Фьодор Лукянов*

След 6 седмици, на 29 март, Великобритания трябва да излезе от ЕС. Как ще стане това, никой не може ясно да каже. Но има един ефект от „Брекзит“, който е очевиден. Всички разбраха, че излизането от интеграционното обединение носи гигантски щети. Това означава, че а) Евросъюзът има всички шансове да се съхрани, въпреки разнообразните кризисни явления в него; б) измененията в политическата атмосфера на Стария свят превръща в неизбежно преразглеждането на самия модел на интеграция.

Ирландия

„Брекзит“ наистина се оказа до голяма степен преломен опит. И работата не е само и не толкова в икономическите последствия, за които се говори много. Неслучайно препъни камъкът на преговорите между Лондон и Брюксел стана политическият въпрос за т.нар. предпазен механизъм. Става дума, че Северна Ирландия, която е част от Обединеното кралство, фактически ще остане в зона, където ще действат законите на ЕС, ако Лондон и Дъблин не се договорят за  безпрепятствено взаимодействие на Република Ирландия и Ълстър (местното наименование на Северна Ирландия – ред.) след излизането на Великобритания от съюза. Страховете и възмущението на британските политици са обясними – това ще стане първата стъпка към отделянето на Северна Ирландия. Но и ирландците лесно може да бъдат разбрани. Перспективата от появата на истинска граница между двете исторически части на страната може да доведе до подем на националистически чувства от двете страни на разделителната линии с всички произтичащи последици.

Известно е, че страстите по ирландския въпрос  затихнаха едва преди 20 години, когато протестантите-юнионисти (пробританците – ред.) и католиците-сепаратисти (коренните ирландци – ред.) в Ълстър подписаха с участието на Лондон и Дъблин „споразумението от Страстния петък“. И то до голяма степен се базираше на това, че благодарение на европейската интеграция границите стават формални. Но заедно с границата може да се върнат и кошмарите на миналото. Някои коментатори подозират, че преговарящите от ЕС съзнателно са поставили „предпазния механизъм“ в центъра на проблема с Лондон, за да го натикат всъщност в ъгъла. Така ли е или не – не е важно. Главното е, че излизането от ЕС нагледно демонстрира колко плътна е общоевропейската нормативно-политическа тъкан и колко големи щети нанасят опитите за нейното разкъсване.

Политическият „контролен пакет“

Ирландският въпрос е особен, но не е единствен. В Мадрид например се засилва напрежението на фона на започналия съдебен процес срещу лидерите на каталунските сепаратисти. Едни (главно левите) говорят за политически произвол, другите (различен род десни) – колко меко е правителството срещу рушителите на държава. Фрагментацията на ЕС автоматично изостря всички териториално-етнически конфликти. А тяхното преодоляване или поне смекчаване бе едно от неоспоримите постижения на интеграцията.

Партийният ландшафт в Европа се променя бързо. Най-напред всички обръщат внимание на засилването на национал-популистките движения. Това наистина се вижда повсеместно, но има и по-широк процес – фрагментация на политическото поле, неговото раздробяване по различни линии.

Големите, така наречените „народни“ партии (социалисти и консерватори), губят навсякъде, а на повърхността изкачат сили, които или преди бяха смятани за дошли от нишите (например „зелените“), или крайни (отдясно, но отчасти и отляво), или онези, които открито се обявяват „против всички“.

Това означава нарастващи трудности с формирането на дееспособни коалиции (в повечето държави този процес отнема много месеци след изборите), неустойчивост на правителствата и постепенното изчезване на самото понятие за  „контролния пакет“ в политиката. Най-яркият пример е Латвия, където след безкрайни и мъчителни преговори правителството бе сформирано от партия, получила най-малко места в парламента.

Не във форма

В края на зимата на 2019-а или три месеца до изборите за Европарламент, от чийто изход се страхува целият елит на континента, всички големи държави са затънали в сложни вътрешни проблеми. Към Великобритания, Франция, Германия и Италия се присъедини и Испания, където са обявени предсрочни избори. Напълно вероятна е и следизборната главоблъсканица.

Привържениците на ЕС ги безпокоят най-вече германо-френските отношения, които се развиват на зиг-заг. Ту под звъна на литаврите се подписва Ахенският договор, който развива традициите на „мотора на интеграцията“. Ту Еманюел Макрон  в последния момент демонстративно отменя присъствието си на Мюнхенската конференция по сигурността, където трябваше да участва съвместно с Ангела Меркел. Двамата лидери, смятани за реформатори на Евросъюза, сега изобщо не са във форма, за да се заемат сериозно с това.  Макрон се сражава с „жилетките“. А ярката реч на Меркел на годишната конференция в Мюнхен в края на миналата седмица, някои коментатори кой защо защо нарекоха последна – мнозина са убедени, че в края на годината канцлерката ще остави поста.

Евросъюзът напомня сложна мозайка, която преди представляваше красива картина, но сега тя се разсипва, по-точно се разбърква.

Но колкото по-сложно е положението, толкова по-малко са разговорите за отказ от самия проект. Тази тема се повдига единствено от маргиналите. Колкото по-близо до властта се озовават дори т.нар. популисти, толкова по-отчетливо те осъзнават пагубността на отказа.

Прогнози

Хипотетичното изчезване на ЕС няма да означава връщане към системата от влиятелни световни сили, каквито някога поотделно са били Франция, Германия, Италия и пр. Всяка от тях ще се озове в уязвимо положение в съвременния глобален, но и крайно егоистичен свят.

Мозайката ще трябва да се роди наново.

Затова по-очакваният сценарий за близките години е опит за преоформяне на европейската интеграция. За да може Европа да съхрани своя общ потенциал (само опирайки се на него, тя е способна да претендира за значима роля в света), но без отчуждаване на елита от „почвата“, което отблъсква избирателите в различни страни. Това означава повече национално ориентирана риторики, по-малко политическа унификация и делегиране на права, но запазване на единния пазар и на икономическия скелет. Този модел съответства на представите на онези сили, които сега са в подем, особено ако се засили степента им на еманципация от „уличната“ политика.

Пътят ще бъде мъчителен и опасен. Преди всичко в Европа трябва да се формира новият политически ландшафт. Много от нароилите се партии и движения просто ще изчезнат, а някои от старите, напротив, ще се задържат и дори ще се позасилят. Но като цяло посоката на промените е  предсказуема – по-голяма национална гъвкавост, повече изразен протекционизъм, намаляване на интернационалната и месианската риторика.

Русия

След 10 години ЕС ще стане съвсем друг, макар че днес няма възможност да се опише какъв точно. Не може напълно да се изключи изчезването на ЕС, но то е малко вероятно. Освен като последица от някакво немислимо в момента катастрофално стечение на обстоятелствата.

За Русия подобни перспективи са по-скоро позитивни.  Отношенията с онзи Евросъюз, който възникна след края на Студената война, се развиваха мъчително, а след това стигнаха и до задънена улица. Защо е отделна история, но работата не бе в случайни фактори, а в системна несъвместимост. Накратко – предишният Евросъюз не предвижда със съседите други отношения, освен върху основа на европейските норми и правила. Русия не се вписваше в такава матрица, макар някога да го искаше.

Сега се променя цялата структура на световните взаимовръзки и модели на развитие, тази промяна е такава, че в перспектива ще се открият възможности за други форми на отношенията. Може би в рамките на Голяма Евразия, може би в по-сложни и променящи се конфигурации. Но при всички случаи Русия е заинтересована от Европейския съюз. Първо, той е по-гъвкав и способен на различни формати и сътрудничество, а второ – настроен е прагматично за реализирането на икономическите си интереси, които са по-малко подвластни на  политически ангажименти.

Това, което категорично е неизгодно за Русия, е разпадът на Евросъюза с превръщането на Европа в арена на разнообразни противоборства и дори в обект на външна борба за нейното наследство. Историческият опит показва, че когато в Стария свят започват големи проблеми, те задължително завличат по един или друг начин Русия, понякога с крайно тежки последствия.

В един момент европейската интеграция се превърна в действено лекарство срещу недъзите, от които европейската политика боледуваше от столетия. Ще бъде обидно, ако цярът престане да действа. И опасно.

*Проф. Фьодор Лукянов е председател на Съвета по външна и отбранителна политика на Русия от 2012 г., научен ръководител на Международния дискусионен клуб „Валдай“. Препечатваме статията от сп. „Русия в глобалната политика“, чийто главен редактор е той.