Предлагам да започнем от Вашата лична оценка за рода Кобург.
Като цяло мисля, че е удивително как от едно малко херцогство родът се е разширил по този впечатляващ начин. Присъства и в Швеция, Белгия, Люксембург, Португалия – либералната династия бяха Кобург, ние тук в България и, разбира се, Великобритания. Та мисля, че в това отношение наистина освен голям род Кобург е и една от ключовите династии, защото Европа се превръща в роднинска, взаимосвързана територия благодарение на нашето семейство, на Хабсбургите и Бурбоните.
Всъщност няма друг дом като Кобург, който освен всичко друго е трансконтинентален.
Не, няма. Може би Хабсбургите, ама прибирайки жените. Бурбоните също, но не толкова. Савоя – не. Немските династии, дори Шлезвиг-Холщайн с тяхното присъствие в Русия не вършат работа, така че остава само Кобург наистина.

А какво е качеството, което им е помогнало да осъществят подобно присъствие и влияние?
Това е впрочем, което мен винаги ме е интересувало. Мисля, че ерудицията при много от тях е на първо място. След това, идвайки от малка територия, не са имали … имперска амбиция, да я наречем. Това са ерудирани мъже, с поливалентни познания, без да са политически компрометирани. Има и други качества, то се знае. Веднъж с крал Албер Белгийски говорихме и той ми казваше: „Какво мислиш, че е? Защо семейството така преуспя?“. И после допълни – защото сме били малки, първо, второ – с много интелектуален капацитет, и трето – били са хора, способни да се адаптират не само в различните страни, но и ситуации.

Това е принципът на малките – умението да се приспособяваш те развива. Тъй като нашата публика генерално, не говоря за публиката на списанието, но генерално в страната доста слабо познава родово-династическите въпроси като цяло, нека се опитаме да разкажем за разклоненията дори с образователен характер.
Без да бъде педантично, но… ето самата Великобритания… аз няма да забравя принц Чарлс, като дойде тука на посещението и после „седнахме така на приказки” – как той видя, че навсякъде се обръщат към мен с г-н Сакскобургготски, премиерът Сакскобургготски , бе много учуден, но му обясних, че все пак сега това е заради заеманата от мен длъжност на премиер.

Малцина, дори от сравнително просветените около нас не знаят, че управляващата династия на Великобритания е Кобург.
Ами и белгийците, и Люксембург, и сегашният шведски крал…

Кой от всичките тези Кобурги, казано общо, е за Вас най-интересен или най-възпитаващ, или най-годен за пример?
Не са един или двама. Например от херцозите е имало интересни личности, че и белгиецът, Леополд І, трябва да е бил много интересен като стратег на рода, така да го кажем – да внедри роднините си в редица европейски дворове. За Алберт се говори, поне в биографиите, които съм чел, симпатични, интересни работи. Ами самата кралица Виктория беше Кобург по майчина линия.
И по кръв, и по слабост.
Да, да, точно.

То всъщност първият белгийски Кобург е избран за крал по-скоро от прагматични съображения, заради неговите качества. Предпочетен пред всички останали…
… кандидати, да, много по-тежки и по-силни на пръв поглед. Това е много интересно всъщност като феномен и не се разбира от повечето хора дори на запад. А то е въпрос на правилен брак, правилен кандидат, правилен съюз. Едно дълго бягане, за което се изисква ум, тактика и издръжливост. „Кобургската група“, както казват някои от другите роднини, които ни завиждат, образно казано.

А някаква форма на възпитание към Вас в смисъл на тези кобургски завети? Въобще понятието „кобургски завет“ във Вашето възпитание съпътствало ли Ви е по някакъв начин?
Единственото, без да е някакъв култ, е енциклопедичното познание. Да си подготвен за всяка ситуация, да имаш знанието за нея, за да се справиш. Ако можем да говорим за завет, то това е, което ни е било предавано, и аз лично го усещам в останалите си роднини. Е, имало и чудаци, разбира се…

Хубаво е да поговорим и за тях, между другото, за някой ексцентрик, за когото се сещате.
Ексцентрик в настоящото поколение е принц Лоран, братът на крал Филип Белгийски. Той е от хората, които много не спазват правила по протокола с хрумвания извън каноните, но въпреки оригиналността на някои членове на семейството, те се ползват с не по-малко уважение в обществото. Един от братята на цар Фердинанд, например, който стана бразилски адмирал, след като се ожени за дъщерята на император Педро II Бразилски е бил колоритен. Но жалко, че княгиня Евдокия я няма, защото тя беше извор на сведения, на анекдоти. С огромни си енциклопедични познания и свежа мисъл до последните си години. Кралица Мари-Жозе Италианска – тя също беше роднина Сакс-Кобург – колко исторически книги написа, какво ли не знаеше. Беше невероятна като интелект и същевременно като памет. Пиеше аперитива си с една сламка – не знам защо – и до последно слагаше всички на мястото им по разните родови сбирки.

Как протича една родова среща при вас?
Имахме една точно в Кобург преди няколко години по случай 60-годишнината на принц Андреас, дойдоха и Сакс-Кобург, Сакс-Ваймар, Сакс-Айзенах и други. И беше весело и много интересно, защото това са хора, които вече живеят нормален, светски живот, не по дворци или замъци. И лесното е, че няма ранг, дори когато се срещаме с английската кралица, това е просто семейна сбирка. Кралицата е наистина много приятен събеседник.

По време на режима понятието „Кобург“ беше сто процента отрицателно натоварено, за разлика от Орлеан например или Бурбон…
Така е, да, злите винаги са били Кобург. През 92-ра година дойде един бивш български министър в Мадрид, който много ме учуди. Човекът ми показа вратовръзката си, тъмночервена, и вика: „Аз не съм се променил“. Отговорих му – И аз също, господин министър. И на излизане му казах: „Министъре, благодаря Ви, че се престрашихте да дойдете в „бърлогата” на Кобурга“… – израз, който съм чел в писанията от онова време.
Може би е време да поговорим за българската династия.
Знаете ли… с всичките му критики и оценки мисля, че и цар Фердинанд, и баща ми са били изключително интелигентни, подготвени държавници. Нарицателното Кобург като някакъв дефект е просто неуместно, но комунистическата пропаганда го е наложила доста успешно.

И Романови да се казваше династията, и Шлезвиг, и Бурбон, то щеше пак да е натоварено негативно. Аз смятам, че не е насочено към името Кобург, а просто защото е еманация на това, което по време на комунизма беше забранено, символ на злото.
Да, да. Всеки спомен, особено добрият, е трябвало да бъде изтрит, за да се превърне негативното отношение към името Кобург в нещо вродено за поколения българи. Спомням си един народен представител по време на петъчния парламентарен контрол как се изказваше към на един от министрите, – и по едно време ме гледа и вика: „Вие, Вие не сте Ваше Величество, Вие сте Ваше нищожество!“. Наместо да се обидя или ядосам – буквално ме хвана смях поради внезапното му хрумване и римата. А и защото си знам, че това отношение е възпитавано десетилетия тук. Ще трябва доста време, за да се прочистят тия клишета от миналото. Ако въобще някога стане, защото то хората днес вече и не четат, не ги интересува.

Сещам се, Ваше Величество, за една незначителна на пръв поглед лична история, той брат ми Петър я знае, от кръщенето на неговия малък син. На моята дъщеря Маргарита й предстоеше да се запознае с Вас и то беше вълнение страшно – за нея думата „цар“ си е митология. Царя, Негово Величество, как да се обърна?! Ние с Петър я учим как да пристъпи, да се поклони и направи реверанс – както си му е редът, и тя като се вживя, цяла вечер прекара в усилени репетиции и каква гордост беше, когато се справи с „изпитанието“ почти без грешка… И се замислих покрай този случай – кога стана все едно с кого и как си общуваш? Кога престанахме да уважаваме традицията, йерархията и натрупания опит, глупаво самозаблуждавайки се, че всички сме равни?
Арабите имат една приказка, че Господ е създал човешката ръка с нееднакви пръсти… За жалост това криворазбрано равенство, изравняване и какво ли не е, дори бих казал, против природата. То е неестествено. Защото не всеки има дадено минало, качества, късмет, щастие, или каквото щете. Всеки случай не всички сме равни и именно това е хубавото, тъй като всеки един от нас е различен индивид. А и това изравняване докъде води – умното дете в училище трябва ли да се изравни с глупавото? Хайде моля ви се.

Вие преди малко разказахте една от вероятно стотиците сцени, които сте преживели в реалната политика на България, тази след Вашето връщане, вече като министър-председател. Защо си причинихте това?
Това идва от т.нар. „менгеме”, сестра ми и аз го бяхме определили така – дисциплината на възпитанието и отговорността. Щом си роден с това име, трябва да служиш на Родината под каквато форма е възможно. Звучи особено, може дори малко претенциозно, но нямаш избор. А не от амбиция, да пази Господ, както и да изглежда това на публиката. Всъщност за мен то беше тежко изпитание, но това е участ и тя обикновено е пожизнена. Целта е била винаги да се служи. Аз, практически започнах като държавен глава още на 6 годишна възраст, а ставайки премиер вече години по късно един вид се самопонижих в длъжност. Но целта ми бе една – да служа на Родината, а не да съблюдавам личния си комфорт.

Тоест бихте извървели същия път, ако имате подобна възможност, колкото и в историята да не съществува понятието „ако“. Според Вас това не беше грешка, така ли?
Грешка в какво? Знаете ли, има хора, които казват: „Вие, 96-а като се върнахте, да бяхте казали „Я да се върнем към монархията“ – и щеше да стане! Имало условия, имало и желание. Според мен – по никакъв начин! С присъщия ни ентусиазъм на третия ден щеше да започне една масирана кампания, хората пак щяха да се разделят, а пък кой съм аз – мислех си тогава – да кажа: „Деца, вървете сега подир мен, аз съм най-подходящият, зарежете републиката!“. Така не става. А пък може и там да ми е грешката….

Какво прави един Кобург днес, тук, в България? Как живее?
Не знам, да не прозвучи иронично, но донякъде изкупува грехове, нещо като омбудсман или „арменски поп” или всичко накуп. Продължават да ми създават изкуствени главоболия с определени теми. Дори унижения ако щете. На много хора им се ще онзи списък, който ОФ ни го дадоха с видовете имоти да го няма, но той е факт. Нещата там са пределно ясни. Но то е вече друга работа.

Какво оставяте след Вас? Вашите наследници готови ли са да поемат мисията на династията?
А, днес мисията е съвършено друга. Тя е да се съхрани името на ниво. Да пренесат на друго смислово равнище самото название „България“. И това да не го забравят никога. Но вече е друга и ситуацията. Престолонаследник има, когато има монархия. Аз съм настоящия цар – синът ми когато се роди, Кардам, Бог да го прости, беше нормално да се счита за престолонаследник. Но оттам нататък да говорим с тия термини днес е между утопия и липса на реализъм. Проучих разни формули, които ги има в историята, откъдето винаги черпя поука. Този, който ще поеме подир мен може да бъде „пазител на традицията“ – но не повече. Престолонаследник на какво? Внукът ми Борис, който трябва да ме наследи в тази роля е в особеното положение, тъй като неговият баща – синът ми Кардам, не бе цар. А след като дори баща ти не е бил цар, а сме в условията на република, вече става малко пресилено. И затуй намерих формула, която да предаде, че остава традицията, че остава нещо завещано, което е било един период през близката ни история. Оттам нататък да се придържаме към днешните условия, разбирания и въобще да подхождаме с реализъм към онова, което хората желаят или имат нужда от.

Този „защитник“, условно така да кажем, на наследството, ще има доста и отговорни задачи да продължи. Една от тях е спрямо окончателното изясняване на положителната роля на покойния Ви баща за спасяването на евреите. Тъй като тази работа непрестанно се сатанизира много странно, циклично, по много определен начин. От друга страна, чисто неща, свързани въобще с националната памет – от типа за връщането на тленните останки на дядо Ви в България.
На дядо ми, да. И защото са три поколения, които са свързани с нашата история. Това не е нещо епизодично, две години или три. Особено ако имаме и ние историческо самочувствие, ама за жалост това е, което липсва в нас. Според мен защото е имало тия толкова продължителни исторически прекъсвания, дори в модерните времена, с предишния режим. Но това е факт. Това е едно завещание – морално, но което си има функцията или бремето, или очакванията. Казват, че човек е праведен ако спаси поне един живот. А колко хора е спасил цар Борис тогава? И как с мъдрата си политика успя да ни опази от две военни окупации.
Още повече, че то кореспондира напълно и с последната воля на монарха.
Да, именно!

По една случайност ще Ви припомня нещо, което с Вас имах удоволствието да говоря – че нашият прадядо Иван Стоянович е бил последният човек, който го е изпратил на гарата в Будапеща в нощта, тръгвайки на 3 срещу 4 октомври 1918 г. И той му казва: „Стоянович, това е влакът, същият влак, който преди 25 (ако не се лъжа) години, ме докара за пръв път в София“. И волята му е била да се върне тука и да бъде погребан. А да не забравяме и че волята на Цар Фердинанд е била да бъде погребан тук в България.
Това би било всъщност и справедливо. В други страни, една Франция например – какви ли не режими са минали, и колко крале. И това, че ги уважават, не ги прави по-малко републиканци днес. Това е усещане за миналото, което тук липсва. Много хора, например, се страхуват, че ако кажат „Цар Симеон“, застрашават републиканските си принципи. А то си е история, без друго.

Погледнете даже и балканските съседи, които ние уж презрително наричаме такъв и онакъв.
Ето – това като видях в Сърбия с препогребението на кралското семейство в Белград. И друго – беше президентът Николич, с когото разговарях наскоро в Москва. И там в църквата – човекът излезе с премиера по време на службата пред всички делегации. Свещеникът положи патрахила върху главите им, изповядаха се и се пречистиха. Аз още чакам да видя един от нашите политически отговорни мъже да посмее да направи подобен акт на смирение. И в Румъния какви неща са се случили, по времето на режима на Чаушеску! Но ето как се отнасят първо днес с кралското семейство, после и със сърцето на кралица Мария – като най-накрая решиха да почива в стаята, която тя беше и декорирала, и създала. Защото тя беше изразила категорично, че не желае да бъде в семейната гробница. Там тя не искаше, в България не можеше, защото сърцето й трябва да е на румънска земя. Нямаше друг избор. Румънските власти просто решиха, че е хубаво да остане в двореца, който тя беше създала. С кавалерийски ескорт и целия държавен протокол. Тук когато стане дума за цар Фердинанд… Ето, дори общинските власти на Пловдив веднага, възразиха на идеята да бъде погребан в католическия храм в града, където е погребана и първата му съпруга.
Мисля, че нямаше и гвардия на годишнината на цар Борис.
Така е, за огорчение на семейството. Президентът, на когото съм благодарен, че присъства, но подчерта два пъти, че идва като частно лице. Бога ми, сега какво е това, наистина?! Срамуваш ли се от нещо или какво е? Но такива сме и като че ли няма желание да се променим. Поне да се опитаме, пред историята да сме честни към този епизод на „Кобургите” в България. Във всяка една страна има републиканци. Белгия, например, но пак си уважават традицията. А в републики като Франция с тези режими от историята, но имат уважение и памет към всеки един момент. А да не говорим за Русия – на лице е имперското самочувствие и уважение към историята. Не е друго, просто някак си са съпричастни с миналото си. Колкото повече можете да натрупате минало, толкова повече самочувствие пораждате. А ние, като че ли нямаме или всичко започва от Възрождението и няколко от имената там.

Един разговор, разбира се, не може да обобщи цял човешки живот, особено богат като Вашия, но си мисля нещо, с което можете да се съгласите или не. Имам чувството, че Вие сте възпитаван да сте оптимист въпреки всичко и да работите, докъдето можете…
Не, възпитаван съм да съм реалист и да си изпълнявам дълга. Но оптимист не съм по характер. Нито съм и черноглед. По-скоро прагматик, благодарение и на поуките от историята. Тя толкова ни учи да не се допуснат едни и същи грешки. Политиците, които четат и познават историята, са винаги не само по-умерени, но и действат с повече перспектива.
Което май показва, че у нас политиците не четат много история.
Има и изключения.

Един последен въпрос от мен. Един цар има ли право да се пита „Имаше ли смисъл всичко?“.
Сигурно, защото сме хора и всеки има съмнения. Най-вече в моменти на отчаяние съм се питал – баща ми в края на своя живот, виждайки, че рухва всичко– какво ли си е мислил? Защото човекът, който е избран като политиците или назначен на поста за определен период, без историческия багаж, е с друго чувство за отговорност. Всичко това е умножено многократно при един монарх. И мисля, че е още по-трудно като тежнение или като тревоги. Но дали има смисъл или не – в това отношение аз нямам навика да преповтарям. Като се завърнах в България, още преди да стана премиер, имаше толкова хора, които дойдоха да искат възмездие. Когато станах премиер – още повече. Нима ще върнем разстреляните регенти и всички други с някакъв реваншизъм? И то е много тежко и страшно болезнено, защото вътрешно ти би искал, ама не можеш да си го позволиш, защото олицетворяваш –обединяването. Това са неща, които са много трудни за разбиране в днешните понятия – изглежда като рицарска наивност или нещо съвсем непонятно. А подобно отношение е било съвсем нормално допреди едно поколение, когато смисълът бе да служиш на народа когато изпълняваш тази функция. Много е трудно да се предаде точно това чувство, което няма общо с медийната пропаганда – „той се държи да не изпусне властта или дворците“. Съвършено друго е, просто е историята, която е влязла в дома ти, и нямаш избор – трябва да живееш с нея, да си достоен пред нея. То е толкова извън днешните понятия, че наистина се чувствам като динозавър. Извън всичко друго има и един момент, в който не можеш да си позволиш лични настроения или нагласи, защото има нещо, което стои над теб и ти казва: „това дали е правилно за името, което нося, за функцията или за страната”.Това е кръст…

Предопределение.
Да, предопределение донякъде. Никой не ме е питал „Харесва ли ти, че си се родил такъв?“.

Колкото и сериозни да са критиките към монархията, има една драстична разлика в това да си подготвян за държавен глава от самото си рождение.
Точно тук е един от големите плюсове на монархията. Наскоро дадох интервю в Мадрид и журналистът, който не е почитател на монархията, каза: „Ако някой в Испания е подготвен за функцията на държавен глава, то е крал Фелипе. Защото от първия ден е възпитавам и образован за тази му роля и вече всичко върви по тази линия и с тази цел“. Значи човекът е далеч по-подготвен от който и да е, от най-интелигентния, брилянтен и талантлив политик. То е мисия, професия, бих добавил.
Мисия, обединение, принцип, смисъл.
Кралица Беатрикс ми беше казала нещо ключово: „Предпочитаме да мислим с поколения напред“. Защото идното поколение представлява следващия етаж. Не става дума за четири години, избори и после да те няма. Това са неща, които също са несравними, несъвместими със съвременното мислене, където е по-демократично да си избран. Чудесно, но другият вариант гарантира продължителност, натрупване на опит, надпартийност. По-дълъг поглед – и назад, и напред във времето.
Днес обаче светът е друг и нямам никакви колебания да го кажа – много по-опростачен.
Има такъв момент. Бог знае, че има много способни държавни глави на републики, но пак е много по-трудно за тях да играят ролята на модератор или на гарант, който да дава и стабилност и спокойствие. Спомням си, че като премиер, с толкова проблеми– вътрешни, и международни, се опитвах да се самоуспокоявам с два факта, които са в моя полза спрямо цар Фердинанд и цар Борис. Опасността от военен преврат и тази от нахлуване на някой от съседите. Колкото и да е било тежко, поне подобна угроза ми беше спестена.

За списание “L’Europeo”