Инфлацията беше основна тема в тази кампания. Високите цени на основните продукти са кардинален проблем за повечето българи. В своето безсилие служебният кабинет обвини веригите за високите цени. Там хората ги виждат и пропагандата, че нещо се прави най-лесно се възприема.

Всъщност, моторът зад инфлацията са очакванията на производителите за пазарните цени – на тази база те ценообразуват по начин, който да им позволи след продажбата приходите да стигнат за покупка на нужните суровини и енергия за следващия производствен цикъл.

Инфлацията започна да надига глава у нас още във втората половина на 2021 г – когато поскъпна газът на европейските борси след новината, че Газпром не зарежда своите хранилища. В много европейски страни той служи за производството на електричество. Това напомпа цените и заразата тръгна из Европа.

Въпреки че у нас газът няма такова значение (въпреки обратните твърдения), то високите пазарни цени на електричеството дойдоха и у нас (продава се по пазарна цена, а не по себестойност с надценка) – което наложи компенсации на бизнесите и таван за потребителите.

Но таванът за тока няма нищо общо с тавана на цените на стоките – предвид естеството на тяхното производство и производители. Енергийните компании продават унифициран продукт и трябва да му намерят пазар при високо търсене в цяла Европа; производителите на храни трябва да произведат конкурентен продукт – с дадено качество, цена и срок – за да могат да го продадат.

Инфлацията действа на тласъци – първо през покупките на електричество и газ, след това през транспорта и производството на стоки от първа необходимост; следват другите стоки и накрая услугите. Но има и още един ключов детайл – скокът в цените на зърнените култури и торовете след инвазията в Украйна, които надуха себестойността на производителите на храни.

Нали тук никъде не става дума за цена на търговските площи ?

С други думи, до веригите стига продукт, който вече е поел скока на цените на енергия, суровини и транспорт плюс надценката от инфлационните очаквания на производителите.

Какъв би бил интересът на веригите да вдигат още безкрайно цените – нали целта им е максимална печалба от всички стоки, а не от една стока. С други думи, при бързооборотните стоки се печели от оборот – както казват търговците, а не от надценки. Иначе стоката се разваля.

Но за да не се развали е нужно да стигне максимално бързо до потребителите. За това са нужни удобни пазари-маркети с големи площи, складова база, организиран транспорт, скъпа промоция – на място и по медиите, аранжимент (мърчъндайз) в магазина. Отделно веригите правят ценови микс с комбинация на големи отстъпки – дори под себестойност – на най-търсените стоки и висока надценка на другите стоки, за да покрият загубите и спечелят.

Какво да кажем за разходи за амортизации на инвестицията им, заплати, осигуровки, мениджмънт?

А и кой има право във веригата на доставки на най-голяма печалба по принцип?
Народната мисъл дава кредит на производителя, а другите са “прекупвачи” и търговци, печелещи на чужд гръб.

Азбучно правило в бизнеса е, че най-голяма печалба имат тези, които продават на крайния клиент или притежават бранда на продукта. Това е и причината да има бедни и богати икономики. В случая веригите продават на краен клиент (на дребно) и те имат законното право на най-голяма печалба. Хората отиват там именно, за да купят най-изгодно. А не в малките магазинчета, нали?

И на фона на всичко по-горе сега си представете гениалната мисъл за таван на надценките, които покриват всичките разходи до продажба, но се представят за тяхна печалба. И същевременно се критикуват политиките, които увеличават доходите на най-бедните.

Истината е, че дългите години на сбъркана политика в нашето земеделие с насърчаване на зърнарите за сметка на зеленчукопроизводители и животновъди остави в окаяно състояние този отрасъл – днес той произвежда малко, неефективно, със спорно качество и скъпо. И вносът ограничава цената, на която продава.

А причината не е в търговците, а на Дондуков 1. Вече и 2.