Александър Маринов

Българският политик неминуемо свързва властта с пържолата, бута, жената, парата. Парата е символът на властника в България. Това властогонство е бясна болест –  който е ухапан веднъж от нея, умира цял живот.

Атанас Буров

Първата и съвсем логична реакция на читателя вероятно би била – какво общо има между Буров и Цветанов? Ако говорим за странната импровизация в тази посока на Бойко Борисов в Брюксел, ясно е, че тя бе просто поредният опит за измъкване от трудна ситуация чрез дежурното обвинение към „комунистите“ (в чиито редици е бил и самият той). Но връзка има и тя е откроена в цитираната по-горе мисъл на банкера политик. В следосвобожденската история на България „бясната болест“ – патологичното срастване на власт и пари – е отнесла политическия, а нерядко и биологическия живот на множество публични личности. Поучителни примери много, но епидемията не стихва, а се разраства.

В днешна България тази порочна симбиоза е доведена до крайност. Основната причина е деградацията на елитите, сред които са много малко личностите с образоваността, интелекта и дори изискания цинизъм на Буров. На власт е примитивната простащина – вече не могат и да крадат с известен финес. Превръщането на политиката в брутално ръфане за пари и други облаги има фатални последици за обществото, но и за самата глутница. Самоизяждането бе въпрос на време и вече навлезе в последната си фаза.

Тези дни медиите преливат от догадки относно движещите сили и въвлечените страни в мегаскандала, добил известност като „Апартаментгейт“. Най-противоречиви са предвижданията за съдбата на главното действащо лице – Цветан Цветанов, но постепенно си пробиват път и опити за анализ на по-цялостните, дори системни последици от аферата. За по-интелигентните (и професионално почтени) анализатори аргументът е ясен – появиха се принципно нови обстоятелства с мощно влияние върху българската политическа конюнктура.

Първото сред тези нови обстоятелства е неочакваната (като източник и направление на удара) външна намеса. Разбира се, този външен фактор неизменно е бил решаващ през последните 30 години, но в новата ситуация той нарани тежко лица и организации, претендиращи да бъдат негови галеници. Като имаме предвид субекта на финансиране на основния медиен източник на изобличаващата информация, първата пушка едва ли е пукнала без изрична трансатлантическа санкция.

Именно това направление на удара стъписа ГЕРБ, които иначе се бяха подготвили за отбиване на подобен род атаки. Един от дежурните артистични говорители на парламентарната група не скри изумлението си, концентрирано в една фраза: „Ама защо оттам?“ Може да се приеме, че в значителна степен управляващите и лично Цветанов паднаха жертва на собствената си страст да плащат за пиар фишеци. Постоянните внушения, че вторият човек в ГЕРБ е най-любимият гост отвъд Океана, се върнаха като бумеранг. Така темата бе разровена и бяха изнесени факти (вероятно отново с нечие съдействие), че честите визити на Цветанов в САЩ са резултат не толкова на реална политическа оценка и подкрепа, а на скъпо платени лобистки схеми. Митът за „човека на американците“ се руши, а с него – и внушението за някакви специални политически протекции.

Медийната пружина на скандала обаче не изчерпва новата роля на външния фактор. Характерът на значителна част от изнесената информация, както и самият начин на поднасянето й (дозирано, с нарастваща градация) показват професионален подход, надхвърлящ инструментариума на журналистическата работа. Можем да бъдем сигурни, че това не е дело на българските правоохранителни органи. Не защото в тях не са останали компетентни и достойни хора, имащи смелост да бръкнат в това гнездо на оси, а защото подобно начинание нямаше как да остане в тайна. Ударът дойде като гръм от ясно небе, заплахата не бе засечена – защото дойде от дестинация, неуловима за „радарите“ на властта.

Външната намеса в този скандал е важна, тъй като подсказва прелом в дългогодишната практика на непоклатимо покровителство над зулумите на местните партийно-племенни вождове. Това не означава край на стария принцип „Той е кучи син, но наш кучи син“, а просто че вероятно някъде има решение за смяна на „кучите синове“. Някой е прозрял, че ако Цветанов е образцовият евроатлантик на България, на евроатлантизма (каквото и да значи това), лошо му се пише. А моментът е напрегнат и очевидно се очаква управляващите у нас да изпълняват точно и в срок поставените задачи.

Второто ново обстоятелство е преходът от задкулисни интриги към открита война в ГЕРБ. Досега аналитичните изводи за такъв потенциален разлом бяха неизменно отхвърляни като инсинуации. Оказа се, че предвижданията за неизбежен конфликт между Борисов и Цветанов се оправдаха. Шансовете сега са на страната на премиера – не защото е много по-силен, а защото избра правилния момент и се възползва от самозабравянето на Цветанов. Това обаче не премахва опасността от изостряне на „гражданската война“ в най-голямата управляваща партия. Преминава се от „меки“ към „твърди“ форми на противоборство. Групата на Цветанов стартира „всепартийна“ кампания в защита на боса си, Борисов на свой ред (в най-добрите традиции на Политбюро) подготвя решението за отстраняването на „втория“ чрез поредица от неформални разговори с отделните членове на Изпълнителната комисия. Остава да видим в какъв вид ще бъде официализирана подготвяната присъда – всякакви обрати са възможни. И всичко това става в навечерието на избори, резултатите от които може да отпушат други процеси.

Залогът е голям, потенциалът на кръга приближени на Цветанов, извлекли огромни облаги под негова протекция, не е за подценяване. Освен това  Борисов е принуден да запази част от постовете и влиянието на заместника си, защото трябва да го държи под око – прекалено много знае. Премиерът явно е слушал и чел за любимите похвати на Тодор Живков, но опитът за плагиатство ще доведе до повторение на драмата като фарс. Просто времената са други.

Третото важно обстоятелство е, че този най-мощен и вероятно решаващ за промяната на политическата конфигурация скандал избухна без видима роля на парламентарната опозиция. БСП бяха видимо изненадани и най-искрено се оправдаваха, че „не са били те“. ДПС също едва ли са доволни, защото губят лостовете за натиск в съществуващата до момента ситуация. Това още веднъж подсказва наивността на допускания от рода на „Като падне ГЕРБ, наш ред е“. Странна е тази липса на памет у стара партия като БСП – това вече се случи веднъж през 2001 година.

За да очертаем вероятния стил на предстоящите – без съмнение сериозни, събития, нека завършим с още една мисъл на Атанас Буров: „Политиката има свои закони. Тя не търпи интелигентните на трона си. Тя иска полуинтелигентни. Полудипломати, полуполитици.” Спрямо българската политика днес тази мисъл има стойност на пророчество.