Метежът на Евгений Пригожин продължи по-малко от денонощие, но няма как да остане без последици за системата на властта, построена от руския президент Владимир Путин. За елитите е важно само едно – лидерът да държи контрола в свои ръце. Фактическата амнистия за Пригожин, обявена след като президентът на Русия го нарече предател, показва, че именно с контрола има голям проблем.

Няма съмнение, че Пригожин и неговата армия са личен проект на Путин. Иначе нямаше частната военна компания „Вагнер“ да участва в африканските конфликти, сирийската война и войната в Украйна. Нямаше да има достъп до изправителните колонии. Нямаше да има реклама на „Вагнер“ по цяла Русия, снимки на руски политици с чук в ръка и закон, забраняващ да се дискредитират „доброволците“. Може да се каже, че „Вагнер“ остана проект на Путин до сутринта на 24 юни 2023 г., когато президентът бе принуден да се откаже от своята стратегическа двойнственост по отношение на Пригожин и публично да го нарече предател.

Наемническата армия с номинален командващ е органичен елемент на путинизма.

Това е структура, която в реалността изпълнява заповедите на висшето ръководство на страната, но съществува в сива зона, извън закона и по правилата на сивата икономика. Именно такъв подход Путин смята за венеца на управляемостта и ефективността. Нямайки доверие на държавните институти и професионалните чиновници, той в продължение на 23 години власт създаваше квазибизнес, водещ се на името на негови приятели и бивши колеги, и даже цели квазидържави като Донецката народна република и Луганската народна република. Черните дупки му позволяваха хем да се обогатява, хем при нужда – да се отрече от тях.

Тази политическа стратегия е

построена на едно допускане – че всички хора са зависими.

Те винаги са „нечии“: ако престане да им плаща единият господар, ще си намерят друг. А ако изобщо спрат да им плащат, те просто ще престанат да работят, също като устройствата, които са изключени от захранването. Всички избухвания на Путин по отношение на опозицията и независимите медии са доказателстсво за устойчивостта на това негово убеждение. Законите за „чуждестранните агенти“, „нежеланите“ и „екстремистки“ организации са опит законодателно да се опише вярата на Путин в принципната зависимост на човека: неговите противници могат да бъдат само нечии „агенти“, които действат в нечии чужди интереси.

По различни причини, много от които са все още неизвестни, Пригожин продължи да функционира, дори след като бе „изключен от захранването“. Вероятно причинината е, че готвачът бе натикан в ъгъла. Него отдавна искаха да го спрат и той разбираше, че нищо добро не го чака след слизането от сцената. Без силовия си ресурс той не е просто никой, той е престъпник – както в Русия, така и зад граница.

Осъзнавайки това, преди половин година Прегожин започна да изгражда публична комуникационна стратегия, която накрая прерасна в политическа дейност. В

„програмата на Пригожин“ има всички елементи на радикалното популистко движение.

Общите принципи на това движение са описани от водещия специалист по тази тема – нидерландския политолог Кас Муде: рязко разделение на обществото на „добрия народ“ и „лошия елит“, настояване /и обещание/ да се спаси нацията и авторитарни методи за изпълнение на тези лозунги.

Популистката, антиелитарна позиция на Пригожин е очевидна: генералите се угояват и не дават снаряди, децата на елита се вихрят в Дубай и социалните мрежи. Елитът е причината за разложението на армията, при това армията очевидно играе ролята на най-ярък пример, защото в беда е цялото общество. Елитът трябва да бъде съден, за да се спаси нацията от него. От гледна точка на Пригожин авторитарните методи са единствените работещи, затова в Русия трябва да се обяви всеобща мобилизация и да се въведе планова икономика.

Не е ясно доколко тази схема отразява реалните възгледи на автора, който малко се отличава от другите представители на обкръжението на Путин. Но на основата на тази програма Пригожин за няколко месеца успя да сглоби от себе си опозиционна политическа фигура от федерален мащаб. Ако не беше тази спешно изградена публичност,

Пригожин най-вероятно вече щеше да е елиминиран

– убит или пратен в затвора. Така че не може да се отрече, че е далновиден.

Факт е, че Путин зарази и експертното съобщество със  своята вяра в зависимостта на всякакви фигури. Затова и коментаторите дълго време гадаеха до каква степен ускоряващата се популярност на Пригожин е инсценирана. Съдейки по заявленията на някои източници в Кремъл, там разсъждават по същия начин. Мнозина /и то с основание/ предполагаха, че Пригожин е нужен и на самия Путин, за да унижава и плаши провинилите се генерали.

Избухналото от този спектакъл „въстание на „Вагнер“, независимо от своята краткост, ще нанесе сериозен удар по властта на Путин. Метежът демонстрира уязвимостта на путиновата система на властта в нейната сърцевина – в силовото ядро. Пригожин доказа, че в Русия, без нито един изстрел, може да се завладее милионен град, а след това да се придвижиш към Москва, без да срещаш никаква съпротива. Това може да означава, че много силовици и военни не обичат своите командири и не смятат да рискуват живота си за тях. Паритетът, в който завърши противостоянието, не променя нищо в това отношение.

За съжаление, или за щастие, метежът не продължи достатъчно дълго, за да се изясни колко са популярни сред силовите структури радикалните популистки идеи на Пригожин. Това би било видно по числото военни, минали на страната на „Вагнер“. Но при всички случаи „програмата на Пригожин“ прозвуча и, в една или друга форма, ще циркулира в обществото и по-нататък.

Метежът на Пригожин е още едно звено в дългия процес, показващ, че „кралят“ е гол. Предишният удар по Путин бе нанесен в Белгородска област. Тогава стана ясно, че неособено крупни военни съединения могат да пресичат границата, да завземат населени места и безнаказано да се оттеглят. Така Путин загуби възможността да твърди, че

неговата „спецоперация“ по никакъв начин не заплашва руснаците.

Преди това целият свят видя неспособността на въоръжените сили на Русия да решават мащабни бойни задачи – с гръм и трясък рухна митът за „втората армия на света“ и нейния предводител. Още по-рано по репутацията на Путин удариха първите дни на войната, когато стана ясно, че той систематично е бил заблуждаван за състоянието на нещата в съседна държава, а той, опитният политик и кадрови разузнавач, се оказа неспособен да филтрира недостоверната информация.

Ударът на Пригожин е най-силен: вече е ясно, че Путин не е способен да контролира даже своите хора, които в някакъв момент могат да станат заплаха за всички останали.

Очевидно Кремъл се опитва да се избави от остатъците от квазидържавните структури като „Вагнер“. Но маршът на Пригожин към Москва показа неадекватността на представата на Путин за живота, в рамките на който нищо подобно не може да се случи. Унищожаването на частните военни компании нищо няма да поправи.

А всичко това даже бе предсказано – от други приближени на Путин, които заради неговите действия губят пари, власт и възможности за забогатяване. За тях е очевидно, че всичко това е сътворено от Путин, че цялата създадена от него власт е в криза, че в механизма на работата й са посяти семената на разложението. Но те предпочитат публично да хвалят „краля“ и да заработят толкова, колкото успеят. И за това има логично обяснение, което обяснява способността на системата на Путин все още да се удържа: в моментът, в който всички признаят, че „кралят“ е гол, без дрехи ще останат и всички негови придворни лицемери.

Максим Трудолюбов, Медуза