Президентът на Съединените американски щати лети за Полша. Не в Германия, Франция или дори в Обединеното кралство. В този жест има огромна символика, която отива по-далеч от това Вашингтон просто да покаже солидарност с държавите на фронтовата линия във войната на Русия срещу Украйна. Той е емблематичен за една тенденция, при която геополитическата опора на Европа се измества на изток.

Преди време центърът на тежестта на Европа беше на запад от Елба

Това се подчертаваше от реалността на Студената война, от икономическата мощ, от военното превъзходство на Западна Европа, подсилено от физическото присъствие на Съединените щати, и от западния фокус върху европейската интеграция.

Това се запази и в началото на епохата след края на Студената война, когато централноевропейските и източноевропейските държави се стремяха да се присъединят към европейската общност. Асиметрията се засили в културно отношение, тъй като все по-настъпателният Европейски съюз, ръководен от Запада, разпространяваше своите интеграционни и прогресивни ценности в Централна и Източна Европа, без да се съобразява с националните традиции, култури и, което е по-важно, с желанията на местните народи. В резултат на това през последните години се стигна до противопоставяне между културния и политически съюз на държавите от Вишеградската група (Полша, Чехия, Унгария, Словакия) и западните държави-членки, които възнамеряват да поддържат визия за постнационализъм, която вероятно прикрива западното господство.

Полша се превърна в говорител на вишеградските държави

Тя е петата по големина в ЕС (38 млн. души), шестата по големина икономика и има динамична пронатовска и проамериканска външна и отбранителна политика. Това контрастира с непрестанното и безплодно желание на Франция за обща европейска външна политика и политика на сигурност, както и с желанието ѝ за европейска армия. Полша все по-категорично оспорва и противодейства на западната доминация в ЕС. Агресията на Русия срещу Украйна и решителната подкрепа на Полша за Киев контрастират с двусмислието на френския президент Еманюел Макрон и уклончивостта на германския канцер Олаф Шолц.

Корекцията отдавна е закъсняла. През 1983 г. в Европа на Студената война чешкият писател Милан Кундера публикува своето основополагащо есе „Трагедията на Централна Европа“. Говорейки за Унгария, Чехословакия и Полша като за източната граница на Европа, той ги нарича „отвлечен Запад“, погълнат от една деспотична философски „антизападна“ империя. Още преди падането на Стената Кундера изразява съжаление, че

„Европа вече не възприема своето единство като културно единство“,

като „царство на висшите ценности“, и по този начин скъсва с основите на Просвещението. За Кундера само Централна Европа се бори да защити „културното минало на Европа, миналото на модерната епоха“, докато Западна Европа е изгубила пътя си, заобиколена от технологиите, пазара, медиите и липсата на ценности, способни да обединят Европа. Той изразява съжаление за тенденцията на западноевропейския елит да разглежда „културата и народа като две несъвместими понятия“.

Откакто се освободиха от съветската окупация, държавите от Централна и Източна Европа запазиха подозренията си към геостратегическите намерения на Русия, като Полша и Словакия увеличиха разходите си за отбрана над препоръчания от НАТО минимум от 2% от брутния си вътрешен продукт. За разлика от тях западноевропейският континент побърза да извлече дивидент от мира след Студената война, като намали разходите за отбрана, приспособи се към Русия, съсредоточи се върху по-дълбока интеграция и насърчи прогресивни политики, които вероятно изостриха вътрешното разделение и отклониха вниманието от геополитическите реалности. Войната на Русия срещу Украйна изложи на показ безсилието на западноевропейската управленска машина.

Устойчивостта на Източна Европа спрямо диктаторските континентални сили

не е нещо ново. След Първата световна война и Версайския договор много европейски държави искаха да продължат напред и да върнат Германия в своите среди. Начело на тази тенденция застана Великобритания. Лондон си затвори очите за преструвките на Ваймарска Германия по отношение на Версайския договор, особено за тайното ѝ превъоръжаване. Франция, напротив, запази „реалистичния“ си поглед към европейските междувоенни международни отношения. „Този [договор] не е мир. Той е примирие за 20 години“, заяви бившият върховен главнокомандващ на съюзниците маршал Фош. Изоставена от изолационистките Съединени щати и отказа на Великобритания да се ангажира с континентален съюз, Франция се обърна към единствените държави, които споделяха страха от възраждащия се германски национализъм: Източна Европа. В началото на 20-те години Франция сключи военни съюзи с Полша, Чехословакия и Румъния с надеждата да удържи както германския ревизионизъм на европейските граници, така и евентуалното връщане на германската мощ.

Посещението на президента Байдън в Полша

по повод първата годишнина от руското нахлуване, когато той ще се срещне с президента Анджей Дуда и други източноевропейски съюзници, се разглежда на местно ниво като признание за откровената им подкрепа за Украйна. Но по-важното е, че то се възприема като корекция на прекомерната доминация на западните държави в политиката на ЕС. Еврокомисията се чувства принудена да намали натиска си върху Варшава заради отказа ѝ да се подчини на културния диктат на Брюксел; Полша се смята за твърде важна за европейската сигурност.

Настъпва ли пренареждане в политиката на ЕС? Ще трябва ли сега западните държави членки да приемат по-балансирано партньорство с Източна Европа, вместо да я смятат само за изостанала и нуждаеща се от обучение? Отдавна е минало времето, когато един френски президент като Жак Ширак можеше да каже на източноевропейските държави, че е добре да си мълчат.