Войната, според знаменитата максима на пруския военен теоретик Карл фон Клаузевиц, е продължение на политиката с други средства. Едно цяло поколение демократи – главно от американски вид, но и християн- и социалдемократите в Европа, се стараеха да заобикалят тази истина. Отвратени от жестокостите на войната, те напразно търсеха алтернативи. Когато Владимир Путин разпореди анексията на Крим през 2014 г., Барак Обама отвърна с икономически санкции. Когато Путин се намеси в гражданската война в Сирия, те пробваха с възмутени речи.

Когато стана ясно, че Путин планира военна интервенция в Украйна, Джо Байдън и съветът му по сигурност отново заложиха на санкции. Ако Путин нахлуе в Украйна, казваха те, Русия ще бъде сполетяна от „осакатяващи“ и „унищожителни“ икономически и финансови наказания. Когато тези заплахи не стреснаха Путин, те опитаха нова тактика, като започнаха да публикуват разузнавателни сведения за евентуалния момент и естеството на руската атака. Това се смяташе за гениален и много оригинален ход. Сякаш като кажем публично кога Путин ще нападне, това ще намали вероятността той действително да го направи.

Тези, които се страхуват от войната, гледат погрешно на дипломацията като на алтернатива на войната. Това поражда заблудата, че докато текат разговори, войната ще бъде избегната. Но докато не сте готови в крайна сметка вие също да прибегнете до сила, преговорите са просто отлагане на противниковата агресия. Те ще избегнат войната само ако вие доброволно отстъпите това, което агресорът е готов да вземе със сила.

Путин реши да води война срещу Украйна преди време, вероятно през юли, когато публикува дълго есе „За историческото единство на руснаци и украинци“, в което тенденциозно защитаваше тезата, че украинската независимост е

неустойчива историческа аномалия

Още тогава бе пределно ясно, че той обмисля превземане на страната. Дори преди тази публикация, Русия бе разположила около 100 000 военни в близост до северните, източните и южните граници на Украйна. Реакцията на САЩ и ЕС бе да уверят, че Украйна е много далеч от членство в НАТО и ЕС, потвърждавайки за Путин, че никой няма да се бие на страната на Украйна, ако той приведе в действие намеренията си за война.

През последните месеци Путин използва дипломацията по класически начин, търсейки да постигне своите цели на възможно най-ниската цена, като същевременно внимателно се подготвяше за нахлуване в Украйна. Западните лидери не постигнаха нищо повече от това единодушно да заплашват със санкции. Нахлуването в Украйна отвъд Донбас обаче ще създаде изцяло нова ситуация. (Коментарът е публикуван няколко часа преди руската инвазия не само в Донбас, б. р.) Политици от двете страни на Атлантика сигурно ще изразят всеобщо възмущение, но не след дълго тяхното единство ще ерозира от новата реалност и техните

фундаментално разминаващи се интереси

САЩ нямат нужда от природния газ на Русия. Но поне в близък план Европа има.

Ако войната е продължение на политиката, какво тогава се опитва да постигне Путин? Този въпрос е получавал много погрешни отговори през годините. Една разпространена представа например е, че той си е наумил да възроди Съветския съюз. Вярно е, че през 2005 г. Путин определи рухването на Съветската империя за „най-голямата геополитическа катастрофа на века“. Но той се опитва да възроди не нея, а царистката Руска империя. Неговият кумир е не Сталин, а Петър Велики.

Каква е каузата на Петър Велики? По същество да превърне Русия във велика европейска сила, която може да се мери с Австрия, Британия, Прусия и Франция и по военна мощ, и по икономически и административни белези. Никой историк не оспорва, че той е постигнал тази си цел. В битката при Полтава (8 юли 1709 г.) Петър печели най-важната победа на своето царуване, разбивайки армията на шведския крал Карл XII – една от големите сили на времето си. Полтава се намира на около 340 км източно от Киев, недалеч от Луганск и Донецк.

Това е историята, която днес вдъхновява цар Владимир

в много по-голяма степен от мрачните глави на Сталиновия терор, които украинците завинаги ще свързват с Голодомора. Това е историята, която ни напомня колко ключова е била победата на територията на днешна Украйна за въздигането на Русия като велика европейска сила. Тя ни напомня и че тази територия е била точно толкова оспорвана в началото на XVIII век, колкото е и днес.

Фантазьор ли е Путин, когато си въобразява, че е наследник на Петър Първи? Не е задължително. Да, руската икономика е по-малка от тази на Южна Корея и е само една пета от американската. Но по отношение на военните разходи – като имаме предвид, че руските войници и техника са значително по-евтини от техните западни аналози – Русия, според едно изследване от 2019 г., е на четвърто място в света след САЩ, Китай и Индия.

Русия при Путин отново е велика сила. И именно затова той успя да води и спечели войни в Грузия, Украйна и Сирия. Затова и може да си позволи да обмисля повсеместно нахлуване в Украйна днес. Очевидно е, че

той се стреми към много повече

от независимостта на Донецк и Луганск. Сепаратистите там отдавна са маши на Кремъл. Тъй че всеки, който смята това за граница на Путиновите амбиции, дълбоко се лъже. Признаването на тяхната независимост безспорно е прелюдия към много по-мащабна военна интервенция.

Познавам Украйна достатъчно, за да съм сигурен, че за капитулация не може и дума да става. Един приятел украинец ми казва, че сънародниците му ще се бият срещу армията на Путин, както муджахидините в Афганистан през 80-те. От друга страна, не мога да си представя, че Путин смята да повтори грешките на Брежнев в Афганистан или на Буш в Ирак (и Афганистан). Много по-вероятно е стратегията на руския президент да е блицкриг, целящ да нанесе максимална щета на въоръжените сили на Украйна и нейните военни обекти, последван от промяна в режима и замяна на Володимир Зеленски с някой като Виктор Янукович – корумпираният сатрап, свален от власт преди 8 години с Евромайдана.

Познавайки Украйна, очаквам значителна част от олигарсите, които продължават да контролират икономиката на страната, да предпочетат

да целуват московския пръстен,

отколкото да изгубят огромното си богатство, колкото и то да е на сигурно място в Лондон и Цюрих.

На 21 февруари Путин особено държеше да поправи един от хората в съвета си за сигурност, който употреби думата „анексия“. (Сергей Наришкин, шефът на външното разузнаване, б. р. ) Той може и да обмисля разпарчетосването на Украйна, но не очаквам пълен аншлус. Целта му по-скоро изглежда да убие веднъж и завинаги аспирациите на Украйна да стане като Полша – не просто член на НАТО и ЕС, но и просперираща демокрация, обърната към Запада. Тази цел може да бъде постигната чрез превръщането на Украйна в южен Беларус – страна, където като в Русия нещата след 1991 г. се променят само колкото да останат по същество същите.

В романа на Михаил Булгаков „Бялата гвардия“ (1925 г.) – по-късно цензуриран и драматизиран (любимата пиеса на Сталин), последният опит на Украйна за независимост завършва мрачно с наближаването на болшевишките сили към Киев. „Защо въобще Петлюра (националисткият президент на Украйна) съществува? – пита Булгаков. – Никой не може да каже“.

„Дали някой ще изкупи пролятата кръв? Не, никой. Снегът ще се стопи, зелената украинска трева ще поникне отново и ще изплете своя килим по земята… Ще се завърнат прекрасните изгреви. Въздухът ще затрепти от жега над полята и от кръвта няма да остане и следа. Кръвта е евтина по тези червени полета и никой няма да я изкупи. Никой.“

Може да се каже, че това е историята на Украйна от времето на Петър Велики. Без съмнение това е начинът, по който цар Владимир иска да завърши последния опит за независимост на Украйна. Ако успее, отговорността ще е в голяма степен на онези западни лидери, които забравиха Клаузевиц и си мечтаеха войната да се размине.

–

*

Найъл Фъргюсън , Спектейтър. Авторът е известен историк, свързан с най-престижните университети на САЩ и Великобритания – Станфорд, Харвард, Оксфорд.