ДПС сякаш иска да ни вкара в паралелна реалност. Съвсем доскоро депесарите величаеха Делян Пеевски, избраха си го за председател и самоотвержено го бранеха от врагове и критици (дори от американското правителство, наложило на Пеевски санкции по глобалния закон „Магнитски“). А сега го обвиняват, че се опитва с корупция и държавни репресии да си присвои ДПС и призовават всички българи да се обединим, за да се справим с порочния „феномен“.

Този изумителен обрат е като сюжет, изваден от антиутопичния роман „1984“ на Джордж Оруел. Реалността е съвсем друга – Пеевски е крайният продукт на политическия модел, който ДПС, в лицето на неговия основател Ахмед Доган, гради десетилетия наред.

Движението винаги е използвало достъпа си до властта,

за да експлоатира държавата и икономиката в угода на своята върхушка.

Това го разбра цяла България през осемте години, които ДПС прекара във властта – от 2001 г. до 2008 г., чрез правителствата на Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев. Тогава Доган хвърли в лицата на всички ни грозната истина за българската политика, както и за неговата партия в частност.

„Половината бизнесмени, които са над средно равнище, са били или с мое съдействие или с моя усмивка. Всяка партия си има, така да се каже, обръч от фирми. Ако мислите, че моите възможности са по-малки от на един банкер, значи нямате реална представа за възможностите на един политик“, обясняваше със самочувствие той през 2005 г.

Четири години по-късно, когато Пеевски стана депутат от ДПС за първи път, Доган самодоволно говореше пред поддръжниците на партията така: „Властта е в моите ръце. Това искам да разберете. Аз съм инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата … В мен е концентрирана властта, не във вашите депутати.“

Този модел, който разчита на партийното превземане на държавните институции,

пасна на Пеевски като ръкавица,

с която да хване държавата за гърлото. Така през 2013 г. ДПС, чрез неговия премиер Пламен Орешарски и с подкрепата на БСП, инсталира тогавашния депутат и бизнесмен начело на ДАНС – ключовата институция в системата на националната сигурност. Надигнаха се граждански протести и Пеевски се оттегли. „Аз съм на 33 години и съм успял. Това престъпление ли е?“, коментира той атаките срещу него, със същото дръзко самочувствие като Доган.

През следващите години Пеевски продължи да расте – като политическо и икономическо влияние, в партийния инкубатор на ДПС, под внимателната и понякога направо самоотвержена грижа на партията. Движението го бранеше в най-тъмните моменти на кариерата му – и при сгромолясването на КТБ през 2014 г., и при санкционирането му от Вашингтон. Тази случаи

дамгосаха завинаги ДПС в очите на българите и дори на света

като партия, която прикрива и поощрява политическата и държавната корупция.

Но депесарите това не изглеждаше да ги вълнува особено. За всичките години на Пеевски в движението срещу него нямаше нито един упрек, нито една критика, нито помен от съпротива. Толкова ли много си го харесваха? Не, просто знаеха, че почетният лидер го е взел под крилото си. Та Доган на практика прочисти пътя на Пеевски към партийния връх. Когато Мустафа Карадайъ, управлявал ДПС от 2016 г., внезапно подаде оставка през 2023 г., Доган лично хвана отново кормилото на партията, само за да го предаде на Пеевски, когото ласкаво нарече „феномен в българската политика“.

„Феноменът“ обаче беше научил и друг урок от почетния председател – че начело на партията трябва да стои само един неоспорим водач. И както Доган през годините неведнъж беше прогонвал от ДПС нежелани хора, така и Пеевски реши да отстрани почетния лидер и неговото обкръжение. Силата му се оказа толкова голяма, че не само разцепи партията, но дори посегна на сараите – символът на догановата власт и благополучие, а сега се опитва да изрита почетния лидер и хората му от участие в изборите.

Тук вече Доган осъзна, че не може да се справи.

„Феноменът“ беше изпреварил покровителя си – и по хитрост, и по сила.

Това така стресна почетния лидер, че той даже излезе с възвание към цялата политическа класа да изолира Пеевски. Смешното беше, че той обвини отрочето си в „превземане на бизнеси и фирми“ – а това е нещо, за което Пеевски е нападан многократно, докато съчетаваше политическата си кариера с бизнеса. Още по-забавно е, че го вини в „рейдърски напъни“ – при положение, че именно Доган на практика му подари партията. Пълна подмяна на действителността!

А твърдението, че борбата срещу Пеевски цели „освобождаване на държавността в България от оковите на зависимостите и корупционните практики по високите етажи на управление“, не може да предизвика нищо друго, освен бурен смях. Сериозно ли човекът, от когото научихме за „обръчите от фирми“ и „порциите на финансирането“ ще говори за свобода от корупцията? Що се отнася до вината за това положение, почетният лидер не признава нищо. За него „няма невинни в целия ни политически естаблишмент“. А това е

най-елементарният трик за бягство от лична отговорност

– да кажеш: „Всички правеха така, защо ми търсите сметка?“.

Сега депесарите и от двата лагера се мъчат да ни убедят, че се случва голяма промяна. Едните говорят за „ново начало“, а другите за завръщане към „автентичното ДПС“. Нито едното, нито другото е вярно. Партията ще си остане същата, ако щабът й се премести от сараите в хотел „Берлин“. Моделът, който заложи Доган в нейните основи, ще продължи да работи и с Пеевски на партийния връх. Въздигането на „феномена“ не е краят на модела „Доган“. Това е неговият апотеоз.

Людмил Илиев