Едва ли преди последните парламентарни избори Движението за права и свободи си е представяло, че ще изпадне точно в тази ситуация, в която е. От една страна, то постигна целта си да има повече депутати в парламента, с надеждата да стане пак незаобиколим фактор. Но от друга – е в изолация, натикано в ъгъла заедно с ГЕРБ.

След втория провал на т. нар. партии на промяната да съставят правителство се провидя някаква надежда ГЕРБ отново да бъде първа политическа сила и дори да управлява. ДПС усилено започна да се готви за коалиционен партньор – този път официално да влезе във властта. И тъй като служебният вътрешен министър Бойко Рашков отряза пътя към купените ромски гласове и контролирания вот, то лидерът на движението Мустафа Карадайъ поиска и получи помощ от турската държава да бъдат мобилизирани до край изселниците в Бурса, Истанбул, Измир, Анкара и други градове. За тяхната мобилизация допринесе и кандидатирането на самия Карадайъ за президент – нещо, което партията прави за първи път от началото на демокрацията.

Не беше без значение и включването на Делян Пеевски в листите и водачеството му в два района. Което си бе провокация към всички българи, но електоратът на движението го възприема като благодетел и не се интересува нито от санкциите по глобалния закони „Магнитски”, нито от публичния му образ. Всичко това даде резултат. Ако след 4 април ДПС присъстваше с 30 депутати в Народното събрание, а след 11 юли – с 29, в 47-ия парламент парламентарната му група ще е от 34 народни представители и то зае третата позиция сред политическите сили, измествайки 130-годишната БСП.

Но никой (включително социолозите) не предвиди безапелационната победа на новата формация „Продължаваме промяната” и сриването на всички останали партии.

През последните месеци преди вота на 14 ноември, с оглед на това, че се провеждаха и президентски избори, ДПС засили агресивното говорене срещу Румен Радев почти толкова, колкото и ГЕРБ. На свикания от държавния глава Консултативен съвет по национална сигурност Мустафа Карадайъ демонстрира арогантно поведение. ДПС има зъб на Радев от лятото на 2020-та, след като беше свалена охраната от държавни гардове на Доган и Пеевски. Тогава му поискаха и оставката. А малко преди изборите зам.-председателят на движението Йордан Цонев се закани партията пак да даде своя „скромен принос” Радев да не стане президент, както преди пет години са дали скромната си лепта да стане такъв. Но реално не направиха нищо.

След първия тур се видя голямата разлика между кандидата за втори мандат Румен Радев и претендента за поста на държавен глава Анастас Герджиков, подкрепен от ГЕРБ. ДПС спря с агресивното говорене и дори не призова членовете и симпатизантите си да подкрепят Герджиков. Знакът, който бе даден, можеше да се разчете по-скоро така: абе, ако на някой много му са гласува, да отиде, но по-добре е да си стоите вкъщи. Нямаше и никаква мобилизация на изселниците в Турция. Но и да имаше, огромната разлика не можеше да бъде преодоляна. Лидерите на движението разбраха това и си спестиха труда.

Така бе развенчан и един мит, че без гласовете на ДПС президент в България не може да бъде избран. Според анализатори последния път, когато вотът на партията на Ахмед Доган е изиграл решаваща роля, е през 2001 г. при избора на Георги Първанов за държавен глава. Тогава той се изправи срещу Петър Стоянов, който се бореше за втори мандат.

През 2006-та Първанов лесно спечели втория си мандат на балотаж срещу Волен Сидеров – с разлика от 1,4 млн. гласа и ДПС нямаше никаква роля.  Малко по-интересна беше ситуацията през 2011 година. На тези избори Росен Плевнелиев победи на втория тур Ивайло Калфин с 52.6 на 47.4 процента. ДПС се държеше като категорична опозиция на ГЕРБ, заяви подкрепа за Калфин между двата тура и то лично в лицето на лидера Ахмед Доган. Но или движението не успя достатъчно да мобилизира електората си, или купеният вот наклони везните в полза на другия претендент.

През 2016 -та Румен Радев надделя над Цецка Цачева с 59.3 на 36.2 процента. Разликата между двамата беше над 806 000 гласа. А кандидатът, подкрепен от ДПС на първия тур, Пламен Орешарски взе малко над 250 хиляди. От движението не заявиха ясно кого ще подкрепят на балотажа, но дори и всичките им гласове да са отишли при Радев, приносът им не може да се нарече решаващ.

В крайна сметка изборите две в едно отминаха и резултатите са такива, каквито са. Оттук нататък ДПС трябва да мисли как да се впише в новата променена обстановка. Че в България най-после настъпва промяна, няма никакво съмнение, колкото и трудно и бавно да става това. На политическата сцена излязоха нов тип политици, с различен манталитет, мироглед и прагматично мислене. И те ще изместят поколението на онези партийци, които доведоха страната до задънена улица. По всичко изглежда, че не само Бойко Борисов трябва да се оттегли, но и Корнелия Нинова, а и Мустафа Карадайъ заедно с кръга „Пеевски”.

Ако юздите на партията са все още в ръцете на почетния председател Ахмед Доган, то със сигурност ще настъпят промени в ръководството. За разлика от другите формации ДПС винаги е поддържало една жизнена младежка организация, която всъщност е банката кадри както за администрацията, така и за политиката. От лидерския пост в младежката организация тръгнаха кариерите и на вече дългогодишния кмет на Кърджали Хасан Азис, и на евродепутата Илхан Кючюк, а и на самия Мустафа Карадайъ. Ще е любопитно да се наблюдава дали в близко бъдеще няма да започнат да се лансират някои нови имена и да се изкарват на преден план нови лица. В края на краищата някой ще трябва да плати за всичко случило се и опетнения имидж на движението, според бившия зам.-председател на ДПС и близък до Доган – Осман Октай.

Ако обаче се окаже, че през всичките тези години Делян Пеевски е станал достатъчно силен и влиятелен, за да взима сам решения, то нещата ще се усложнят. Но при всички случаи ще е необходимо Доган отново да предприеме някакви действия, за да покаже, че все още е в играта. Противното ще означава, че вече не е силния човек в ДПС, а е „златен затворник” (пак по израз на Октай), от когото нищо не зависи.

Впрочем досега движението е доказало, че може да бъде много търпеливо, когато се налага и да изчаква подходящия момент за действие. То е и много гъвкаво, маневрено и умее да се превъплъщава. Най-вероятно първоначално ще се сниши, ще забрави за агресията, ще изчака края на преговорите и съставянето на правителство. Не е изключено в отделни моменти и да подкрепи различни стъпки към промяната. А после, почти незабележимо, начело в редиците му ще излязат новите личности, които да кореспондират с новите политици, изгрели на политическия небосклон след последните парламентарни избори.

Елизабет Дафинова, Банкер