който преди 20 г. им даде една сграда до Музея на Пушкин срещу църквата „Христос Спасител”. И ние имахме такава идея, като се имаха предвид колекциите на Васко, на Боян Радев, на Светлин Русев. С Васил бяхме говорили, че и моята колекция ще отиде там. Той казваше, че прави ремонт, че всичко ще бъде идеално по всички изисквания на музейното строителство и оборудване. И всичко това прекъсна с ареста, с изземването на колекцията и задържането на отговорно пазене, без всъщност да се прави каквото и да било по тази колекция.

А тя, както античните предмети, така и произведенията на изкуството – картини, малка пластика, икони, трябва да се съхраняват при определени условия и периодично да се консервират, реставрират, поддържат и т.н. Освен това пътят на всички тези безценни съкровища е чрез социализация – те трябва да се показват на хората, а не да се държат затворени някъде. Васил беше купил и оборудвал една лаборатория за технологични изследвания – физикохимични, биологични и всякакви, скъпа апаратура. Дори държавните музеи ползваха тази лаборатория.

– Къде е тя сега?

– Никой не знае. Затворена, иззета, съставът начело с проф. Веселина Инкова, която е корифеят на реставраторите и консерваторите в България, е разгонен, апаратурата не се знае къде е, не работи, а ние нямаме друга такава. Т.е., заради някакви бизнес спорове и може би други неща, свързани със спортния тотализатор или друг бизнес на Васил фактически жертва паднаха нещата, за които той няма защо да бъде обвиняван.

– Все пак добиването им едва ли е било по най-легалния начин.

– Няма как да бъде добито по най-легалния начин. Може да бъде узаконено по съответен начин.

– Но по иманярски пътища е придобито.

– Защо трябва да го повтаряме това. Как може да се придобие нещо, което е стояло 2500 г. под земята.

– Има закон, че всичко, което се намира под земята, принадлежи на държавата.

– Не си подготвена по материята, недей да упорстваш. Да, незаконно е. Но можеш да го узакониш и да го направиш народно достояние.

– Да, можеш, но е незаконно придобито. Да се възползвам от анализаторските ви способности и да ви попитам какво се случва през последните месеци в държавата и какво стои зад серията от убийства, като се почне с Къро, умрял брат Галев, умрял адвокат от прословутата кантора на Лена Бориславова и Никола Минчев, изчезнал Пепи Еврото, за който не се знае жив ли е, умрял ли е, застреляни Алексей Петров и Нотариуса, може и други да има? А всички те по един или друг начин са обвързани с властта.

– Това е елемент от общата криза на българската държавност. В определени моменти историческият процес се забързва. Това е като реката, която тече бавно, стига до планинска теснина, прави завой и на завоя се забързва и влачи камъни, дървета, ако случайно някой влезе, ще се дави. Това е метафорично казано.

Темата обаче трябва да я започнем от корена. При тоталитарната и демократичната държава и всяка държава, която е конституционно и законово регламентирана, се изграждат свои системи за управление и контрол – това е системата държавност. Другата е системата сигурност. Тези две системи образуват мегасистемата държавност-сигурност, не ДС, които трябва да съществуват, за да е хармоничен животът, за да се развива обществото и да живее в нормални условия. Те трябва да работят в синхрон, защото държавността без сигурност няма да просъществува дълго. Както сигурността сама по себе си без държавност не е необходима. Това са полицейските държави, където цъфтят престъпността и клановете. Затова мегасистемата трябва се конструира, ръководи и  контролира едновременно.

При нас след демократичните промени бяха разнебитени и двете системи, но особено системата на сигурността. Поради което държавността остана без охрана, без защита. Няма кой да пази държавността. Тя остана без стобора и всеки си влиза и излиза, както иска.

– Това в момента прочистване ли е, какво е?

– Ами да. По законите на джунглата, по законите дори на природата по-слабите екземпляри умират.

– Но тези са били мощни екземпляри…

– Били са, но им е изтекъл жизнения цикъл и вече не са. Струва ми се, че държавата под лозунга за демократичност, за свобода всъщност изостави обществения интерес, общите интереси и потребности на нацията, на отделни социални групи и в крайна сметка на отделния човек. Заради това се развихриха и определен тип престъпления.

– Тези, които изброих, няма как да виреят без държавна шапка и защита. Явно елементи в държавата са си създавали инструменти.

– Естествен подбор. По-умните се отказват. Защото по-добре по-беден, но жив, отколкото богат, но за кратко. Всъщност това са отделни случаи със силна криминална окраска. Тоест, едно престъпление – убийство, е извършено като резултат от други престъпления, които са го предизвикали. Не можем да разглеждаме това като участие на държавата, целенасочена държавна политика. Анализът сочи, че това са междуособни, вътрешновидови, така да се каже, борби. Защото не се стрелят министри и лидери на политически партии, а хора, при които единият е бръкнал в джоба на другия, или го е излъгал, или се е отнесъл непочтено. Както казваха момчетата от 90-те години: 100 000 долара, 200 000 долара, няма проблем, покажи уважение бе, човек, иначе първо с бухалката, после ти чупим краката и накрая, вече и с пищова.

– А като гледате какво се случва с вашата любима партия БСП, която дори ви изгони от „Позитано”, освен неминуемата в такива случаи обида, смятате ли че животът ви е минал напразно?

– В никакъв случай. Що се отнася до партията, аз съм изкючително много задължен житейски и в материален, и в духовен, и в морален план на това, което са създали от мен по времето на социализма. От тази гледна точка оставам лоялен на своя мироглед, възгледи и морални оценки от младостта и до ден днешен. Само че има една особеност. Откакто аз съм член на БСП – от 1975 г., значи почти половин век, винаги гласувам за БСП. Дори сега в моето голямо семейство, където има почти десетина гласоподаватели, защото вече и големите ми внуци гласуват, те ме питат: ами сега, за тая Корнелия Нинова ли да гласуваме, за кого. Ваша си работа, за когото искате гласувайте, аз не гласувам за Корнелия, а за моята партия. Но искам да обясня, че аз никога не съм бил на партийна работа, никога не съм получавал заплата по тая линия, дори за тези почти 50 г. никога не съм избиран на ръководна партийна работа, камо ли заплата да получавам.

В бизнеса никога не съм разчитал на БСП и никога нищо не съм получавал. Дори и на Кольо (Николай) Добрев, който ми беше приятел, и на Първанов, също били приятели, и на Мишо Миков, съм им казвал: аз като човек, който се занимава с бизнес или издава вестници, съм бил по-добре, когато СДС е на власт, а не когато вие. Но не приемам начина, по който постъпиха – уволнението ми и никаква защита, няколко ръководства на БСП постъпиха с мен непочтено, макар че включително за да спася в. „Дума” си заложих всички фирми и семейния си дом, да взема кредит. И те, разбира се, ме излъгаха. А става дума за няколко милиона.

– Не ви ги върнаха ли?

– Разбира се, че не ми ги върнаха. Нямат пари. Но всичко това ми даде възможност да правя други неща, не да се втренчвам в пъпа си и да се занимавам какъв бил Жоро Първанов, Мишо, Корнелия. Нейна си работа. Аз когато имам нещо да казвам, отивам и го казвам. Тя преди една година ни изгони от „Позитано” без никакъв повод, освен че не бяхме съгласни с нейния стил и метод на ръководство и в. „Земя” я критикуваше. Светлана беше член на НС, председател на комисията по медии и култура – изгони ни Корнелия.

Тогава аз имах два разговора. Единия път дори беше публично в присъствието на заместниците й – и Кристиян (Вигенин), и (Борислав) Гуцанов, и Наско (Атанас) Кацаров. Казах им: 400 души да останат да гласуват за БСП, аз ще съм единият от тях, само че вас няма да ви има и затова целта не е да ви няма, целта е да ви има, но да я има и партията, дайте да се обединим, Корнелия, моля те, вземи се в ръце, оправи си отношенията с президента (Румен) Радев, разкарай Калоян Методиев, спри да даваш интервюта на вестници, които не са със социалистическа ориентация, имаш си собствена печат – 120-годишен, имаш телевизия, похарчихте 2 милиона за няма нищо.

– Тя е закрита.

– Казах й: дай това нещо да се събере в един информационен пул, да се оптимизират разходите, да се махнат хората, които получават заплата, без да работят, да се подбере журналистически екип и ти да имаш агитационен пропаганден апарат. – Не, аз съм права, каквото аз кажа, това трябва да стане и т.н. Тоест, аз и сега не съм в конфликт с Корнелия, нито с момчетата. Защото нищо не ми е дала и нищо не може да ми вземе, просто няма какво. Но това ми даде възможност да развивам друга дейност. Имам възпитаници, които завършиха и станаха депутати от почти всички партии. Имам докторанти от ГЕРБ, от БСП, от ПП. Има хора, които станаха и зам.-министри, старши комисари от системата на МВР. Така че в житейски план не само не съм разочарован, напротив.

– Не става дума за житейския план, все пак човек като си има цял живот една пътеводна звезда и тя помръкне, страда.

– Нали знаеш онази песен за поручик Галицин: седлайте коня. Какво да правим, идват такива моменти. Аз не им се сърдя – даже на Луканов, даже на ген. Семерджиев. Казах им: някой трябва да понесе отговорността за вашите глупости – на ЦК, на МС. Кой? ДС. Само че ДС не иска. Едните казват: ама ние сме разузнавачи, работили сме зад граница, другите казват: ние сме ловили шпиони, третите казват: ние сме пазили военната сигурност и армията. Остава 6-о управление – политическата полиция. Но колегите се изправят и казват: ние сме работили по линия „терор”.

– Но когато човек безрезервно е вярвал в нещо…

– Чак пък безрезервно. Ние, от специалните служби, така сме обучавани и възпитавани и това е традиция в нашата професия – наивници няма. Безрезервно не сме вярвали. Така че не съм жертва, не се изживявам и дори напротив. Може би пък, както казват китайците, добре е да живееш в интересни времена.

– Това е проклятие.

– Когато губиш, не знаеш какво печелиш.

– И обратното.

Интервю на Ива Николова за „Уикенд”