Президентът Обама започва политика на възпиране по отношение на заплахите към САЩ в чужбина, която може да продължи десетилетия, подобно на линията, възприета от Хари Труман след Втората световна война. Обама отначало се опита да постигне разбирателство с потенциалните противници зад граница така, както президентът Рузвелт търсеше споразумение със Съветския съюз. Но приемникът на Рузвелт Хари Труман се сблъска с една още по-агресивна Русия.

Както писа в знаменитата си “дълга телеграма” до Държавния департамент от Москва дипломатът Джордж Кенън, Сталин не предвижда “трайно мирно съвместно съществуване със Запада”. Неговият “невротичен възглед за световните дела” и “инстинктивното руско чувство за несигурност” ще карат Русия да се стреми към своето, докато Западът не й даде отпор.

Сдържането на Русия, като се избягва война, се превърна в “доктрината Труман”. След като се опита и не успя да насочи Америка по нов курс в отношенията с Русия и разбра, че няма военни начини за действие спрямо тази ядрена сила, сега Обама полага основите на дългосрочна политика на възпиране с цел обуздаване на агресивните амбиции на Владимир Путин.

Възникват много въпроси относно предприетите в миналото политически ходове. Сбърка ли Западът с унизителното си отношение към Русия след разпадането на Съветския съюз? Беше ли необходимо НАТО да се разширява толкова далече на изток? Но това е вече минало и Обама трябва да продължи играта с картите, които има. А те включват един Путин, който показва признаци на същите “невротични” възгледи за света и инстинктивно чувства за несигурност като Сталин, опасно примесени с национализъм и комплекс за преследване.

Целта на тази дългосрочна политика на Обама е Русия да бъде усмирена чрез санкции и политически съюзи със задкулисно присъствие и на военна сила като възпиращ фактор. Неизмерима помощ на Обама оказва и сривът на цените на петрола, от които Путин е така силно зависим. Русия няма да върне Крим, но може да бъде убедена да се въздържи от агресия срещу Украйна и други бивши съветски републики.

Това, че Обама тръгна към нормализиране на отношенията с Куба, също се вписва в неговата политика на възпиране. Съобщението бе направено точно преди официалното посещение там на високопоставен руски политик, известен като “ястреб”.

С оглед на това, че Путин подлага на изпитание натовската отбрана с дръзки въздушни полети, които карат алианса да вдига във въздуха своите изтребители, Западът не би желал Русия да възстанови плацдарма си в Куба. Не по-малко важно от възпирането на Путинова Русия е да не се допусне ескалиране в пълномащабна Студена война, както стана при Труман. Путин не е Сталин и неговата Русия не е СССР – световна сила, стремяща се да доминира на всяка цена и навсякъде.

Доктрината на Обама за възпиране все пак допуска да се търсят области, където сътрудничеството може да бъде полезно. Тя освен това не трябва да допуска приятелски към Америка страни да я въвличат в излишна конфронтация с Русия, както Грузия се опита да направи при последната администрация на Буш. Неотдавнашното решение на украинския парламент да поеме курс към членство в НАТО също не е целесъобразно на този етап.

Към края на дългия си живот Джордж Кенън ми каза, че формулираната от него политика на въздържане твърде много се е милитаризирала по време на Студената война. Доктрината на Обама се стреми да избегне прекомерната милитаризация на американската външна политика, както беше при предишната администрация.

Същата дългосрочна политика ще зададе тона и по отношение на засилващия се агресивен национализъм на Китай. Преориентацията на външната политика на САЩ към Азия включва стремеж за увеличаване на американското военното присъствие в Китайско море с цел защита на интересите на нашите азиатски съюзници и пресичане на по-агресивните тенденции в китайската политика.

Паралелно с това ще се търсят и възможни области на сътрудничество като климатичните промени и свободната търговия. Доктрината на Обама се стреми да избегне конфронтацията навсякъде, където е възможно, като поощрява Китай да спазва приетите геополитически правила в процеса на нарастването на мощта му. В същото време ще се противодейства на всякакви опити на нашите съюзници да ни въвличат в ненужна конфронтация.

В мюсюлманския свят цари хаос, но “Ислямска държава” вече загуби онзи мощен импулс, който имаше преди началото на американските въздушни удари. В този случай въоръжената конфронтация бе неизбежна, но Обама не иска отново да бъде въвлечен в сухопътна война. Драматичните събития, свързани с обезглавяването на американски граждани, имаха за цел да се предизвика свръхреакция, която да наложи намесата на американски войници и да позволи на “Ислямска държава” да застане в позата на единствен защитник на вярата срещу неверниците.

Както заяви генерал Джон Алън, “ние се борим не просто срещу една сила. Ние се сражаваме срещу една идея с имидж за непобедимост и с имидж на защитник, действащ в името на ислямската вяра”. Победата над идеите изисква повече време, но подобно на комунизма, джихадисткият екстремизъм рано или късно ще се самоунищожи. Западът може да помогне за обуздаването на екстремизма, но да се избавят от него могат единствено самите мюсюлмани. Както писа Хенри Кисинджър за политиката на възпиране, предложена от Кенън, тази на Обама ще бъде “постепенен процес, стремеж да се преследва поставената крайна политическа цел на несъвършени етапи”, вместо една нереалистична цел за бърза победа, която така измамно опиянява неговите критици.