„Материалът, дето се явява на избори или от който можем да избираме като кадри, никак не е голям“, казва Бойко Борисов на среща с българи в Чикаго през 2009 г. Въпреки че тогава медиите му приписват думите „материалът е лош“, които всъщност никога не е изричал, казаното от него тогава е още по-вярно сега – не за България, но конкретно за партията му ГЕРБ. След дванадесет години управление в партията почти не са останали автентични кадри, а оригиналните представители на ГЕРБ бяха заменени не от свежа кръв, а от хора от други партии, повечето от които създадоха имената си чрез обиди, обвинения и заплахи именно към ГЕРБ и Борисов.

Представете си следния сценарий: връщате се назад във времето и обяснявате на протестиращ през 2013 г., че през 2021 г. ГЕРБ печелят парламентарните избори, а единственият, който казва нещо пред медиите в нощта след изборния ден, е Любен Дилов-син, избран за депутат от гражданската квота на партията. Седмици по-късно Даниел Митов, кандидатът на партията за министър-председател, заедно с Тома Биков, втори мандат депутат от ГЕРБ, дават пресконференция във връзка с предложения проектокабинет, в който, освен всичко друго, личи и името на Деница Сачева, кандидат за втори мандат социален министър. Протестиращият вероятно ще сметне, че пътуването във времето е най-малко фантастичният елемент в цялата история.

Митов, Биков и Сачева, бивши кадри на ДСБ и ДБГ, са само върха на айсберга. Бройката хора, които в един или друг момент са обърнали плочата за Борисов, постоянно расте. Към тях могат да бъдат добавени имената и на Дилов-син, и на Антон Тодоров, и на Спас Гърневски (също бивш кадър на ДСБ). Дани Каназирева е отделен особен случай – докато останалите в списъка се обърнаха на 180 градуса, тя направи пълен кръг обратно в ГЕРБ след почти десетилетие от другата страна на барикадата.

Заедно те биха могли да издадат цяла компилация от обиди и обвинения спрямо ГЕРБ в миналото. Тома Биков вероятно до края на живота си ще бъде преследван от текста си за Борисов от 2012 г., когато го нарича „карикатура на диктатор“. Пет години по-рано Даниел Митов нарича Борисов „продукт на милиционерска среда“ и казва, че основната разлика между него и Борисов е, че той „никога не е масажирал ушите на Тодор Живков“. През 2013 г. Деница Сачева казва, че „подкрепата за ГЕРБ се основава на страх и репресии“, както и че партията се занимава основно с „рекет и покровителство“. Същата година, след като коалицията „Гергьовден“-СДС не успява да влезе в парламента, Любен Дилов-син казва, че ГЕРБ е „друго крило на БКП. Просто, ако ги разделим на живковисти и лукановисти, лукановистите са БСП, а ГЕРБ са БКП – живковисти.“

Колкото до бившия депутат от ГЕРБ Антон Тодоров, който в днешно време всеки ден атакува противниците на ГЕРБ и Бойко Борисов от ефира на ТВ „Европа“ и не само, там избирането на цитат би било по-трудно: през 2013 г. той публикува цяла книга с името „Шайка: Бойко, Росен, Цецо и другите“ (която, впрочем, е издадена от издателската къща на ПИК „Милениум“). Но пък си заслужава да споменем част от анонса на книгата: „Рекет, доноси, контрабанда, трансфери на милиарди, източване на държавния резерв, показни арести, сливане на изпълнителна и съдебна власт… „Шайката ГЕРБ” е най-мрачната част от голямата измама, известна като българския преход.“

Нито едно от новите остриета никога не даде логично обяснение кога и къде във времето и пространството се е случило трансформацията им от меко казано критици на ГЕРБ и Борисов до хора, които изглежда са готови на всичко за него и партията.

Проблемът е, че изброените всъщност са най-активните представители на партията към този момент. С малки изключения като Томислав Дончев, Екатерина Захариева и Десислава Атанасова, автентични гербаджии почти не са останали – малко по малко от сцената слязоха повечето знакови лица от първите години на ГЕРБ, като Симеон Дянков, Искра Фидосова, Лиляна Павлова и, разбира се, Цветан Цветанов. И докато Дянков например никога не е бил истински партиец, останалите вееха знамето до последния възможен момент. След това някои от тях предпочетоха мълчанието и някой тих пост, а Цветанов направо мина от другата страна на барикадата.

От този проблем произлизат и други: за по-старите кучета в партията, твърдите гласоподаватели и местните структури едва ли е лесно да преглътнат, че това е бодрата смяна, която ще замени Борисов. Неуспешният кандидат за премиер Даниел Митов не само е бивш остър критик на партията и нейния лидер, но е и неговият пълен антипод – академичен бюрократ интелектуалец, който през 2007 г. неслучайно е бил заместник на Иван Костов в ДСБ, а не на Борисов в ГЕРБ. Също толкова неслучаен е гнева на хора като Георги Марков и Недялко Недялков, и двамата отявлени привърженици на Борисов, спрямо Митов и пасивното му държание от избутването му на преден план насам.

Има и друг демотивиращ елемент. Членовете на ГЕРБ по данни към 2018 г. са около 94 хил. души. Вместо да потърси сред тях бъдещето на партията си, Бойко Борисов изглежда го повери на бивши членове на ДСБ и ДБГ. В България все още има стотици хиляди души, които гласуват по съвест за ГЕРБ по същите причини, по които вероятно са го направили и през 2009 г.: образът на Борисов, гарниран с простия му и директен изказ. Новите представители на партията не притежават нито едно от тези качества. Остатъците от старата гвардия, в лицето на Дончев, Захариева и Атанасова, също са далеч от поведенческия профил на Борисов, а и са износени от годините.

Изводът от всичко това е, че краят на Борисов може да се окаже и краят на ГЕРБ. Подобна прогноза не е никак смела или изненадваща: ГЕРБ винаги е била „партията на Борисов“ и дори когато имаше ясен втори човек и потенциален наследник в лицето на Цветан Цветанов, той не се разглеждаше като реален заместител. Изненадващото е, че ГЕРБ, изглежда, не би изчезнала просто така. Преди това тя може окончателно да се превърне в опит да се преместят жълтите павета в Банкя.

В крайна сметка, може би Борисов е бил прав още от самото начало – материалът, който се явява на избори или от който може да избира, действително не е никак голям, а с годините е станал още по-малък. Дотолкова, че човек може да си зададе спокойно логичния въпрос: останаха ли въобще гербаджии? Или може би, за да види бъдещето на партията, човек просто трябва да погледне списъка с бивши членове на ДСБ.

Стамат Паскалев