Стара максима гласи, че с терористи не се преговаря. Често това правило е отнасяно и към рекетьорите. И наистина, който не иска да го плашат със сила, няма друг избор, освен също да прилага сила. Какво обаче се случва, когато рекетът е в рамките на едно правителство и коалиция? Ето на този въпрос теорията и практиката не дават отговор. А точно такава е ситуацията с настоящото българско управление. То живее в режим на постоянен вътрешен рекет. И обратно на максимата, със своята отстъпчивост непрекъснато създава среда за още по-голямо изнудване. Затова, както е тръгнало, неразбориите ще доведат до печален резултат – (само)взривяване, досущ тероризъм.

Като главен изнудвач в момента се явяват БСП и лидерът й и вицепремиер Корнелия Нинова. От време на време и “Има такъв народ“ (ИТН), и “Демократична България“ (ДБ) опитват да надуват мускули като контрареакция на натиска. А водещата партия в управлението – “Продължаваме промяната“ (ПП), се гъне и лавира. “Уважаеми коалиционни партньори, време е да намалим червените линии и извиването на ръце“, декларира тя наскоро от парламентарната трибуна.

Има някаква ирония в цялата работа – социалистическата партия спечели едва 10% на последните избори. Това бе най-голямото крушение в историята й, то се случва при лидерството на същата Нинова. Иронията е част от трагедия, понеже докато бавно и полека БСП затъваше в агония, сега бавно и полека председателката на партията започна да диктува държавните решения – всички я чакаха да слезе от сцената, а тя с лакти и мишци излезе напред  – и свири първа цигулка. В резултат БСП и Нинова печелят, губят останалите и България.

За какво се борят на теория и какво постигат на практика

Серията международни и вътрешни кризи движат така бързо ежедневието, че публиката позабрави каква е основната причина за сформиране на настоящото българско управление. Тоест какъв е смисълът му. Формирано от разнородни субекти, идеята бе да се преоснове страната след десетилетната разруха при ГЕРБ. Това включваше още по-западна интеграция, само формално следвана от кабинетите на Бойко Борисов. Войната в Украйна непланувано направи тази потребност водеща, давайки шанс за лекуване на безброй стари язви – икономическа и политическа зависимост от Русия, свързаната с тях корупция, създаде предпоставки за преструктуриране на икономиката и т.н.  И доколкото две от управляващите формации – ПП и ДБ, в същността си са прозападни, а и третата – ИТН, декларира ясна западна ориентация, всичко това следваше да се случи без проблем. Обаче не стана. Проблемът се оказа не просто БСП, ами практиката да се удовлетворява всяко желание на БСП.

Равносметката към момента е: българският парламент не гласува предоставяне на оръжие на Украйна. ПП, ИТН и ДБ искаха да се даде, но надделя ултиматумът на БСП да не стане. Решено бе да се окаже помощ чрез ремонт на военна техника, което си е прах в очите. Така всички държави в ЕС (без Унгария) дадоха оръжие, но не и уж много прозападната българска власт.

Сега се готви европейско петролно ембарго срещу Русия. Но отново България, Унгария (вероятно и още 1-2 второстепенни за съюза държави) искат отсрочка – тоест саботират общите действия. По този пункт видим лобизъм от страна на Нинова и БСП няма, но е ясно, че де факто проруската реакция ги радва.

Единственото нещо, което направи България, е да откаже плащане на газ в рубли. Обаче вицепремиерката става и ляга с апели да се възстановят преговорите с “Газпром“. Тялом и духом държи да внуши, че руският газ е хубав газ, от други държави е лош, настанал е Апокалипсис. А в същото време мълчи как тъй братска Русия наруши отдавна подписан договор с уж любимия си български народ.

Още по-интересно е, че след като Русия обяви България за неприятелска държава, а премиерът Кирил Петков и дясната му ръка Асен Василев демонстрират насрещна твърдост, Нинова разправя, че… Русия е приятелска държава. Вън от прожекторите, в момента структурите на БСП масово пишат декларации в полза на “мир и неутралитет“. Да се чуди човек БСП ли е в управлението или “Възраждане“. Петков ли е премиер или Нинова. Правителството прави каквото прави, обаче другарката от БСП си има свой дневен ред; и точно тя решава – такова накратко е положението.

След всичко това България се оказа по-скоро декларативно, отколкото реално в западния лагер. Много иска да е в него, напира от желание, обаче нашенски Орбан в пола не дава (някой някога бе лепнал такова прозвище на соцлидерката). Подобно вероятно ще бъде развитието и по темата с Македония, където прозападните действия на премиера (Брюксел и Вашингтон искат да се сближим със Скопие ), изглежда, че ще бъдат саботирани и от ИТН. Неспокойно е също във вътрешен план – текат дебати около инфлационните компенсации за бизнеса и населението. Обществото тръпне да чуе какво ще поиска БСП – за да й се угоди.

А може ли БСП да си позволи наистина да напусне коалицията?

Отговорът е по-скоро отрицателен. С което навеждането пред Нинова става наистина абсурдно.

В момента нито управляващите формации, нито огромната част от българското общество искат нови избори. Не ги желае дори президентът Румен Радев, който иначе е в явен конфликт с правителството. Опасението е не просто от завръщане на ГЕРБ или пробив на “Възраждане“, което би било пагубно за страната. Но специално участниците в коалицията са водени от пределно ясните лични сметки, че ще изпуснат току-що захапания властови кокал. В сложната конфигурация той не е наръфан чак толкова здраво, но при нови избори може да останат изцяло с празна уста.

Това в най-голяма степен важи не за друг, а точно за Нинова и БСП. С бясна русофилска, а преди това и антиваксърска реторика “Възраждане“ гребе наедро социалистически електорат. Единственият партиен лидер, освен премиера Петков и Асен Василев (съпредседатели на ПП), който не само участва лично в правителството, ами стана и вицепремиер, е Корнелия Нинова. Като водач на 10-процентова партия тя получи много повече власт и влияние, отколкото й се полага. А в момента разполага с непропорционално още повече, защото тия 10 процента намаляват. Като министър на икономиката и индустрията Нинова отговаря за внос, износ, цени, регулатори, дори за трескавата търговия с оръжие в момента през посредници… Дали е мечтала за всичко това, не се знае, обаче е видно, че ако се разтури коалицията, няма да си позволи дори да го сънува.

Освен това Нинова е в стар конфликт с Радев. Затова проблем за нея са не просто нови избори, ами и вариант на връщане на страната към служебни правителства. Съдейки от опита, президентът няма да я направи министър, разбира се. Ще сложи някой вътрешнопартиен враг, както стори с Янаки Стоилов.

Затова Нинова няма ресурс да тропа по масата. Напротив – налице е предостатъчен ресурс да й бъде отказвано. Но вместо да ударят по масата, ПП и премиерът Петков се молят: “Другари, дайте да живеем задружно!“. Но кога точно социалистическите другари са проявявали партньорство и любов?

Въпрос на характер?

Отговорът на този въпрос на пръв поглед изглежда положителен. Нинова е действена натура, решителна. Понякога изглежда дори нахална – както например в дните преди съставянето на коалицията. Тогава тя бързаше да публикува снимки от разговорите с Петков – все едно е водещ фактор, а не оглавява маргинализираща се второстепенна формация. Петков пък е мек, винаги търси баланси – още повече, след като първоначалното му политическо амплоа бе да синтезира лявото и дясното. От тази гледна точка нещата са точно въпрос на личен и политически характер.

В по-широк план обаче не са. ПП, основно  чрез Асен Василев, влезе в много остър конфликт с Румен Радев (“Позицията на президента за оръжието за Украйна е позорна“, каза Василев). Декларира и твърдост спрямо  Русия. Тези два опонента са много по-опасни от Нинова. Кремъл неведнъж се е месил във вътрешните работи на България, а почти всички президенти назад във времето започваха войни и побеждаваха изпълнителната власт. Щом ПП им се противопоставя, значи има сили да бъде твърда, стига да поиска. Трудно може да се асимилира фактът, че водещата управленска формация скача срещу Радев, а се огъва пред Нинова – отношението към лидера на БСП прилича повече на стечение на обстоятелствата, отколкото на обмислен ход. ПП няма защо да се плаши от нея и най-после следва да го осъзнае.

Подарени и загубени точки

В резултат единственият трупащ позитиви – при това подарени, е Нинова. Тя наистина успява да направлява правителствените решения, а и гордо отчита пред електората на БСП: „Ето, партията е жива, важна, ръководи България. Пък и спазваме обещанията пред вас“. А Петков и ПП губят не просто лостове и имидж, ами и чисто технически инструменти в политическия процес – защо някой би тръгнал да се договоря с тях за каквото и да е, след като зависи от Нинова – ще го прави именно с нея.

Губи и ДБ, която обратно на БСП нищо не може да прокарва; следва да обяснява на привържениците си защо въобще стои в управлението – още повече като партньор на социалистите, които са й исторически враг. Точно заради БСП ДБ обяви тия дни, че вдига червен предупредителен флаг на коалицията.

За ИТН пък се знае, че вечно са нервни – ще направят проблем я за комисия, я за пост или някое провинциално ВиК… Слави Т. Трифонов е постоянно в режим „На косъм съм да разтуря седянката“. И цялото това фаворизиране на Нинова е черешката на тортата в деструктивните процеси. Мнозина предполагаха, че БСП ще бъде балансьор в коалицията. Не стана. Тя е двигател откъм задните гуми – засилващ автомобила право в стената.

А оптимизъм в бъдещето не се забелязва. Предстоят още тежки политически и икономически решения за и покрай войната. Мнозина забравиха, но е планирана и съдебна реформа – за нея БСП също си има собствено мнение. За съжаление и ковид кризата не е решена. Непрекъснатото поддаване на рекет рискува да провали правителството и цялата промяна. Всъщност никой никога не е очаквал розово бъдеще. Но първостепенната задача сега следва да е специфична: правителството да не се превърне изцяло в червено – с всичките съдържателни аспекти на този цвят в родната политика.

Николай Иванов, Сега