– Г-н Величков, защо изследователи наричат младото поколение между 20 и 30 г. Snowflake, или снежинки?

– Наричат ги така, защото са крехки, защото се топят, когато са поставени под напрежение. Много лесно и много рано развиват генерализирана тревожност, която се проявява най-често под формата на фобии и панически атаки. Личните проблеми до голяма степен зависят и от това какви условия създава средата и въпреки че в момента живеем в най-задоволеното време в човешката история, всяко следващо поколение сякаш е все по-недоволно и претенциозно от предишното. Недоволни сме дори ако температурата е различна с половин градус от това, което искаме. Тази среда прави така, че младите хора да са все по-претенциозни, недоволни и по-уязвими.

– За кои поколения говорим?

-Това са така познатите вече поколения Y и Z.

– Защо са толкова различни?

– В началото на XIX в. нашите баби и прабаби са имали много деца, защото са оцелявали само няколко от тях. Минавали са през тежки събития като смърт, болести, войни и са ставали устойчиви. Здравето – психическо и физическо, означава да си устойчив, а не да не се случват лоши неща. Което може, ще го избегнеш. Което не, няма, но трябва да посрещаш предизвикателствата в този живот. Признак за здраве е да си устойчив на проблемите и след това да можеш да продължиш. В момента младите хора са депресивни, тревожни, крехки и всяка малка несполука ги срива. Те рухват от това, че някой не е харесал поста им в социалните мрежи.

– Как по-точно ги формира днешното, както казвате, задоволено време?

– Банално е, но е истина, че днешните времена не създават здрави характери. А ние живеем в най-страхотното време в човешката история. Ние живеем комфортно. Имаме вода, имаме достъп до всичко. Тези условия обаче не създават мотивация да затвърдим характера си. Характерът се формира само през трудни ситуации. Ако няма такива, шансовете да го изградиш са по-малки. Както е с тялото – при по-малко физически трудности, толкова по-слабо е, няма шансове да развие нормална мускулатура.

– Интернет и новите технологии влияят ли?

– С навлизането им драстично се промениха нещата. Все повече можем да живеем виртуално, а нашият мозък не различава истина от лъжа. Всяко нещо, което преживее, го приема за истина. Това дали някой ще ти се усмихне или ще хареса снимката ти или поста, има един и същи ефект. Пак се отделя допамин. На мозъка не му пука откъде идва този допамин – дали от реалния, или от виртуалния свят. Съзнанието на младите хора изцяло е оформено от новите технологии и не могат да направят сравнение като предишното поколение като моето, което познава света преди интернет. Има млади, които още със съзряването, още от 5-6-годишни не познават нищо друго освен виртуалните отношения като основа и нямат база за сравнение. Във виртуалния свят можеш да редактираш живота. Ако някой ми пише нещо лошо, просто го блокирам. Не можеш да направиш същото, ако става дума за комшия в блока, колега или дори човек от семейството.

Много по-лесно регулируем е виртуалният свят. В момента, в който имаш възможността да се потопиш в него, ти не можеш да развиеш реални отношения извън него. Не можеш да се справяш с трудни ситуации, тъй като не си бил в тях. Имаш възможност да учиш, да изкарваш пари, да се социализираш виртуално. Тогава го правиш редактирано, т.е. само във формата, в която искаш.  Това създава илюзията, че светът е лесен. В момента обаче, в който си принуден да влезеш в реалния свят, се оказва, че не е толкова лесен. Когато не си развил качества, рухваш. Отиваш на първата си работа, шефът те поглежда накриво и вече си развил депресия. В такъв смисъл младите са като снежинки.

– Може би и затварянето заради COVID е оказало влияние?

– Да, при това драстично по няколко причини. Навлязохме в друг етап на мислене. В световното човешко съзнание вече е записана идеята, че можем да бъдем затворени, т.е. че не всичко зависи от нас, както си мислим. И връщане назад няма. Изолацията, в която бяхме, е пагубна, тъй като нашият мозък съществува, за да комуникира, да съпреживява, не просто да преживява. Всяка изолация и самоизолация са пагубни за нашето себеусещане. Виртуалната реалност създава илюзията за свобода, а не е така. Алгоритмите, които се управляват в тази сфера, не разширяват нашето обогатяване с информация. Напротив, те ни ограничават, защото най-много ти дават това, което най-много търсиш. Ако защитаваш някоя от полюсните концепции, ще те заливат с информация, подкрепяща търсенето ѝ, тъй като всичко е маркетингово. Получаваш една и съща информация и имаш чувството, че попиваш знания. Изцяло за теб обаче е скрит другият полюс, другото мислене. Все още човешките отношения са много по-реалистични, отколкото виртуалните. Виртуалните се поддържат по маркетингов алгоритъм.

– Как трябва да се отнасят родителите и работодателите към това крехко поколение?

– Не трябва да се правят компромиси, съобразени с така модерно наречената свръхчувствителност на тези млади хора. И родителите, и работодателят би трябвало да оказват възпитателно въздействие – да се възпитат ценности и навици, включително и работни. Възпитанието често е показването и отстояването на определени граници, без които градивната социализация и себереализация е невъзможна. Ако ние не покажем и не поставим тези граници, то впоследствие животът ще им ги покаже по много по-безмилостен начин.

– Как се промениха учениците след онлайн обучението?

– Програмите изостават, защото са формални и не им дават знания и подготовка за живота. Става дума и за училищните, и за университетските програми, и то не само в България, те от само себе си ерозират мисленето на младите хора. Дори да нямат опит, те интуитивно сравняват кое е полезно и кое е безполезно. И не виждат смисъл да се ангажират с ученето. В основата на тези, които са успели, е самообучението. Като стане ясно, че се учи в един привиден вариант като в пандемията, няма как да има респект въобще към тази дейност, да не говорим към учители, към училище, към институция.

– Как ще коментирате случката във Френската гимназия от края на миналия месец, когато ученик внесе пистолет в час по история?

– Това е резултат. Преди беше така: обществото възпитава семейството, семейството възпитава детето, т.е. има критерии, които се спазват изцяло. Това е консервативният начин на възпитание. Преди беше прието обществото да се намесва във възпитанието на детето. Всеки можеше да каже: Вашето дете не отстъпи място в автобуса, вашето дете се държа лошо с учителката. Тогава семейството коригираше поведението на детето. В момента живеем в ултралиберализъм, който като опростена концепция означава “Оставете ги, те сами ще се научат как са нещата”. Обществото е абдикирало от възпитателна функция. То е прехвърлило формално отговорността на едни импотентни институции. Има 2-3 поколения чалга семейства, които смятат, че обществото е длъжно да им възпитава децата, а не те самите. Ако нещо не върви с детето, те казват, че училището е виновно, училищният психолог трябва да си свърши работата, да се намеси психотерапевт. Когато детето е малко, не може да става дума за терапия, а за възпитание. Живеем в този пагубен модел на идеята, че всяко нещо може да бъде оправено. Както е с климатика – нагласяваш го на точните градуси. Не ми харесва носът, оперирам го. Не ми е добре детето, изпращам го на психолог. В момента, в който не се получи нищо, защото вземаме нереални решения, човек изпада в депресия.

– Рисувате доста мрачна картина.

– Не съм песимист, вярвам, че махалото, като стигне предела си, минава на другата страна. Това е неизбежно, винаги е имало цикли. Лошото е, че циклите са дълги и понякога отиват поколения.

– Напоследък в чужбина много се говори за бърнаут, или прегаряне. У нас масово явление ли е?

– Да, защото има прекалено много условия това да се случи. Живеем в постоянен стрес. Още отпреди COVID имаше тенденции, че предстои криза. От тогава до сега всичко е несигурно, а несигурността създава най-много тревожност. Прегарянето е естествена реакция.

– Развеждат ли се повече двойките днес?

– По-големият проблем е, че младите все по-рядко се женят. Пропагандира се лична свобода. А става дума за страх от отговорност.

– Може пък любовта да е толкова силна, че да не е необходимо да се скрепява с някакъв си подпис?

– Има някаква логика, но мисля, че масово не е това причината. Подписът или думата – това е поемане на отговорност. Както, като почне човек да живее самостоятелно, поема риск. Докато си вкъщи и те хранят, не си поел рискове. Когато решиш да се отделиш, поемаш риска да не се справиш. Това те развива, учи и подготвя. Същото е и в брака. Младите хора все по-малко искат ангажиращи отношения. Съзнанието на младите е развито не да се потапя в информация, а да сърфира. Преди време, ако някой се интересува от дадена тема, трябваше да се потопи. Трябва да си направи срещи, да отиде в библиотеката, да види дали книгата е свободна, след това да препише нещо, за да я върне. Това е процес на фокусиране върху темата. Сега има много информация и буквално сърфират по нея. По същия начин е и с отношенията. Младите в IT сектора например са все повече номади. Закотвянето не е приоритетно.

Интервю от 24 часа