В навечерието на рождения си ден, Симеон Сакскобургготски изрази притеснение, че отнетите му хижи „Ситняково” и „Саръгьол” ще последват съдбата на „Царските конюшни”. Бившият министър-председател на България коментира, че делата за семейните му имоти са тормоз.  На своя празник,  в „120 минути” той разказа още за силата на вярата, единението на религиите и бъдещето пред страната ни.

– Ваше Величество, преди две години ми казахте, че когато човек се гледа в огледалото, трябва да не се изчервява. Дните преди рождения ден са момент човек да погледне към себе си. Какво си казахте тази сутрин, когато се срещнахте с огледалото?

– Трудно е да се обясни, но съм щастлив да съм между живите на тази възраст. Второ, считам, че съм си изпълнил дълга си и съм дал немалко за страната.

– Всяка неделя можем да ви видим прав, смирен, на литургия в Александър Невски. Иска ли ви се да виждате повече хора в църквите?

– Не ми остава време да съм всяка неделя, но вярата е нещо лично. Тя е опора и ще се радвам повече хора да го усетят в нелесния живот, който водим.

– Как се убеждава католическата и православната църква едновременно да благословят Вашия брак с доня Маргарита? Какво казахте на „българския папа“ Йоан XXIII, когато отидохте да разговаряте с него по въпроса?

– Беше много трудно, имахме три срещи с папа Йоан XXIII. Трябваше да се преговаря и Православната църква, това трая повече от две години, докато се намери решението. С българската беше много по-трудно.

– Вие дарявате Торинската плащаница, една от най-големите християнски светини на Ватикана. Според преданието с това ленено платно е било увито тялото на Христос след разпятието. Как се пресичат пътищата на реликвата и вашата фамилия?

– То е по линия на майка ми, те са я съхранявали от 1340 г. Когато крал Умберто беше тежко болен, той ме помоли да връчим съсобствеността, ключа принадлежал на Савойското семейство, на папата. Така собствеността остана изцяло в ръцете на църквата. Не стана дума да я преместим в Рим.

– Вие имахте среща с папа Франциск в София. Присъствахте и на неговата среща с патриарха. Защо не успяхте да убедите Негово светейшество Неофит да посрещне Франциск така, както убедихте патриарх Максим да посрещне Йоан-Павел Втори преди 17 години?

– Аз не съм убеждавал никой – нито Максим, нито Неофит. Преди 17 години просто така стана, че папа Йоан Павел II пожела да посети Рилския манастир, където е и гроба на баща ми. Трябва да положим повече усилия да се обединим християните.

Винаги гледам глобалното и си спомням за срещите в Асизи с всевъзможни други вероизповедания, нехристиянски – беше нещо чудесно. Молитва за мир и разбирателство. Тук ефектът беше същият, затова и аз присъствах.

– Казва ли си един бивш министър-председател, когато вижда управленските решения: „А, аз бих постъпил по друг начин…“?

–Може да има такива случаи, но откровено казано, аз съм бил потърпевш и разбирам много от критиката. Няма много смисъл да се спира на подобни размисли.

– В текста на Вашето обръщение от септември 2018 г., вие наричате решението на съда за двореца Врана „мъчителен за семейството ви момент, в който може да бъдете принуден на второ изгнание“. Наистина ли тази мисъл мина през съзнанието ви?

– Тъжно е да се каже, но е така. Вижда се, че има систематично преследване. Да се върнем назад – 1946 г. правителството на Кимон Георгиев признава и ни дава списък на частни и лични имоти. 1998 г., демократична България Конституционният съд се произнася, че е така. Според мен, каквото следва няма логично обяснение . Този мораториум не е законосъобразен, това е тормоз, начинът, по който се действа – загубихме двете дела за хижите „Ситняково” и „Саръгьол”. Опразнихме ги, защото съм коректен човек, но с голяма болка в сърцето. Виждам чиста злоба – да се отнеме, без някакъв план за действие. Предполагам, че ще стане като с т.н. „Царско конюшни”.

– Говорите за политически-продиктувани посегателства. Не е ли време да назовете кого имате предвид?

–  Не мисля, че има смисъл. Аз се надявам и вярвам в правосъдието, разбира се и в съда в Страсбург – като гражданин на една европейска страна, където частната собственост е гарантирана. Няма смисъл да се назовава един, друг или трети. Това не допринася с нищо на обществото.

– Как звучи вашата оптимистична теория за българския народ днес? И оптимистична ли е тя?

–  Аз съм човек, който е реалист, животът ме е научил на това. Не виждам защо трябва да сме песимисти за България – членуваме в Европейския съюз, имаме природни дадености и изключително способни хора в науката. Като съберем това не може да сме песимисти.