Ако ще американският президент Джо Байдън да дойде за стратегически разговори, нашият президент Румен Радев си има друго занимание в чужбина. Вместо да се грижи за добрия образ на държавата във външнополитическите ѝ отношения, той волно или неволно я злепоставя, с което лъска образа на главния си политически опонент Бойко Борисов.

Като се разминава със западните лидери по най-острия за света проблем – руската агресия в Украйна, – Радев дава шанс на Борисов да търси реабилитация. Кой от България говори днес в съзвучие с тях? В много по-голяма степен Борисов, отколкото Радев. Лидерът на ГЕРБ е спокоен, че Путин няма да му се разсърди, защото му е направил услуга за цял живот – стратегически газопровод за българска сметка, чрез който въпреки санкциите да финансира от европейски пазар войната си в Украйна. Западняците пък ще му простят греховете в името на по-голямата задача – единогласие срещу агресията на Путин.

Най-важното за Борисов днес

е да избегне съдбата на разобличените по закона „Магнитски“, защото ако американците го наредят сред тях, неговият политически живот ще свърши и ще започне юридическият. Тогава няма да има значение какви външнополитически възгледи изразява, защото ще бъде питан само за възгледите си към конкретни клаузи от Наказателния кодекс. Осветените корупционери са като прокажени – всеки бяга от тях, независимо какви угодни мисли изразяват и от какви прокурорски симпатии се ползват.

Но той си има план за оцеляване. Ляга и става с евроатлантически псалми на уста, защото знае откъде могат да му дойдат бедите. Кани в евроатлантическа коалиция най-големите си политически съперници, готов е да ги подкрепя лично като депутат, стига да не говорят за него лоши думи на Запад, където има кой да им даде ухо.

Без да усети, Радев с лекота се остави да бъде изигран

от Борисов, като двамата си размениха ролите. Бившият премиер, за чието сваляне от власт детонатор бе президентският призив „Мутри, вън!“, сега се представя за държавнически отговорен, докато Радев премина към мирно съвместно съществуване с клептокрацията, възникнала и отгледана по московски модел. Много рядко казва, че „моделът „Борисов“ се превърна в символ на „мутризация“ на институциите“, както си спомни в едно радиоинтервю на 21 януари.

В условията на война политическата палитра става черно-бяла, а нюансите губят значение. Дори дипломатите, които избягват крайностите, започват да клонят към правилото „който не е с нас, е против нас“. Къде са Борисов и Радев? Докато Борисов по силата на личния си интерес не се колебае да заявява принадлежност към Запада, Радев се държи колебливо сред западните лидери, настоява неубедително за диалог с агресора в интерес на мира и се утаява в международна изолация, която вече личи.

Кой желае да общува с българския президент

и защо да го прави? Ако не бяха многостранните срещи, където България има запазено място, той нямаше да пътува в чужбина, защото никой не го кани. Само поради ненормалната вътрешна обстановка държавата няма редовен премиер, който да я представя навън, и затова президентът има възможност за по-чести външнополитически изяви. Като се изключат заседанията на Европейския съвет, Мюнхенската конференция за сигурност и срещата на Букурещката деветка (Б-9) в Полша, президентът щеше да си остане от началото на годината само с една покана за концерт във Виена и с еднодневно посещение в Атина, където договори спорно съживяване на руския проект за петролопровод Бургас-Александруполис (но завъртян наопаки).

Усамотяването на Радев личи даже в многостранните формати, където извън основната програма има възможности за двустранни контакти. Президентският сайт, който не пропуска да се похвали с всяко проявено в чужбина внимание към Радев, успя да отбележи само една среща в Брюксел на 9 февруари с френския президент Еманюел Макрон. В съобщението липсваше какъвто и да е намек за позицията на двете държави към войната в Украйна, въпреки че в този момент темата бе доминираща в дневния ред на Европейския съвет, като се има предвид и дошлия по специална покана украински президент Володимир Зеленски. На Мюнхенската конференция най-високото равнище бе срещата с провинциалния премиер на Бавария Маркус Зьодер. Отново темата за войната и мира бе пропусната в официалното съобщение, сякаш конференцията в баварската столица бе свикана за нещо друго. А за срещата на Б-9 Радев си постла зле с изявлението същия ден, че е „недопустимо е в тази изключително сложна среда на сигурност немалка част от политическите партии да гледат на въоръжените ни сили не като на гарант за териториалната цялост и сигурността на страната, а като на донор за въоръжените сили на Украйна“. Часове по-късно трябваше да слуша на масата във Варшава как другите държавни и правителствени ръководители от Източна Европа обсъждат кой каква военна помощ би дал на Украйна, докато той е тръгнал с празни ръце.

Очевидно Радев не си намира събеседници с интерес към неговите

„дерогации“ от общите европейски политики

Когато всички обмислят как да се осигурят оръжия и боеприпаси за оцеляване на Украйна пред руската агресия, а президентът предлага чрез служебния си военен министър каски, няма как да го приемат сериозно – особено ако е професионален военен в цивилна среда. Единствените добри думи за България във връзка с Украйна, казани на Запад откакто започна войната, бяха адресирани към правителството на Кирил Петков. Той обаче го обяви за „шарлатанин“, а партията му заклейми с етикета „Партия на войната“. Като се добави, че Радев нарече „войнолюбци“ помощниците на Украйна, няма как българският държавен глава да се радва на висок авторитет в европейското семейство. Все по-често ще наблюдаваме как го слагат на детското столче да си общува с унгарския премиер Виктор Орбан, докато на голямата маса текат разговори по сериозни въпроси.

Спомените за Борисов, когато в Брюксел го пращаха „зад фикуса“ поради неспособност да води разговор на чужд език, вече предизвикват умиление, ако се сравни с неадекватната речовитост на Радев. Без да назове име, ръководителят на европейската дипломация Жозеп Борел определи това поведение като „наивно“ – за да не използва по-силна дума.

Светослав Терзиев, Сега