Удивително е как някои думи трябва просто да ги употребиш и те отварят необозримо поле за самоизмама. Демокрация. Достатъчно е да лепнем етикет „демократично“ и най-голямата политическа глупост се превръща в оръжие срещу всеки, който се опита да мисли разумно.

В политиката всяко действие и решение има не само конкретен повод, но и абсолютно конкретни резултати. И най-зловредното е да си мислим, че щом едно средство е „демократично“, то и неговите резултати ще са неизбежно повече и по-качествена демокрация.

Така и с преките избори в партиите, широко рекламирани като абсолютната еманация на демокрацията. И наистина, какво по-демократично от това всеки да може да каже кого иска за лидер?! Като че ли нищо.

Широко използвани и на практика почти изцяло приложени през 1960 година в САЩ при партийната номинация за президент, тези избори изискват спазването на няколко важни условия. Първото от които е гаранция за равнопоставеност при вътрешнопартийните кампании на отделните кандидати. За един национален пост – президентския. Защото тяхното провеждане е нещо като генерална репетиция преди премиерата на една театрална постановка, в която най-важна е реакцията на публиката.

Как същността на вътрешнопартийните избори се променя, когато става дума за избор на партиен лидер, а не на кандидат за президент? Съществено. Партийното лидерство е нещо напълно различно от управлението на една държава. За едното се изискват едни качества, за другото – други. Не че няма примери един партиен лидер да става и за президент, но се питам дали някой знае кой от американските президенти е бил или не е бил лидер на партията, която го е издигнала за президент.

Да се върнем на въпроса за вътрешнопартийния избор на лидер. Този избор се практикува от доста ограничен кръг партии и освен българските примери това е устойчива практика в една германска и в консервативната партия във Великобритания. Сигурно е интересно да знаем защо при толкова много партии у нас, в Европа и по света толкова малко са се сетили да използват този инструмент да ги признаят за най-демократични. Може би защото партиите са организации вътре в едно общество, а не цялото общество. И когато си лидер на една партия, ти трябва да можеш да си лидер на организацията и да я водиш към подкрепа и одобрение от обществото. Затова преки избори за лидер обикновено се случват в партии, които имат тежки организационни и вътрешнопартийни проблеми. И когато една партия прибегне към използването на такива избори, това говори само за едно – че настоящият лидер на тази партия не е способен да я ръководи и управлява.

Подобен извод се налага не само от близката ни история, когато на 14 декември 2009 г. СДС реши да проведе такива избори и на тях лидер стана Мартин Димитров. Само година след това разцеплението на СДС беше окончателно завършено. Идеята, че прекият избор ще успее да реши въпроса с легитимността на ръководството и ще прекрати вътрешнопартийните конфронтации, се провали.

Какво ще се случи в БСП?

Аналогиите помагат, когато трябва да научим нещо, но невинаги са полезни за анализа на процесите. Но както е известно, изключението само потвърждава правилото. За разлика от процесите в СДС в БСП няма никакви опити за постигане на консенсус. Напротив, нарушена е точно традицията социалистите да имат ръководство, което работи, търсейки баланс и консенсус. Така необходимостта от легитимация на председателя на БСП чрез пряк избор се налага не защото вътре в партията се карат, а защото лидерът на партията се кара с всички – и вътре в партията си, и извън нея.

Втората причина (освен търсенето на консенсус) да се прилага пряк избор на лидер в една партия е прекратяване на конфронтацията вътре в нея. Всъщност конфронтацията, започната от самия лидер, няма как да бъде преустановена от прекия избор. Защото този избор предполага съревнование между кандидати, всеки от които има своите силни качества, своите възможности и своите предложения за развитието на същата тази партия. Така стигаме до следващия въпрос – как един лидер, който е убеден, че само той знае и може и за никое друго мнение и позиции няма място в партията, може да прекрати конфронтация, която сам поддържа. Единственият резултат от един пряк избор в БСП ще е свободата за разчистване на сметки и т.нар. пурификация, т.е. прочистване на партията. Това, разбира се, може и да доведе до прекратяване на конфронтацията вътре в партията, защото всеки различен ще е извън партията.

Остава да изясним последния въпрос – всички в БСП да признаят резултата. Това зависи от организацията на прекия избор, от правилата, от надеждността на списъците на имащите право да гласуват. При една партия, която според лидера си е в критично състояние, щом се налага той да иска пряк избор, понеже иначе явно не е в състояние да я ръководи – как да си представим наличие на толкова много доверие в същото това ръководство, което няма сили да я ръководи и обедини.
Така че какъвто и да е резултатът от предстоящия пряк избор на председател на БСП, изводите предварително могат да бъдат направени и представени в два възможни сценария.

Първият – преизбира се настоящият председател. Вторият – избира се нов председател. И в двата случая БСП няма да постигне вътрешно съгласие и консенсус. Защото да си избереш за председател на партията човек, който не може да се оправи със собствената си партия и съпартийци, означава да поставиш вътрешнопартийното разделение просто на различно ниво. А да си избереш нов лидер, това означава, че избираш човек, който тепърва ще трябва да покаже може или не може да е лидер.
Вътрешнопартийните проблеми на БСП само произтичат от лидера, но те са ценностни и проблеми на формиране, отстояване и реализация на леви политики. Които нито ще се решат от, нито ще изчезнат след прекия избор на председател.

Прекият избор не може да донесе легитимност и авторитет на никого – нито на лидера, нито на партията. Той е просто един демократичен инструмент, който има съвсем друг смисъл и цел. С други думи – чукът не може да бъде използван като отвертка.