По повод на изявленията на президента Плевнелиев за престъпленията на комунизма в словото му в памет на жертвите на тоталитарните режими през XX век публикуваме отново първото интервю, дадено в края на август 2013 г. за в. “Галерия, в което главният редактор на в. “Югозападни вести” Тодор Карастоянов разказва истинската история на държавния глава в началото на 90-те години на миналия век.

С главния редактор на в. „Югозападни вести“ Тодор Карастоянов се познаваме още от 1984-та, когато като студентка по журналистика стажувах във в. „Пиринско дело“, Благоевград, където той беше редактор. По-късно, през 1992 г., Тодор ме покани в създадения от него седмичник за Пиринския край да пиша на хонорар. Изданието бе финансирано от сегашния президент на България Росен Плевнелиев и настоящия винар Иван Тодоров (собственик на марката Todoroff – бел. ред.). През годините, откакто Плевнелиев изгря на публичния небосклон, многократно настоявах Тодор да разкаже от първа ръка истината за раждането и смъртта на вестника, а той все отлагаше. Сега сам реши да говори пред вестник „Галерия“.

– Защо толкова дълго отказваше да разкажеш истината за „Югозападни вести“?

– Откакто Бойко Борисов преназначи Росен Плевнелиев от регионален министър по строителството за президент на България, няколко самозвани журналисти решиха да осребрят биографиите си с близостта си до държавния глава в Президентството. Не им обръщах внимание, защото такива хора винаги е имало и ще има. Провокира ме друго. В неделя в предаването „Неделя 150“ по БНР президентът даде пространно интервю, което преля чашата на търпението ми.

Той разказваше с топъл глас колко е горд, че е седял предишната седмица на приема в резиденция „Кричим“ между вицепремиера на Турция Бекир Боздаа и българския главен мюфтия Мустафа Хаджи. И как всички ние трябва да си научим урока и да си напишем домашното по толерантност и как, за да не го гледат как консумира, той дал знак на началника на протокола да не допуска българските журналисти до срещата. Е, тука вече ми кипна! Спомних си Росен Плевнелиев през октомври 1991 година – току-що го бяха назначили за бизнесмен, а той от своя страна ми предлагаше да ме назначи за главен редактор. Не смееше да ме погледне в очите. Беше комплексиран и притеснен…

Тогава той просто беше синът на Асен Плевнелиев – висш служител в ОК на БКП в Благоевград по време на царуването на Владимир Сандев (първи секретар на Окръжния комитет на БКП). Преди да стане бизнесмен след 1989 г., Плевнелиев беше комсомолски секретар – и днес да ми се възмущава от възродителния процес, от СССР и да громи с патос комунистите и ДС ми звучи доста цинично. Ето затова реших да говоря. Росен Плевнелиев беше син на партията, който изработи първия си милион, след като изработи своите комшии българомохамедани. Отвратителен цинизъм!

– Какво се случи с вестника? Колко време го правихте?

– „Югозападни вести“ излизаше почти две години. Беше седмичник и издадохме 86 броя – от ноември 1991-ва до юли 1993-та.

– Значи съществуването на вестника съвпада с натрупването на митичния първоначален капитал на президента?

– Няма случайни съвпадения. Няма и германска авантюра, нито шестмесечно хипарско скитане и спане по пейки и паркинги. В Германия, ако задремеш за пет минути, или те будят, или те прибират. Плевнелиев и Тодоров са първите „щастливци“, които през 1991 година получават официална квота от министъра на труда и социалните грижи Емилия Масларова за износ на работна ръка в обединената вече Германия.

Тогава такова разрешително не се даваше на случайни и непроверени хора. Официалната квота е за 200 души строителни работници, набрани от Чеча, Неврокопско, където е родният край на президента. Повечето жители там са българомохамедани. Покрай тях посредническата фирма „Ирис Интернешънъл“, със собственици Плевнелиев и Тодоров, тайно изнася още 400 души. Те работят на черно.

– Ти как разбра това?

– Доста по-късно разбрах второстепенната си роля в машината за пране на пари, създадена от милиционерите на ДС. Иначе всичко започна така. През септември 1991 г. ме намери лицето Христо Парасков, съгражданин и състудент на Плевнелиев, зет на подполковника от ДС Горица Митова. Изсипа една кошница комплименти колко съм бил добър в професията и каза, че на ТЯХ (!) им трябвал точно такъв човек, „с десни убеждения“, за да направят прагматичен капиталистически вестник. Спазарихме заплатата, отговаряше на сегашни 400 лева. После направихме срещата…

– На която присъствахте ти, Плевнелиев, Парасков и Тодоров?

– Да, четиримата бяхме в офиса на „Ирис Интернешънъл“ в Благоевград – на ул. „Шишман“№20, на последния, 12-и етаж. На вратата нямаше табелка. Уточнявахме подробностите.

„Млади господа – казвам им аз. – Искате вестник, който да печели? Да е регионален, да излиза веднъж седмично, да е в ограничен тираж, да е 24 страници, таблоид. Такъв вестник няма да печели!“

„Това не те интересува – отсече Плевнелиев – От тебе искаме творческата част. Парасков ще е изпълнителен директор. Той ще дава парите, хартията, предпечат, печат.“ Така тръгнахме – аз, колегата Никола Стоянов и Павлина Живкова, която набързо трансформирах от секретарка в журналист. После тя излетя нависоко.

– Кой е Тодоров в цялата схема?

– Иван Тодоров е завършил музикално училище в Широка лъка, гайда – ако се не лъжа. Успехът го спохожда, когато се жени в Благоевград за дъщерята на шефа на ансамбъл „Пирин“ н.а. Кирил Стефанов. В края на 1989-а с инж. Росен Плевнелиев седяха на входа на градския универсален магазин в Благоевград и правеха хороскопи.

– Добре де! Как така едни млади хора без пукнат грош тръгват с комсомолски плам да правят вестник, а ти на всичкото отгоре им казваш, че вестникът няма да им носи пари?

– Тук е тънкият момент. На кого Масларова ще даде квота за износ на 200 работници плюс още 400, ако не им ходатайстват кукловодите от ДС?! Та те управляваха и тогава, че и сега парите на България. Да, две момчета на по 27-28 години, които хал хабер нямат от правене на вестник, стават издатели. За престиж ли? Много се съмнявам.

– В „Югозападни вести“ имаше ли цензура?

– Още в началото попитах чорбаджиите какво ми е забранено да пиша. Все пак те дават парите. Отговорът ме порази: „Нямаш никакви ограничения, пиши за всичко! Но!… Виждаш ли това каренце – „Ирис Интернешънъл“? Там няма да бараш!“. А „Ирис Интернешънъл“ според рекламното каре обхващаше „инвеститорски и авторски надзор, монтаж, проектиране, строителство и мениджмънт“. Това беше фирмата, която изпращаше помаците на работа в Германия с официални договори за месечно възнаграждение от 2500 германски марки.

– И какво лошо има в това? Кой в ония години взимаше толкова пари. Че курсът беше 3 лева за една марка!

– Работата е там, че тези хорица – общо 600 на брой, се подписваха за по 2500 месечно, а взимаха на ръка 500 марки. Такава е била спогодбата им с Плевнелиев и Тодоров! И те са били съгласни, за тях това е било манна небесна. Хората са подбирани по издръжливост и трудолюбие. Те от поколения са по нивите, гледат тютюн. Тежкият труд не може да ги уплаши. Освен това за фирмата посредник от немска страна – „Линднер“, която осигурява строителните обекти в западната част на Германия, където стандартът е много висок, заплатата от 2500 марки е твърде изгодна.

Особено в конкуренция с турската работна ръка, която средно струва 3500. Аритметиката показва, че чистата месечна печалба за Плевнелиев и Тодоров, за Масларова и за „Линднер“ е 1 200 000 германски марки (б.р. – за 20 месеца това прави общо 24 млн.марки) За всеки – по трийсетина процента, което прави по 300 хил.марки на месец (б.р. – за 20 месеца 6 милиона на човек).

– Всичко е наред тогава – марките за тях, те плащат заплатите във вестника, какъв ви е бил проблемът?

– Облаците надвиснаха някъде в средата на 1993-та, когато тайните служби на ФРГ, трудовата полиция и социалните служби започват разследване срещу „Ирис Интернешънъл“. Обискиран е официалният офис на „Ирис“ в град Руселхайм, строителните обекти и квартирите на работниците. Спомням си, по онова време в редакцията на „Югозападни вести“ започнаха да прииждат едни млади жени от Неврокопско в шалвари и шамии. В началото говореха тихо и плахо, но после почваха да плачат.

Питаха къде са собствениците на вестника. Искаха да върнат мъжете им, искаха и да им бъдат приведени по 250 (!) марки на семейство. Аз вдигах рамене, съчувствах им и не казвах, че офисът на Плевнелиев и Тодоров е на 100 м през реката, в блока отсреща, на 12-ия етаж. Мълчах, пазех си хляба! Помня също, че директорът Парасков ми се скара остро, задето съм сложил табелка на вратата на редакцията. Махна я! Ставахме анонимни. Тогава разбрах защо двамцата бизнесмени бяха решили да издават вестник.

Просто перяха пари. В ония години нямаше ясен регламент за хонорари и допълнителни възнаграждения. Един текст във вестника можеше да струва 30 лева, можеше да струва и 200 лева. Виждал съм брой, където аз хонорувам качествен текст за скромните 50 лева, директорът Парасков ги поправя на 200, а после при среща с автора разбирам, че е получил… 50 лева.

– Черна касичка, значи?

– Така е. Старият трик с двойното счетоводство. В един момент на скандална печалба малкият седмичник вече не можеше да прикрива големите доходи.

– Защо Росен Плевнелиев и Тодоров се разделиха като партньори в „Ирис Интернешънъл“?

– Как е станало, аз не зная. Но ще разкажа за краха – може сантиментално и сладникаво да прозвучи – на моето двегодишно дете „Югозападни вести“. Месец и половина преди да закрият вестника, съгласно Кодекса на труда, тандемът Плевнелиев-Тодоров ме привика в анонимния си офис на 12-ия етаж.

Бъдещият президент на България, свенливо свел глава, полуизвърнат към мене, плахо рече: „Ами ние… такова… май ще трябва… да закрием вестника“. Аз: „Ама как така? Та тъкмо сега вече излязохме „на кантар“ – почнахме да се издържаме от реклами. А и разходите не са толкова големи. Трима журналисти, двама – технически персонал и един директор. Кажете какво не ви харесва“. Следва тъпо мълчание. Аз пак: „Какво не ви харесва?“. Тогава Пленелиев за първи път ме погледна мимолетно и раздразнено измрънка: „Абе ти не разбра ли, че тоя вестник си свърши работата!“. И за да илюстрира мисълта си, направи специфичното движение с пръстите на ръцете. „Добре де, не се предавам аз, – дайте ми поне авторските права, искам да го запазя, мамка му, мое дете е този вестник все пак!“ Отговорът и на двамата беше твърдо „не“.

Това беше. Малко по-късно чух, че Плевнелиев наплатил на Иван Тодоров неговия дял и музикантът се превърнал във… виночерпец.

– И каква стана тя? Единият президент, другият – винопроизводител. Ще се кръстосат ли пътищата им отново някога?

– Преди около две години попаднах в офиса на мъжествения бос на РЗС Яне Янев. Беше с Атанас Семов. Тъкмо щяха да уволняват Борисов. Янето, който предвидливо насочи бизнеса си към търговия с информация, искаше да му дам документи, квитанции и флашки като доказателства за двойното житейско счетоводство на Плевнелиев. Казах му, че имам само спомени. Предложих му да попита Иван Тодоров за информация от първа ръка. Той ми отговори: „Вече го питах. Нищо не казва. Страх го е“.

Автор: Елена Дюлгерова