За митичното агентурно и дисидентско минало на Емил Кошлуков е изписано какво ли не, но всички писания са в една или друга степен митологизирани и твърде далеч от, това, което се е случило с него в ония години. Смея да твърдя, че аз съм сред малкото, на които е известна цялата истина, при това почерпена от извора по стечение на обстоятелствата. С Емил бяхме дори приятели. Сега не сме.

Каква е истината за агентурно-дисидентското минало на Емил Кошлуков?

Той е вербуван от Шесто управление на ДС още като ученик в английската гимназия в Пловдив. Знаех дори името на вербовчика му, но мина доста време и вече съм го забравил. Парадоксалното е, че Емил никога не би помирисал дори затвор, ако неговият водещ офицер от Шесто не беше се престарал. По това време различните управления на ДС си помагаха, “командироваха” си агентите по различни поводи, но в същото време водеха и яростна борба за влияние и територии.

От двата основни мита за Емил Кошлуков, единият от които е, че бил попаднал зад решетките заради талантливо разказване на вицове и другият – заради подбуждане на войници от поделението, където е служил, към бягство, преминаване на държавната граница и т.н., близо до истината е втората версия, само, че с обратен знак.

Тя касае не бунтаря, а агента Кошлуков.

Емил влиза в казармата. Водещият му офицер от Шесто се престарава в стремежа си да трупа актив, и продължава да възлага на агента си задачи. Трябва да провери кои от колегите войници са податливите на вражески влияния. И Емил наистина започва да подтиква трима свои авери от поделението към бягство. Омайва ги с приказки, но явно агент на военното контраразузнаване донася какви ги върши Емо и скоро Кошлуков започва да усеща, че ВКР-то му диша във врата. Решава се на отчаян опит. Опитва да си отсече пръст, за да бъде уволнен, преди да го пипнат. Закъснява и попада в лапите на ВКР. Военното контраразузнаване си мисли, че е заловило истински бунтар-провокатор. Някои доволно потриват ръце и сънуват отличия.

Пред военния следовател Кошлуков хленчи, реве, тръшка се и изпява всичко.

Ситуацията е парадоксална, всъщност трагикомична. Емил съвестно изпълнява дълга си в служба на отечеството в качеството си на агент на Шесто, но в същото време нарушава военните закони, като действа на територия под “юрисдикцията” на ВКР.

Между Шесто и Трето управление се разразява чутовна разправия. Скандалът стига до шефа на ДС Григор Шопов. Шесто иска да го спаси от затвора, ВКР-то иска да го тикне зад решетките за назидание на шестаците – друг път да не навлизат в чужда територия. Скандалите и следствието си текат, а междувременно Кошлуков повторно е вербуван за агент на Трето лично от Рахни Торозов, който е началник на ВКР на Трета армия. Това става в стаята на убития след време военен прокурор Николай Колев. Накрая на Григор Шопов му писва. След няколко посещения в кабинета му на хората от двете хванали се за гушата управления, гони и едните, и другите, и отсича: “Спорът да реши генерал Капитанов“. Той тогава е главен прокурор на Въоръжените сили. Генералът, естествено, взема страната на ВКР и Емил Кошлуков отива в затвора. Само че присъдите му не са за подбудителство, а заради опит за самонараняване с цел отклонение от военна служба. Тогава присъдите се акумулираха и Емил отиде зад решетките с по-голямата присъда от 6 години. В края на краищата  Емил става жертва на наказателната акция спрямо Шесто управление за навлизане в чужда територия.

Знам всичко това от първа ръка, защото покойният прокурор Николай Колев ми е показвал досието на Кошлуков. Чел съм и писмата, с които той пише на един младши сержант, че иска да правят любов. Те също са приложени към делото.

Когато Емил отива в Старозагорския затвор, парадоксът става още по-голям, защото много вероятно е двойно вербуваният вече агент Емил Кошлуков да се е превърнал в троен суперагент. Главното управление на затворите пък си бяха друга губерния, която си имаше своя собствена агентура. И задачите на неговите агенти бяха да следят…агентите на другите управления на ДС. А затворникът Емил Кошлуков още от самото начало разполагаше с безпрецедентни за затворническите порядки екстри. В затвора имаше около десетина “владишки” длъжности. Такива бяха лавкаджията, кинаджията, библиотекарят и т.н. Такива ставаха тарторите с дългогодишен стаж или някои затворници с особен статут. Новобранецът Емил от самото начало стана библиотекар. Привилегиите му бяха практически неограничени. Той и другите десетина богопомазани имаха право на “лайф из лайф”. Алкохол, излизането навън, чукането и гостуванията при близките им не бяха никакъв проблем за тях.

Колкото до хомоизявите на Емил в затвора, той и за това имаше неограничени възможности. Прозвището му беше Куклата, защото беше хубавичко момче. Сега аз не знам, коя точно от трите “цитадели” се е погрижила за комфорта му в затвора, но екстрите бяха факт. Може би все пак най-много Шесто се е грижило за него. Защото известно време прекара в килията на Живко Попов. Знаеше се, че всичките съкилийници, които му пращаха, бяха агенти, за да разберат къде е скрил златото Живко Попов след аферите в Комитета за култура.

По едно време в килията му бяха трима – Емил и един Стоян, който си беше офицер от ДС. Той дойде с легенда в Старозагорския затвор – бил от телевизията и ужким избягал в Щатите, опандизили го и го пратили в килията на Попов и Емо. Само че Живко Попов беше печен и никой от агентите, които му пращаха, така и не успя да разбере нещо.

Накрая беше освободен предсрочно. Най-напред получи една от така наречените “помиловки”, каквато никой политически затворник не е получавал, а после последва и предсрочното освобождаване, при положение че, му оставаше повече от година, което също беше без прецедент. Практически никой политически затворник не получи такова нещо и всички излежаха присъдите до 1990 г., когато бе обявена амнистията за всички политически.

Кошлуков беше освободен в края на 1988-ма и през декември побърза да отпраши за София. Оставаше му да дослужи още една година, но лично Добри Джуров подписа заповедта, с която отложи влизането му в казармата. Емил кандидатства английска филология и през есента на 1989-та вече беше студент. Властта вече се клатеше неудържимо и аз го подбъзиках още септември – млади хора сте, срамота е да не си покажете отношението към комунизма, трябва да си създадете организация. Така аз и Пламен Даракчиев им помогнахме да си създадат независимото студентско дружество. Тогава на трети октомври Емил ми рева да му дам гаранции, че няма да го изхвърлят от университета, ако вземе да прави студентска организация. Аз му казах, че не мога да му дам такива. Кой съм аз, че да му давам гаранции. А шестаците нямаше начин да не са го потърсили. Кой ще остави един агент да бездейства. В него са вложени пари, вложен е интерес и не могат да го оставят да не бачка. Мисля, че задачката му е била да профилактира студентските действия.

Преди доста години, някъде в началото на 90-те, имаше един случай, който се забрави, а може би по-скоро се потули. Хванаха Емил посред нощ на място, излязъл по чехли навън да гърми с пищов едни кучета пред квартирата, където живееше. Нито го арестуваха, замотаха нещата, прикриха го и толкова. Това се случи преди за замине за САЩ да учи политология. Ако се вярва на униформените и някои ченгета от ДС, той е бил горе с любовника си и оня му казал, че кучетата му развалят рахата. И Емил тръгнал да ги стреля. Това е версията, която ми е разправяна. Признавам, че не съм я проверявал.

Това е истината за Емил Кошлуков. Звучи потресаващо. Но аз никога не говоря неща, в които не съм сигурен.

В. „Шоу“, 2009 г.