Има една група от депутати, които системно са обект на иронични подмятания, дори на публично обругаване. В началото ги смятаха за ентусиасти, за някакви приповдигнати типове, за престараващи се нахалници, които искат да се набият в очите на публиката. Тогава те предизвикваха, все още, само досада, която обаче скоро бе заменена с откровена враждебност. Накрая стигнаха до там да ги наричат „нинджи“.

Както добре е известно, нинджата е наемник, който, извън всичко останало, извършва и саботажи. В нашия случай – предизвиква и насочва общественото мнение в нечия изгода. В престараването си обаче нашенският нинджа често губи мярка. И това подсказва, че не е особено проницателен. Да използваме някои произволни имена. Например, един генерал Атанас Атанасов /А./никога няма да си позволи глупостта да предложи забрана на комунистическите символи, защото това ще постави под съмнение неговата уравновесеност и дори психичното му здраве. Методи Андреев /М./ обаче ще го направи без никакво колебание, рискувайки да бъде квалифициран като неподлежащ на излекуване психар. Той би се клел публично всяка заран и в идеите си, докато омръзне на всички – и, разбира се, ако намери подходяща църква за тази цел. Извън Парламента, разбира се – защото той отдавна не е никаква Църква, дори и за обор не е подходящ.

Защо А. уместно се спотайва, а М. се престарава? Не само защото М. е нинджа с Н, а и защото прекаленият ентусиазъм му пречи да осъзнае, че допуска елементарна грешка. Не се сеща, че забраненият плод е най-сладък. Разбира се, той не е чак такъв дървар като бившият военен министър Ненчева, който – примерно – просто скрива в едно чекмедже договора за ремонта на двигателите на „МиГ“, за да не го изпълнява – направо изпълнение на пладнешки хайдук. Но също е достатъчно нетактичен – и се опитва да ексхумира непрекъснато несъстоялият се комунизъм. Иска се много въображение, за да се ангажираш трайно с това занимание. Сякаш М. е пиян гробар, който изравя някакъв труп, понеже си е въобразил, че в него е останало нещо за крадене.

Какво се крие зад това старание? А. знае, че не е разумно да даваш вид, че съществуваш само на фона на един Призрак/Комунизма. Но М. не е наясно с това. Да го обясним по-достъпно: никоя банка – дори КТБ – няма да ти даде кредит, ако кажеш, че общуваш с призраци. Защо тогава М. се старае толкова? Защо приема риска да съзрат нещо нечисто в упорството му? Да го прозрат като користолюбец, който върлува като рекламен агент на Призрака – с тайната надежда да бъде запомнен самият той от поколенията?

И дали М. в приповдигнатостта си няма да стигне до там, че да хвърли във въздуха Партийния дом – да се превърне в новият Марко Фридман, но с обратен знак? Подобна нагласа в М. може да бъде допусната с голяма доза вероятност. Саботажите на нинджата не се отличават с голям финес – те по-скоро трябва да подчертаят неговата преданост към Господаря му. Те могат да са дотолкова груби,че да имат и обратен ефект, но това е без значение за нинджата.

Преди по-малко от десетилетие тогавашният Господар на държавата вдигна във въздуха мавзолея на Димитров. И остави две свидетелства за Историята: че е несръчен дори във показното взривяване, понеже събори мавзолея от втория опит; и че изобщо не познава манталитета на „Стадото“, понеже две години по-късно то го изрита от сцената. Ако някой ден се направи истинската фототека на Прехода, един от безспорните шедьоври ще е онази снимка, на която Костов и обкръжението му тъпоумно гледат към мавзолея, който упорито отказва да се срине. В тези погледи се чете злоба, но и уплаха.

Взривяването трябваше да стане кулминацията на битката с Призрака. Трябваше да придаде възвишеност на Разграбването. „Кремиковци“ и още стотици предприятия вече бяха хвърлени в небитието – около хиляда и сто само в изумителната в своята порочност „Работническо-мениджърска приватизация“. В замяна на това, единствено орезилиха беса си срещу Призрака.

Неколцина приятели-ентусиасти от СДС дойдоха в офиса ми след несръчното представление с мавзолея – да помислим за някакъв изход от този пореден епизод от Срама, с който бе принудена да живее тази организация още от 1991-а година. И тогава Костов – Великият Сапьор на Грабежа – си поигра на взривяване: накара винаги разкраченият Филип Димитров да поиска абсолютно несмислено „Вот на доверие“ – и така го събори от власт. Във фантомното „дясно“ винаги е имало нинджи, покорно служещи на идеята на Събарянето. Моите приятели бяха решили да организират пищен концерт на мястото на мавзолея, клан-недоклан. Аз пък предложих на направим негов макет от стиропор, да го издигнем във въздуха – и там да го взривим. Така и стана. Каква символика, нали – направо дърварска. Но и ентусиазмът на „десните“ бе дърварски, та мина.

Винаги, когато се сещам за историята със стиропореният мавзолей, изпитвам притеснение. Истинското ни се опъва, а пък ние се задоволяваме с циркаджилъци. И как тогава да не ти се опъне и Народът? Той не е толкова гламав, че да не се сети за проклетият ти номер и да не се запита: ами като сте толкова големи сапьори, защо не вдигнахте във въздуха „Кремиковци“ /и всичко останало/ – а го откраднахте?

И какво сега? Комедията продължава. Нинджите – с „Н“, не с „М“ – пак се опитват да взривяват. Малки локални взривове, по-скоро пукот от тапищник – сега пък, за да прикрият липсата на истински идеи за промяна. А пък вече и няма какво да се открадне – и да има, няма кой да ги пусне в далаверата. Много са нелепи с призрачните си идеи. А и Властелинът им е пресъхнал откъм идеи – щом опря до лихвите от КТБ. Другото – показните взривове, показните кражби, с които изобилстваше Прехода, не му носят никаква лихва. Тъй че, приятно прекарване с Нинджите – и техните несръчни съвкупления с Призрака.

Кеворк Кеворкян, фейсбук