Антон Хекимян, bTV: „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“ е отпаднало вече.

Ваня Кастрева, зам.-министър на просветата: Да.

АХ: Отпадна, няма го. Някъде ще присъства ли изобщо или те няма да знаят за турското робство?

ВК: Ма никой няма да забрани на един учител да прочете това…

АХ: Ама какво ще рече да не забрани?

ВК: Ама защо искате само да бъде задължително?

АХ: Не задължително, ама те никога няма да го прочетат по тази логика, ако родителят не им го предостави.

ВК: Защо?! Защо не вярвате на българския учител? Ма моля ви!

АХ: На българския учител не му стига времето. Защо това произведение не присъства вече?

ВК: Вие не искате да разберете общата философия.

АХ: Общата философия е да отпадат неща, в които… Явно спазваме някаква политкоректност.

ВК: Да.

АХ: Спазваме ли политкоректността в „Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра“?

ВК: Това колегите филолози веднага ще ви се аргументират.

АХ: Искам аргумент.

ВК: Задължителността на литературата не прави учебната програма по-добра. Богатият набор от произведения, които трябва да бъдат изучени, изобщо не гарантира за качеството на учебната програма. Ние говорим за възможности на учителя да даде най-доброто на своите ученици.

АХ: Учители всякакви и не ги слагаме под общ знаменател. Но колко деца според вас ще прочетат нещо, което го няма в учебника?

ВК: Учебникът не е единственият инструмент за информация в днешно време.

АХ: Добре, вие откъде сте го учили?

ВК: Аз отново искам да кажа: защо се връщаме във времето на Петър Берон? В днешния ден информация вие получавате отвсякъде! Учебната програма дава задължителен минимум. Оттам нататък дори авторите на учебници – те могат да бъдат наистина творци.

АХ: Вие като творци на тази програма – „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“…

ВК: „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“ – да, учила съм го в училище. Обичах много да рецитирам.

АХ: И ние го учихме наизуст между другото.

ВК: Точно така, много се рецитираше. Но един ученик може да го научи незадължително.

АХ: Вие го вярвате това?

ВК: Разбира се, че го вярвам!

АХ: Аз не ви вярвам… Не мога да ви повярвам, че един ученик ще седне да научи „Даваш ли, даваш…“ ей така, по свое желание.

ВК: Не по свое желание. Когато с учителя е организирано. Ами във формите на извънкласни занимания. Защо мислите, че всичко трябва да се случи само задължително?! Не съм съгласна.

АХ: Ученици правят бойкот. Не искат да учат ромска песен, става въпрос за „Джелем, джелем“. Те със сигурност я знаят и без да я учат. Аз съм абсолютно сигурен в това свое твърдение, но възмутени деца от плевенско училище сигнализираха за скандална песен в учебника по музика.

ВК: Така. Значи искам да кажа. Тази песен не е задължителна… Момент, нека да направим разликата, защото липсата на информация понякога наистина недобри позиви има към обществото. Тази песен е включена, тя е избрана от самия автор. Учебната програма дава знания, умения, компетентности, които трябва да притежава един ученик. И тя е инструментът на учителя. Оттам нататък авторският екип на съответния учебник – които сега са неограничен брой учебниците – решава какъв ще бъде пътят това да се постигне.

АХ: Чакайте сега. Учениците правят бойкот за тази песен. Тя свободно избираема ли е? Явно са ги накарали да я учат.

ВК: Ами учителят трябва наистина да подходи към децата си… Не. Защо са ги накарали да го научат, ако децата не са поискали? Може учителят веднага да илюстрира учебното съдържание с друга песен.

АХ: С друга ромска песен.

ВК: Разбира се.

АХ: Коя?

ВК: Има много подходи. Защо? Може да се подходи по различен начин. Най-важно е учителят да постави ученика в ролята на творец!