Интересна сапунка би се получила, ако се намери майстор на най-популярното изкуство да пресъздаде титаничната амплитуда на противоречивите страсти, бушуващи в душата на Бойко Борисов. Неотдавна премиерът проплака от чужбина, че отлъчвайки Цветанов от партията, е загубил семейството си. Само два дни по-късно се оказа, че не е останала и капка семейна привързаност – поставен натясно от неудобни въпроси за новия купувач на ЧЕЗ, Борисов ядно отсече: „Питайте Цветанов, той вече не е от ГЕРБ”. Това, разбира се, е в кръга на шегите. Никакви чувства на родствена съпринадлежност никога не е имало между Първия и (доскоро) Втория в партията на властта. Просто Борисов се разкъсва между два противоположни вътрешни импулса.

От едната страна е желанието да си върне на Цветанов за всичко, което му е сторил (или поне се е опитвал да стори) и същевременно да стовари върху него отговорността за всички золуми на управляващите и вината за приближаващия край. Но от другата страна тежи и се засилва страхът от последиците. За лаиците отстраняването (да не кажем отстрелването) на Цветанов може и да е било безпроблемно, но действителността е друга и Борисов си дава много ясна сметка за това.

Нека вметнем няколко думи за прочутия политически инстинкт на водача на ГЕРБ. Той наистина съществува и досега е помагал на Борисов да се измъква от тежки и дори безнадеждни ситуации. Но не търсете в тази ирационална надареност някакви нюанси от типа на интуиция или способност за прозрение. Нищо подобно. Това е ни повече, ни по-малко гласът на страха, който надушва опасността. Така, както инстинктът на хищника го възпира да последва влечението към апетитната стръв в капана.

А изкушението да довърши Цветанов може наистина да причини на Борисов огромни неприятности, особено в усложняващата се вътрешна и външна обстановка. В други времена, когато всичко работеше в полза на ГЕРБ, низвергването на прегрешилия и чистката на верните му кадри на всички нива не биха били трудна задача. Сега дори и опитът да се постъпи по този начин може да предизвика срутване на ГЕРБ, а точно в този момент Борсов има нужда от запазване на силата на партията си. За още известно време – докато договори условията за своето оттегляне. След това ще постъпи с нея по примера на Симеон Сакскобургготски или още по-брутално (поради очевидни манталитетни различия).

Впрочем, сега Борисов е изправен пред предизвикано от самия него голямо изпитание в партията си, което вероятно усеща с инстинкта си, но едва ли оценява аналитично. Войната между крилата в ГЕРБ започна (колкото и да е подмолна засега). Първата открита битка обаче неизбежно ще се разрази скоро и ще бъде жестока. Защото става дума за позициите в местната власт, които изглежда ще бъдат единствената сигурна опора (поне) в следващите четири години.

Досега този процес беше изцяло контролиран от Цветанов, колкото и Борисов да си мислеше, че има последната тежка дума. Сега навсякъде ще възникне съперничество между заемащите моментните ключови позиции в местната власт (в огромната си част задължени и лоялни на Цветанов) и новите претенденти, които ще разчитат на демонстрираната безусловна вярност към Борисов в противовес на „старите кадри”.

Премиерът дори не си е дал сметка какъв ще бъде ефекта от изпуснатата фраза „Цветанов вече не е от ГЕРБ”. Независимо от намеренията му, това ще бъде изтълкувано като сигнал за начало на повсеместна атака срещу тези, които минават за хора на довчерашния Втори. Много трудно може да бъде предотвратено разгарянето на вътрешнопартийна конкуренция, която няма да доведе до излъчване на най-добрите кандидати за кметове и съветници, а до хаотични опити за безогледно омаскаряване и отстраняване на съперниците.

Ако може да се вярва на изтичащата информация, на предстоящия конгрес Борисов ще се опита да смени в движение принципа на ръководство на ГЕРБ, като децентрализира организационната власт и я разпредели сред множество отговорници по райони. Ако въобще е разбрал порочността на досегашния модел (който трябваше отдавна да бъде променен), очевидно не си дава сметка, че подобна партийна реформа в момента е самоубийствена, а и по принцип е труден въпросът дали клиентелистка партия като ГЕРБ може да функционира по друг модел.

На свой ред Цветанов е възприел необичайно умна за него тактика – просто изчезна от публичното пространство. Но това съвсем не значи, че се е примирил и кротнал окончателно. Явно разбира, че сега Борисов е на път да направи грешките, които причиниха собственото му падение. И търпеливо чака своя час.

Всяка медийна атака от страна на премиера с обвинения срещу Цветанов оттук нататък ще предизвиква обратен ефект. При всичките си отговорности и грехове, Цветанов няма как да е виновен за всичко, а много неща е правил по заръка на Първия. Проблемът не е в това, че може да реши да се разприказва, въпреки че вече намекна и за такава възможност. Изострянето на обвиненията срещу него („Питайте Цветанов”) ще бъде възприето крайно негативно в партията, особено в навечерието на изборите, защото опозицията, колкото и неадекватна да е, няма да пропусне да се възползва, в т.ч. по места. Това ще даде нови аргументи на низвергнатия срещу Вожда и ще консолидира привържениците му за овладяване – ако не на партията, то поне на максимум позиции в местната власт.

Сега територията за маневри на премиера е силно стеснена. Той пусна духа от бутилката, премахна „цецоначалието” в ГЕРБ и по този начин даде старт на „борбата за наследството”. За разлика от БСП, където фракционерството и груповщината са стари болести, но все пак сдържани от вековната идентичност и генно заложена дисциплина, имитацията на плурализъм (пък дори и само в подножието на върха) бързо ще убие ГЕРБ.

Въпреки че парадира с близостта до Живков, Борисов така и не е научил най-важните поуки от неговото продължително властване, но и от края на политическия му път. Той се опитва само да го имитира, при това доста нескопосано. Например, съчетавайки сълзливи въздишки по „загубеното семейство” с груби нападки и заплахи (предсказвайки на Цветанов съдбата на Виденов и Местан). Безразборната и безпринципна смяна на позициите не е диалектика.

Излизането на Цветанов можеше да мине сравнително гладко и дори в някаква степен да бъде полезно за ГЕРБ, ако бе реализирано чрез достатъчно умна сделка. Верен на житейския си опит, Борисов се подлъга по илюзията, че може да вземе всичко на бившия Втори, който ще се задоволи с това, че (все още) не са му взели свободата или нещо още по-ценно. Но това не е сделка, така както въпросът на грабителя „Парите или живота” е чисто реторичен (нищо не му пречи първо да ви вземе живота, а след това и кесията).

„Цветекзитът без сделка” – както се очертава да приключи историята на възхода и падението на Цветан Цветанов – в голяма степен подсказва епилога на проекта ГЕРБ. Ако бяха малко по-умни, главните действащи лица в този проект отдавна трябваше да повторят елегантната формула на НДСВ – „Четири години управляваш, още четири замиташ следите в коалиция, след това спокойно се наслаждаваш на живота заедно с децата и внуците си.” Но, както гласи максимата на Козма Прудков, „човек не може да направи това, което да направи не може”. Защото толкова си може.