Тези избори върнаха градската десница поне с 5-6 години назад – в ситуацията преди 2017 г. Днес ГЕРБ доминира, ДПС е добре в сянката, българският национализъм цъфти и връзва, а градската десница се чуди какво пак се обърка.

Нищо не се обърка.

Просто „Промяната“ погреба през последната година поредната надежда за промяна и изборният й резултат е логичен. Причината е ясна, тя беше споделяна хиляди пъти и абсолютно никога не стигаше до централното табло на градската ни десница – тя живее капсулирано, в един свой, прекрасен, розов свят, който не се стреми да се разширява – за да не се наруши нирваната й.

Българската европейска десница живее в облак.

От разделянето на ДСБ със СДС, откакто „духа напусна тялото“, тя е дух, а не електорална сила. Градската десница предпочита елитарността пред масовостта – изключителна лудост, когато говорим за демокрация, национални избори и власт, където всеки глас е важен. Тя, десницата, не само не търси електората, не само се капсулира, но периодично се чисти от хора, които обявява за непоследователни демократи. Българската градска десница се бори не за победа, а за идейна чистота – прекрасна постановка, когато искаш да живееш в собствената си утопия, но неработеща формула при избори. Добрите политици водят народа – това е така, но добрите политици не стоят встрани от хората, упреквайки ги за мислите им, за действията им, за съществуването им.

Удивително е колко бързо „Продължаваме промяната“ се настани в тази мека себедостатъчност. За две години тези хора, които започнаха съществуването си с напълно разбираемото: „пари има, само кражбите трябва да се намалят“, успяха да научат езика на изолационистите, заговориха на чиновнически език и започнаха да размятат неразбираеми тези. Дори и днес, след като ППДБ загубиха 20 на сто от електората си и се оказаха с 20 депутати по-малко от миналия парламент, нито политиците, нито говорителите на градската десница имат сили да признаят грешки, а винят ниската избирателна активност, т.е. хората. Това е нелепо. Тези хора са изправени пред прост избор – да се правят, че ги вали росен дъждец или да преосмислят лидерството си и екзистенциалната си философия.

От другата страна е

ГЕРБ – лидерска, тефлонова партия,

която не ерозира от 2021 г. насам. ГЕРБ загуби 500 хиляди избиратели от 2014 до 2021 г., но след това се стабилизира. Сви се, но запази огромно електорално ядро и здрава периферия, които на този етап изглеждат неразрушими. При всички последни избори, вкл. и сегашните, партията получаваше между 600 и 650 хил. гласа. Електоратът на ГЕРБ нямаше колебание, а оттам нямаше и разочарование от участието във властта с ПП-ДБ – те приеха не-коалиция, така както им каза Бойко Борисов – „лоша е, но е необходима“. При десните нямаше такова ясно послание – електоратът на градската десниица влезе във вота силно разколебан и склонен да вазира от дълга си – да подкрепи своите.

От другата страна на реката стояха „Възраждане“ – партия, която растеше през последните години, но напук на всякакви черни прогнози не проби нагоре в неделя. Българската крайна десница се постара да се промени, без да изпуска европейската националистическа вълна, която вдигна нагоре всичките й себеподобни. Проруската партия използва войната срещу Украйна, за да се открои от политическия естаблишмънт, но с наближаването на европейските избори рязко намали антиевропейската си реторика. И така се вписа идеално в геополитическите мрежеления на българина, изразени най-добре от цар Борис III – „Винаги с Германия, никога против Русия….“.

„Възраждане“ не се представи оптимално и защото на сцената се появи „Величие“, която не е нищо друго, освен прохождащо „Възраждане“, което на теория също се бори срещу „парцалени кукли в европейския парламент“, но на практика също смята, че ЕС и НАТО са необходими на страната ни.

Рано или късно появата на нови националисти щеше да се случи – както се случи навремето появата на бургаската НФСБ, варненската „Воля“ и т.н. Българският национализъм не е достигнал своя таван, а „Възраждане“ 2 подяде „Възраждане“ 1. Появата на „Величие“ за сетен път ни показва, че

извън софийските прожектори може да се появи всякаква алтернатива.

Тя не се нуждае от телевизори, няма нужда от вестници, тя не търси одобрението на политолози и социолози. Тя се ражда в провинцията, тръгва от уста на уста, мултиплицира се бързо в социалните мрежи – докато социолозите дори не са си направили труда да я премерят предизборно.

Най-лошото нещо, което се случи на тези избори, е, че всички основни партии заложиха на ниската избирателна активност. Те не искаха хората да гласуват, затова и нямаше истинска кампания.

Нищо не мръдна по време на кампанията. ГЕРБ и „Възраждане“ не трябваше да правят нищо, защото времето работеше за тях, а ПП-ДБ не направиха нищо, защото знаеха, че там всяко движение води до електорални минуси. И тъй като съвсем без публични прояви не можеше, то и ПП-ДБ за 2 месеца загуби в рамките на очакваното.

Имаше очаквания за компроматна война, такава атака имаше, мина този път през „Афера“, тя стартира навреме, но не бе подготвена добре – може би целенасочено – записите бяха с лошо качество, репликите бяха накъсани, но по-важно – не бе подета от ГЕРБ, политолози, социални медии и т.н. Защо? Защото на Борисов не му трябваше да води люти битки.

При липса на каквато и да е кампания, на какъвто и да е сблъсък на идеи за краткосрочното бъдеще на страната, то отново тв битието бе доминирано от войната в Украйна. Президентът Румен Радев обясняваше, че всеки момент НАТО ще ни завлече да се бием под Харков, а Борисов се кълнеше, че „български войник на чужда земя няма да се бие, български войник може да мре само, за да защитава България“. В този сблъсък никой нищо не спечели, тъй като логическият тупик замъгли екраните – всички говорят за мир, но едните пращат оръжия и говорят за война до дупка, а другите просто защитават военното статукво.

И ако избирателната активност не падна рязко, то това се дължи на движението по периферията – малките алтернативни партии създадоха усещане за повишаване на интереса към вота.

А сега накъде?

Това зависи само от готовността на някой пак да се продаде за малко власт. Всички отново се кълнат, че трябва да има управление, че следващи бързи избори не са решение. Трябва да се създават предпоставки за стабилно управление след изборите, казваха от ДПС в края на кампанията. Борисов допълваше, че ни трябва силен кабинет със силни министри на отбраната и на МВнР. Пак еврозоната и пак Шенген ще бъдат развети знамена.

Това означава, че пак някой с някой ще влезе в тегави преговори в името на усвояването на европейските фондове. Най-вероятно ще текат два паралелни разговора. В единия ГЕРБ и ДПС ще се задяват отново с ПП-ДБ. В другия ГЕРБ и ДПС ще търсят партньор в ИТН и БСП.

Това ще бъдат трудни  разговори, защото никакво табу не е свалено от никъде. ГЕРБ официално са нежелани. Тяхното клеймо е видимо от километри. Единственият допустим партньор там е Делян Пеевски, но публичното признаване на тази връзка все още е труден акт. Пеевски е още по-нежелан партньор. За всеки. Той е анатемосан не само от демократичната църква на ППДБ, но и националистите, и от социалистите. За последната година ППДБ също се подредиха в кюпа на нежеланите. А там отдавна стои „Възраждане“ – никой не иска да се прегърне с Костадин Костадинов.

И дилемата отново е тази – безкпромисна коалиция, която да поеме властта, или – избори наесен.

Петьо Цеков, Сега