Като заваляха думи, та цяла неделя. Едва ли оттеглилият се от активен обществен живот Симеон Сакскобургготски е очаквал да бъде толкова обсъждан през лятото на 2017 г. 80-ият му рожден ден бе повод за всякакви анализи по негов адрес, а тия дни има още дати, свързани с него и значими за българската политика – на 17 юни 2001 г. спечели парламентарни избори, а на 6 юли 2009 г. подаде оставка от партията си НДСВ, де факто абдикирайки от политиката.

В дните след рождения ден се казаха много неща, но не и главното. А главното е това, което историците ще оценят след 20 години. Симеон Сакскобургготски няма да остане в аналите с царските имоти, скандала „Черани“, ликвидирането на „истинските партии“ или друг „грях“, повтарян от критиците, нито с прословутата му висока култура, толерантност и жертвоготовност в името на отечеството, както твърдят доброжелателите. Ще остане с разстрела на митологемата „Царят – надежда за България“ и тоталното ликвидиране на държавната дилема „Република или монархия“. Да, именно той, синът на Борис III, окончателно реши тези въпроси на 17 юни 2001 г., печелейки гласовете на 2 млн. републикански граждани – едновременно Аустерлиц и Ватерло.

Дали Сакскобургготски е съзнавал, че слага край на всякакви монархически перспективи пред династията си и страната, или подобно на Луи Наполеон (президент на Франция и император след това) е планирал някак в модерен вариант да съчетае короната и републиканския герб, знае само той. Но е факт, че всякакви дилеми у нас след 2001 г. бяха погребани.

А не бе така преди това, даже напротив. Днес е забравено, но „връщането на монархията“ бе една от нишките, през която течеше българският преход. Още при Великото народно събрание между четенията за нова конституция д-р Петър Дертлиев предлага провеждане на референдум „монархия или република“. Няколко години по-късно, преди първото завръщане на Сакскобургготски, президентът Желев също иска допитването от 1946 г. да се повтори. Дори интелектуалният авангард, прогресивен днес, гледа тогава благосклонно на короната. „Република или монархия“ е заглавието на статия на Красен Станчев във вестник „Капитал“ от януари 1996 г., първото изречение в нея е: „Отговорът трябва да бъде: разбира се, монархия“. Успоредно с това социолозите измерват към 20% привърженици на формата на управление преди комунизма. Самият Симеон, непознат за българите като личност, е срещнат през 1996 и 2001 г. по площадите като богоподобен. Думичките „цар“ и „монархия“ бяха константи в дневния политически ред, тъй както сега са „мажоритарни избори“, „банкови кражби“, „Борисов 2, 3… 5“ и т.н.

След 2001 г. всичко това се промени кардинално. Решението на Сакскобургготски да играе по институционалните правила на републиката, въплътяването му в реален образ (вместо митично същество от Мадрид) и разочарованието от управлението на НДСВ погребаха завинаги утопията „Царят ни провожда в модерния свят“. Привържениците на монархията главоломно се стопиха (7% според НЦИОМ от 2004 г.). Днес нито някой смята да сменя формата на управление, нито социолозите се вълнуват под или над статистическата грешка са монархистите, а ако пък интелектуалец се колебае за държавното устройство, редакторите с насмешка ще хвърлят в коша статията.

Цялата стара суетня изглежда нелепа днес, погреба я лично Симеон Сакскобургготски. Всъщност периодът 2000-2001 г., когато завинаги се върна у нас, бе жизненоважен за него. Той бе над 60-годишен, преминал отдавна разцвета на житейските сили. Ако искаше да повлияе на България, следваше активно да се намеси в съдбата й. Алтернативата бе безсмислен церемониал, съчетан с митове и спомени от прашасали чекмеджета – подобно на други негови роднини от Европа. А той очевидно искаше да повлияе и го направи. Ако разширим перспективата, ето я равносметката: България неотлъчно следваше начертаните си външни приоритети, влезе в НАТО при премиер Сакскобургготски и в ЕС с кабинет с участието на НДСВ (тройната коалиция); във вътрешнополитически план царската формация разби наличния до момента двупартиен модел с гибелни последици за „партията на демокрацията“ СДС, роди „популисткия“ полюс (самото НДСВ и ГЕРБ впоследствие); на битово ниво продължи трудната адаптация на българина към капитализма и западните ценности, задълбочи се най-негативното явление – емиграцията. Налице е и многообразието от коментирани все още злободневия: реституция, която течеше в конфликт на интереси през управленските мандати, безочлива корупция и легитимиране на връзките власт – криминален свят, грешни управленски решения (например провалената приватизация на „Булгартабак“), целенасочени лъжи-кукички от модерния пиар („800 дни“); както и по-малък натиск върху бизнеса, умереност в партийното противопоставяне и положителен личен пример за оттегляне от политиката при провал (след него отчасти си тръгнаха други големи от прехода – Костов и Доган).

Днес в публичното пространство оценките за управлението на Сакскобургготски са преобладаващо силно негативни, има и оскъдни положителни, излизащи основно от старите му сподвижници във властта. Неутралният анализ следва да отчете, че той управляваше в коалиции и едва ли е виновен за всички беди. Но е факт, че тогава и впоследствие не се сбъдна предсказанието му кърлежите да спрат да морят тялото на България, след като се напият с кръв. Не, продължиха с нова стръв.

Впрочем, именно периодът на Симеон Сакскобургготски даде началото две явления в личен и обществен план, оказали се десетилетно устойчиви – „талантливият младеж“ Делян Пеевски не само направи първите си политически и професионални стъпки, но и „празнувахме“ прощъпалника на модела, олицетворяван от него – срастване на политическо, бизнес, съдебно и медийно задкулисие, което безалтернативно направлява процесите в България (безалтернативно, защото просто не може да бъде съборено); появи се и феноменът „Бойко Борисов“. Да назначиш за главен секретар на МВР личния си охранител при богатата му „борческа“ биография е акт в непреодолимо противоречие с всякакъв морал и държавнически съображения.

Един ден историците ще преценяват дали политическият продукт „Симеон Сакскобургготски“ бе плод на бурното посткомунистическо време в България, или обратното – самият син на Борис III създаде този продукт и след това продуцира други подобни. Но е факт, че всичко това беше и важно, и много интересно.