Много трогателни финални думи на Лорер… за разходката с баба му, която разпознала в ровещия в боклука човечец свой познат професор. И двамата възрастни се погледнали и се разплакали!

И на мен ми се стяга гърлото всеки път като попадна на такава гледка. Мъчи ме и мисълта за онези 2 млн. български граждани, които живеят около и под прага на бедността. Мисля си и за работещите бедни и за онези, които не издържаха и избягаха. Много ме мъчи какво ще остане от тая така красива, но безнадеждно оглозгана земя.

Но най-вече ме мъчи Онова, проснатото по корем в държавната резиденция с чекмеджето, натъпкано с пачки и кюлчета… от залъка на всички тия клетници…

Защо бе, драги Лорер и уважаеми ПП-та, го изпуснахте и То е не просто на свобода, То се завръща. Озлобено и готово за мъст като всяко недоклано диво прасе.

Не, драги ококорени, недокръстени Харварди, това не е светлина в тунела, това са фаровете от насрещния влак. И на него пише ГРОБ! Те не просто се завръщат, те никога не са си тръгвали!

Нищо не изчегъртахте, малоумници ниедни, просто разлютихте дивата свиня. А най-удивително е как цял един народ седи на релсите като хипнотизирана овца и чака влака…