Сценките от последните дни и часове натрапчиво напомнят сюжета на нискобюджетен трилър, преплел в себе си и комични елементи. Макар в последните месеци да се нагледахме на какви ли не обрати, драми, лупинги и от двете страни, заплахи, взаимни обвинения и прочее, неделната вечер ни предостави от всичко по две.

Вероятно бихме могли да подходим и с насмешка към пресконференциите на ГЕРБ и ПП/ДБ, позабавлявайки се с поредните опити да се надцакат, ако все пак не се касаеше за управлението на страната ни, за икономиката ни, за доходите ни, ако щете – за бъдещето ни.

Видимо козовете са в ръцете на ГЕРБ, първо – те са в по-добрата позиция; второ – при евентуални предсрочни избори със сигурност ще вземат повече от ДБ/ПП, за вторите от които има реална възможност изцяло да изпаднат от борда, ако не се явят отново с партията на Христо Иванов; трето – техните избиратели не са чак толкова отвратени от поведението им, защото е факт, че не изглеждат като съгрешила блудница, молеща се съпругът и отново да я приеме в семейното гнездо, докато му целува през сълзи краката.

Но поведението на ГЕРБ, в частност и основно това на Бойко Борисов, буди все по-голямо недоумение. Ако за ДБ/ПП е ясно, че евентуални предсрочни избори ги лишават от възможността да са в управлението повече – неясно докога, а може и завинаги, застрашава и целостта на партиите им, а на повечето в ПП – и политическите им кариери, пред партията на Борисов не стоят такива проблеми. Нито някой ще тръгне да го сваля от лидерското място, напротив, нито пред ГЕРБ съществува угрозата да се разпадне, нито има реален шанс при нови избори – без значение след 3, 5 или 9 месеца, която и да е друга коалиция, формация и т.н., да ги изпревари.

И именно поради тази причина всички очакват именно от Борисов и от ГЕРБ да кажат ясно и категорично стига. Очакват го от доста време всъщност, като оправданията какво и защо изчакват посочените, намаляват пропорционално на драмите, които ни сервират постоянно (не) коалиционните партньори. И ако в началото обясненията за създаването на тази сглобка успяваха да съберат достатъчен брой хора, които доверчиво да клатеха глави, че всичко е по-добре пред служебен кабинет на президента Румен Радев, вече и това не е достатъчно, за да продължат гърчовете.

Защото страховете, че ново временно правителство, избрано и сформирано от Радев, всъщност стават все по-ирационални. Сякаш има опасност да променим посоката си, тоест да зарежем евроатлантическия си път (който израз с всеки месец звучи все по-клиширано) и да се обърнем назад към Русия, каквато е и най-голямата споменавана опасност. Та ние никога не сме излизали от руската орбита, без значение кой ни е управлявал. Това е път, който така и не извървяхме за толкова години след 89-та.

Или пък – другото основно опасение – да затънем още повече. Още колко? Именно в момента цари пълен хаос, предизвикан както от неразбирателствата между управляващите в сглобката, така и от редица погрешни решения в различни сфери, които те взеха. Икономиката ли ни е цъфнала? Или туризмът? Или вече сме равноправен член на Шенген, възползвайки се от всички предимства, които вече отдавна ни се полагаха, защото изпълнихме всички условия? Не, напротив, нищо подобно!

И споменавайки Шенген, именно подобни половинчати решения, взети след неясно какви обещания от страна на управляващите ни, засилват както евроскептицизма, така и недоволството срещу този политически Франкенщайн, който в момента ни управлява. Защото дори и служебните кабинети на Радев не успяха да предизвикат такова недоволство срещу Европа, срещу евроатлантизма, срещу политическата ни ориентация, ако щете, каквито щети нанесе подписът на Николай Денков, поставен под неясно какво в края на декември, както и извиването на ръцете ни, което Австрия продължава да прави, обвързвайки въздушно-капковото ни членство в Шенгенското пространство, без дори да имаме гаранции, че дори и приемането на неустановен брой мигранти от Афганистан и Сирия, ни гарантира и единствено важният сухопътен Шенген.

Затова вече и мантрата – само не служебен кабинет, лови все по-малко наивници на кукичката си. На хората толкова им е омръзнало да ги правят на балъци, да не усещат осезаема промяна в живота си, да се появяват нови и нови проблеми, нови и нови изисквания, да им обещават, но да не изпълняват нищо, че заплахата – ако падне правителството, идва Путин, звучи не просто комично, а обидно за всеки средноинтелигентен човек. Подобни нефелни управления са и сред основните причини влиянието на Русия да е толкова силно у нас. Страната е блъскана в крайности, които в даден момент, резонно, залюляват махалото в противоположната посока. Липсват лидерите, липсват държавниците, които могат да начертаят пътя, които могат да посочат целите пред страната ни. Липсва и национален идеал. А без него и без хора, които да го начертаят и последват, за да можем останалите да поемем след тях, оставаме просто кораб, люшкащ се безцелно по вълните, докато на борда за надмощие се бият капитани с различни лични стремежи.

Виктория Георгиева, Труд