Една позабравена политическа фигура от близкото минало напоследък все по-често навестява журналистическите ми спомени. Покойният турски президент Тургут Йозал направи много за икономическото възраждане на своята страна след десетилетия на политическа и финансова нестабилност. Започнал като зам. министър-председател на Турция непосредствено след военния преврат през 1980 г., бившият служител на Световната банка успя да се пребори с множеството трикове на корумпираната политическа класа, която бе докарала Анкара до просешка тояга и бе принудила нашите югоизточни съседи да се самоизбиват чрез безконечни сблъсъци из улиците на големите турски градове.

Със самочувствието на американски бизнесмен, запазил анадолските си инстинкти за оцеляване, Йозал ще се запомни и с особеното отношение към държавната администрация. Разгромената от предишните правителства турска икономика твърде бавно се съвземаше от смъртоносния колапс и протестите на населението за по-големи доходи и социална справедливост бяха всекидневно явление. За да успокои народния гняв и да предпази празната държавна хазна от окончателен погром, спасителят, долетял от Вашингтон, прибягна до някои икономически хитринки, известни още от средновековната Османска империя.

Редовната финансова несъстоятелност на турските султани от онова време често пъти ги е принуждавала да прибягват до придобилата голяма популярност в наши дни практика, наречена „спасяването на давещите е дело на самите удавници“.  Хитрецът Йозал беше формулирал този принцип по доста съвременен начин. „Моите чиновници са опитни хора и нямат нужда от повишаване на заплатите“, заяви тогавашният премиер на Турция и учудващо получи необходимото разбиране и дори адмирациите на многобройната държавна администрация.

Разкодирана, тази „формула на Йозал“ означаваше едно единствено нещо: „Пари нема, действайте!“. Една до болка позната и по нашите географски ширини практика, обобщена преди много години от популярен сръбски министър и охотно прилагана от неговите последователи, управляващи народите в най-корумпирания полуостров на планетата, носещ звучното и опасно наименование Балкански.

Речено-сторено. Чиновниците на Йозал започнаха масово да дерат по няколко кожи от своите клиенти в различни сектори на държавната администрация. Хазната се пълнеше бавно и мъчително, и то главно от спестените милиарди за заплати и социални осигуровки. И тъй като в Турция изобщо не познават проблемите на демографския дефицит, растящото лавинообразно население успя да прескочи трапа и да съживи местното пазарно стопанство. Масовата държавна корупция се оказа спасителния пояс, извадил Анкара от финансовия батак и дал глътка въздух на управляващия екип на Йозал.

За какво ви разказах тази малко протяжна сага за неоосманските мурафети на един турски държавник от преди 35 години? Сетих се отново за Йозал, когато онзи ден наблюдавах нашия любим премиер Бойко Борисов, изправен застрашително пред актива на партия ГЕРБ и размахващ назидателно пръст срещу знайни и незнайни врагове на неговото политическо величество. „Всеки от вас носи отговорност. Всяка организация трябва да е толкова кристално чиста, че темата за корупция въобще да не стига до мен… Защото, ако докопам някого от вас, милост няма! Пощада за никого няма да има!“.

Направо да умреш от страх пред този суров, но справедлив ръководител, издигнал в култ борбата с корупцията. Ние, обаче, които вече сме свикнали да разнищваме казаното от бате Бойко много по-дълбоко от останалите наши колеги, съзряхме веднага скритата парола на изреченото от него пред верните му съратници. Ключовата фраза е: „Темата за корупция въобще да не стига до мен“. Така говорят кръстниците на сицилианската мафия, а и на други престъпни групировки по света, ненавиждащи тяхната дейност да бъде осветявана от прожекторите на публичното внимание.

„Защото обществото не би приело (подобни прояви, б. а.)“, мъдро отбелязва следовникът на бай Тошо и Тургут Йозал, които също се пазеха като дявол от тамян от погледа на медиите върху техните задкулисни далавери. Казано накратко, господин Борисов посъветва своите партийни фенове да крадат, но умерено и тайно, защото „Ако някой си мисли, че на общинския пазар в София може да си прави далавера и няма да го докопам един ден…“

В някои отношения българският премиер е истински сладур, няма пет-шест в неговото слово, за разлика от празните приказки, властващи сред политическия ни елит. Запитан от една телевизия защо търпи министри, в чиито ведомства отдавна цари явна и тайна корупция, мъдрецът Борисов отговаря почти като Делфийския оракул: „Те ще прочистят саморъчно Авгиевите обори, защото са най-близо до престъпниците“.  Блестяща логика! Според нея министрите Борисови играят ролята на ченгета под прикритие и се борят с корумпираните си служители, цъфнали и вързали именно под тяхното благосклонно управление.

След като нахока недискретните чиновници на ГЕРБ, господин премиерът се прехвърли на любимата му напоследък тема за вътрешните и външни врагове, които клатят неговото правителство. От думите му разбрахме, че безсмъртната „Мултигруп“ е подкрепена от други адвокати на българската корупция и всички те се организират на принципа на общия враг. Бате Бойко обеща да ги докопа и тях като съобщи под секрет, че е подготвил доста изненадващи акции срещу все още дишащите „корумпета“.

Не стана ясно само как нашият достолепен национален командир ще се справи с външните заговорници, не бе посочено дали и те ще подлежат на „докопване“ от бореца срещу световната конспирация. Изсипани бяха цял чувал вербални намеци и съмнения относно някакво енергийно чудовище, смучещо вече 26 години жизнените сокове на националната икономика. Пет милиарда долара годишно губим заради доставки на газ и други водородни продукти, ядосва се господин Борисов, сякаш някой го е карал лично него насила да осигурява „топлото и светлото“ за българското население.

Оказа се, че собственоръчно премиерът е поръчал една още по-чудовищна изненада в борбата срещу външните душмани – митичната инсталация, която вече плава в нашите черноморски води и търси разковничето на бъдещите светли хоризонти пред родното стопанство – милиарди кубици нефт и газ и статуквото на петролни баровци за целокупното население на милото ни Отечество.

Ако живееше в наши дни, легендарната Шехерезада щеше отдавна да е умряла от завист пред сладките приказки, с които всекидневно ни радват съветниците на министър-председателя и лично той – чрез неподражаемия си стил да омайва „лошия човешки материал“, върху който все още се крепи управлението на най-корумпираната групировка в съвременната българска история.  За да се поддържа необходимият съспенс (напрежение), чат-пат пиарите на Негово политическо величество го подпитват да съобщава за смъртоносните заплахи, които го дебнат, докато се грижи за благоденствието на своя народ. Демек и него могат да докопат преди да спечели битката със злото.

Сега ще трябва да очакваме следващия политически трилър, в който ще се дебнем взаимно и съответно ще трябва да донасяме на „ръководството“ за вътрешни и външни душмани. С други думи – отново се връщаме в безвремието на Живковия режим, а играта на „стражари и апаши“ се възражда в най-уродливия си вид. Спомнете си онзи пропаганден плакат, от който чичо Сам се прицелва във враговете на Америка, и сменете брадатата му физиономия с одухотвореното лице на нашия премиер. Друга разлика почти няма и не ни остава нищо друго освен да се озъртаме и пазим… Да не ни докопа!