Дано депутатите не прескочат обещанието си да подложат на обществено обсъждане предложенията за промяна на конституцията, защото в противен случай куп нелепости могат да достигнат до дебат в пленарна зала и там да се размият в политическото говорене, което по принцип не е носител на здрав разум.

Проектът за промени в конституцията бе афиширан в една ясна посока – ограничаване на огромната власт на главния прокурор и преструктуриране на ВСС, но всъщност това не така – в предложените промени има един куп текстове, които засягат конституционни постановки извън съдебната власт. Всъщност, промените са насочени и към един куп текстове, които са твърде съществени, но без да преформулират държавното устройство, т.е. без изискват свикване на Велико народно събрание.

Някои от идеите са смислени, но

реализацията на доста от идеите е силно недомислена

Прави впечатление, че един куп наистина необходими поправки, които дълго бяха дискутирани през последните години, въобще няма да стигнат до пленарна зала.

1. Видимо е желанието на управляващото мнозинство да удари по правомощията на президента, който досега имаше възможност да излъчи премиер и правителство, когато НС не успява да свърши това. Кризите през последните години показаха, че в тази конституционна норма има нещо объркано – на практика се оказа, че в парламентарна република може да има непарламанетарно, служебно правителство, което има абсолютно всички правомощия като редовно правителство, т.е. упражнява цялата изпълнителна власт, и то без санкции от страна на законодателя.

В този смисъл исканото преосмисляне на правомощията на президента при сформирането на служебните правителства е правилно, независимо че Румен Радев смята, че: „Проектът за промени в Конституцията е част от настъплението срещу демокрацията“.

За да изправят грешките в конституцията около сформирането на служебно правителство,

управляващите избраха т.нар гръцки вариант,

който въобще не е лош. В Гърция пак президентът назначава служебно правителство, но той е силно ограничен – може да избере за премиер един от трима предварително заложени в конституцията хора – председателят на Върховния съд, председателят на ВАС, председателят на Сметната палата. Българските законотворци предлагат Радев или следващите президенти да могат да назначават за служебен премиер един от следните трима – председателят на НС, председателят на Конституционния съд или управителят на БНБ. Тези хора сами ще си избират министри, а ако президентът не е съгласен, НС ще трябва да утвърди служебния кабинет.

Забележете – в Гърция служебни премиери могат да бъдат трима съдии /шефът на Сметната палата в Гърция също е съдия/. В България се предлага шефът на законодателната власт да е шеф на изпълнителната власт. Това е лоша идея.

Авторите на промените вероятно са се водили от факта, че председателят на НС е просто депутат, пръв сред равни. В България действа разделение на властите /чл. 8 на конституцията/ и няма как един депутат да е едновременно и министър. Чл. 68 от конституцията казва, че депутатите не могат да изпълняват друга държавна служба или да извършват дейност, която според закона е несъвместима с положението на народен представител. Не може този, който избира министрите, да се самоизбере за премиер и след това да се самоконтролира – действа и принципът на правовата държава /чл.4 от конституцията/. За да не се смесват властите, депутат може да стане министър, а пълномощията му като народен представител се прекратяват, на негово място в НС временно влиза друг депутат /чл.68.2/. Дотук всичко е наред.

Но има и доста недомислици.

Първо, депутатите не са помислили, че шефът на парламента няма да има къде да се върне – тъй като в случая става дума за служебно правителство, което идва в края на работата на действащия парламент. Второ, служебните министри не участват в предизборната кампания, т.е. шефът на НС, който става шеф на МС, е аут от предизборната кампания, на практика е лишен от правото да бъде избиран. Не е помислено и какво би станало, ако тримата възможни служебни премиери не желаят да станат такива.

Вносителите добре са разбрали, че през последните години всички проблеми произтичаха от това, че в голяма част от времето нямаше действащ парламент. С насрочването на избори парламентът се разпускаше и никой не контролираше служебното правителство. Сега се въвежда важна промяна – пълномощията на НС се прекратяват едва при избирането на нов парламент. Т.е. –

парламентът става постояннодействащ орган,

който може да се събере по всяко време. Това е добро решение. Предвидено е обаче ограничение – парламентът няма да работи в месеца преди парламентарните избори.

Друго решение, обаче, е повече от спорно. Става дума за това кой може да стане депутат в България. С промените от чл. 65 на конституция отпада изискването депутатите да са само и единствено български граждани. На практика след приемането на промените граждани на България и на Турция, на България и Канада, на България и която и да е друга държава, която допуска двойно гражданство, ще могат да стават български парламентаристи. Тъй като министрите в България отговарят на условията за избор на депутати, то и министър вече може да става човек с двойно гражданство – за целта от чл. 110 на конституцията отпада една дума “само” – в изречението: “Членове на МС могат да бъдат само български граждани…“ Т.е., спокойно може да имаме министър, който да е гражданин на България и Сомалия, примерно. Но

китаец не може да стане български министър,

защото Китай не разрешава двойното гражданство.

Друга промяна – в българската конституция се завръща чл. 131. В момента такъв няма – той се променя няколко пъти, докато през 2015 г. съвсем изчезна. Сега в него ще бъдат записани специалните правомощия на министъра на правосъдието – той ще може да предлага главен прокурор, той ще може да прави предложения за назначаване и освобождаване на прокурори и дори да управлява недвижимите имоти на съдебната власт.

Вече знаете, към конституцията се добавя още един член – 170, който ще определи, че националният ни празник е 24 май, Ден на българското слово, просвета и култура, и на кирилицата.

Друга новост в конституцията е, че 4-те констититуционни съдии, които НС избира, ще трябва да бъдат гласувани с мнозинство от 2/3-и от депутатите. Тук мнозинството е важно и в една друга връзка – с промените в конституцията се лансира и

нов начин за избор на независимите регулатори

Този начин обаче не си личи от предложените промени. В тях се говори, че независимите регулатори и контролните органи трябва да отговарят на няколко изисквания – “разумен срок за внасяне на предложения, за обсъждане и изслушване на кандидатите и предвиждане на възможност за представители на обществеността да дават становища и да наблюдават процеса, както и ограничаване на броя на последователните мандати”. Толкоз за новия начин на избор на независимите регулатори.

В същото време вносителите въобще не са обърнали внимание на проблемните текстове в конституцията, които, както вече видяхме,

лесно могат да блокират работата на парламента

– става дума за чл. 76, 77 и 78, от които става ясно, че българският парламент не може да заработи, ако депутатите не могат да си изберат шеф. Този проблем не се решава с промените в конституцията.

Не е помислено и за промяна на 99.1 и 99.4, текстове, в които става дума за т.нар. парламентарна въртележка, в която президентът може да действа без да се ограничава от срокове.

Въвежда се индивидуалната конституционна жалба, което е добре, но не е помислено за филтри за подаване на индивидуална конституционна жалба, защото КС, който не е част от съдебната система и не е правораздавателен орган, не трябва да се превръща в четвърта съдебна инстанция.

Вносителите не се осмелиха да въведат мандатност в местната власт. Не се осмелиха да променят и чл. 118 от конституцията, който като комунистическо ехо повтаря, че „Правосъдието се осъществява в името на народа“. А не в името на закона, например.

Големият проблем и на тези промени е, че не засягат най-важното – не се ангажират с развитие на чл.1, ал.2, който в момента казва: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция“. На практика нито досега, нито в бъдеще конституцията регламентира как се осъществява властта на народа, тя е документ, който регламентира как се осъществява делегираната власт. Партия не може да си присвоява народния суверинитет, казва конституцията. Но не казва как непосредствено, без посредник, се осъществява този народен суверенитет.

Петьо Цеков, Сега