Скандален материал, публикуван във вестник „24 часа“, обикаля информационните агенции и новинарските сайтове в България днес. Анализ със заглавие „Как Враца предаде Ботев“ разбуни духовете в града под Околчица – лобното място на великия български поет и революционер Христо Ботев. В материала, написан от публициста Росен Тахов, са представени скандални твърдения с недоказана истинност относно организацията на Априлското въстание във Враца. Авторът си позволява да дава обидни квалификации за ръководителите на революционния процес през 1876 година и за врачаните, живеещи по това време в района, коментира местното издание „Трибали“.
Както е известно от историческа гледна точка, Враца попада в Третия революционен окръг при подготовката на Априлското въстание. Бунтът обаче тук не се е състоял, поради големия брой турски войски, съсредоточени в региона в очакване на война със Сърбия. Националният ни ежедневник обаче представя липсата на революция като „най-мащабното предателство в националната ни история“.
Авторът обвинява врачани в малодушие, като заявява, че именно поради това четата на Христо Ботев претърпява „пълен разгром“, пише местното издание „Трибали“. Главният апостол на организационните действия за въстанието във Враца Стоян Заимов пък е представен като страхливец, способен единствено да подписва кървави писма. Тахов дори си позволява да възкликне „Любопитно е как от постоянното кръвопускане храбрецът не е получил анемия!“. Макар че Ботевата чета наистина претърпява поражение във Врачанския Балкан, нейният подвиг и до днес е символ на героизъм и родолюбие. Всеки, запознат с произведенията на големия български поет, е наясно, че Ботев е предвещавал съдбата на революционното си дело.
Аз може млад да загина…
Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода.
Това пише великият поет в безсмъртното си стихотворение „На прощаване“. Четата трябвало да води тежки боеве срещу многократно превъзхождащият я по численост противник. Именно тази обреченост обаче потвърждава думите на великия поет, че „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Точно тези думи и до днес се издигат на централния площад във Враца, който носи името на големия български революционер. Враца и до днес пази паметта на Ботев и всяка година врачани и гости от цялата страна скланят глава пред саможертвата на героя.
Точно днес, когато е публикуван скандалния материал, беше поставено началото на ежегодните Ботеви дни във Враца. Точно днес от града тръгнаха над 700 човека, които да минат по стъпките на Ботевата чета. Но вестник „24 часа“ е доста добре запознат с Ботевите дни във Враца. Само преди два дни изданието публикува приложение с празничната програма на общината. Притурката, заплатена от местната управа, има за цел да популяризира града ни като център на патриотичния дух. Днес обаче врачани са представени като бездушно стадо, предало един от най-обичаните национални герои. Кметът на града Николай Иванов, историци от музея и културни дейци би трябвало незабавно да излязат с декларация по повод унизителния материал за Враца и Христо Ботев.
Вижте скандалния текст „Как Враца предаде Ботев“:
Най-мащабното предателство в националната ни история е извършено през май 1876 г. Тогава целият Врачански край се спотайва и не подкрепя четата на Христо Ботев. Резултатът е пълен разгром само след няколко дни. В подготовката на Априлското въстание Враца е център на Трети революционен окръг с главен апостол Стоян Заимов. Марксистката историография го героизираше и идеализираше, защото е русофил и баща на съветския шпионин Владимир Заимов.
Апостолът пристига в града през януари 1876 г. “Той живееше в къщата на баба Хаджийка – разказва Ботевият четник Йордан Йорданов-Инджето. – Един ден отидох да го видя и да се запозная с него, защото не се познавах. В това време в къщата му се шиеше знамето на врачанската чета. Аз прегледах знамето, разговорих се със Заимова и се завърнах в хана.”
“Аз се разхождах свободно из града и не се плашех от нищо – продължава комитата, – когато Заимов не смееше да се подаде от стаята си, за да разбере как стоят работите, а само знаеше да пише кървави писма, и то без да направи някоя обиколка из окръга. Аз му направих забележка, като му казах, че той като апостол трябва да се намерва постоянно с населението и да работи за общото дело, както работят всички наши хора.”
Главната деятелност на апостола са “кървавите писма” до другите революционни окръзи. С дата 24 април например Заимов уверява Търновския: “Първо и последно идем да ви кажем и да ви кажем, отберете ни, че 11 май няма да мине без пукот на пушка в този окръг. Да дойде и сам Господ да ни каже, че трябва да се почака, няма да се слуша. Думите ни се говорят от разпалени мисли и истинност в дело. Отберете ни, ще се бунтуваме тогава. За по-голяма увереност окървавяваме писмото със собствената си кръв, знак на истинността. Ще осветиме 11 май с народните байраци. Бунт и бунт!”
И се подписва: “Двигател на бунта в Западна България – Ст. Заимов.” Любопитно е как от постоянното кръвопускане храбрецът не е получил анемия! Избухването на въстанието сварва врачани по бели гащи. Освен знаме те нямат нищо друго. Стоян Заимов обаче продължава да лъже, този път революционната емиграция във Влашко. “Новината е голяма. От голяма важност! – пали се той. – Бунтът пламна в Панагюрище. Бенковски и Волов се уловили; народът напада на правителството, избива чиновниците, разсипва правителството и ги изваждат. До днес бунтовниците казват да са до 6000 души.” “Телеграфите и железниците са пречупени, пътищата са строго завардени от бунтовниците”, добавя кръводарителят.
“В друга епоха – коментира Захари Стоянов – и с по-спокойно разсъждение и изучване работите всеки би забелязал, че тоя главен двигател на въстанието в Западна България е прост лафчия и нищо повече, защото сам известява, че огънят е пламнал вече в Панагюрище, пътища и телеграфи са завардени от бунтовниците, войската е смутена, а той стои още и мъти яйца във Враца.”
“Както и да е – отбелязва летописецът, – но мнението на патриотите в Румъния е било твърде високо за Враца, за нейните бунтовници и апостоли, ето защо и за там решиха те да тръгнат.” На 17 май 1876 г. параходът “Радецки” спира в Оряхово. На борда се качват врачаните Саво Петров и Стефанаки Савов, дядо на политика от близкото минало Стефан Савов. Двамата са “трезви глави” и разкриват истинското положение пред войводата Ботев.
Поетът не иска да чуе. Той вярва, че хиляди сърцати мъже ще посрещнат четата. Начело на мощна армия, ще освободи отечеството и ще продължи към Цариград. На козлодуйския бряг Христо Ботев и военният командир Никола Войновски кръстосват саби. Поп Сава Катрафилов заклева юнаците с кръст в ръка. “След клетвата – свидетелства Димитър Тодоров-Димитрото – всички коленичихме и целунахме земята, българската земя, свещеникът ни благослови с кръста, а Ботев държа пламенна реч, в която каза, че отиваме да освободим България и ако сме патриоти сплотени, можем да влезем дори в Цариград.”
Хилядите обаче отсъстват. От Козлодуй към дружината се присъединяват само двама – учителят Младен Павлов и кръчмарят Георги Катърджийски. Следващото разочарование е в село Бутан. “Като минавахме през селото – разказва Инджето, – не можахме да видим да се мерне жива мъжка душа освен няколко бабички, които ни посрещнаха да ни кажат “Добре дошли!”. Една ме запита дори защо сме дошли толкова малцина. Аз заминах, без да й кажа нещо, защото видях, че всички мъже са се скрили.”
Не всички, тук под байрака застават Иван Тетевенчето и Марко Василев. В Борован обаче няма и толкова. “Предполагаше се – пише Димитър Икономов, – че тук ще се присъединят към нас още хора; ала когато влязохме в селото, всичкото мъжко население се изпокри. Едва намерихме няколко стари жени, които ни донесоха вода за пиене.” На българска земя общото попълнение на четата са четирима юнаци. “Какво прави сега Заимов? Той трябва да спи!”, гневи се Ботев. На два пъти праща куриери до Враца, но вест няма. Най-сетне се появява вестоносец, който съобщава, че 200-300 врачани искат да се присъединят към четата, но нямат оръжие.
Войводата изстрелва: “За роби сте родени и роби ще измрете. Ние сме се задигнали от Румъния да идем на помощ на кого? Връщай се по същия път, по който си дошъл!“ Никола Кючуков, който предава тези Ботеви думи, обобщава: “Работата стана ясна. Нямаше кой да ни подаде ръка и братски да се впуснем в борбата против тиранина, тъй както ний си го мечтаехме и както трябваше да бъде.”
Христо Ботев изпада в нервни кризи. Поетът не може да приеме, че е възможно такова малодушие. Люшка се между олимпийски гняв и смъртно отчаяние. В Бутан вдига пушката, взема на мушка един селянин и се готви да дръпне спусъка. Никола Кючуков го спира: “Стой, не бързай! Работата се разбра. Не са виновни. Вината е другаде, а нам свещен дълг ни е да оставим името си славно.”
На Милин камък Ботев прошепва на Инджето: “Йордане, дойди по-близо до мене, имам да ти кажа нещо.” Четникът се приближава. “Йорданов, онуй псе Заимов ни излъга, затова аз намислих да се отровя!” “Защо се толкова отчая? – отвръща опитният комита. – Имаме днес 15 души убити и 26 ранени. Не сме дошли тук да се тровим, а да се бием за свободата на отечеството. Хайде да вървим! Да не чуят момчетата това, което казвате! Защо стоим още? Момчетата чакат войводата си.”
Враца оправдава малодушието си с липсата на достатъчно оръжие. Копривщица, Панагюрище, Перущица и Батак обаче не са били по-добре въоръжени. Тамошните въстаници излизат с вехти кремаклийки и черешова артилерия срещу вековния поробител. В Дряновския манастир поп Харитон свива фишеци, които пламват и го ослепяват. Другото извинение е присъствието на турски аскер. Но защо ще въставаш, ако няма срещу кого да се сражаваш? Макар и лошо въоръжени и притиснати от тиранина, врачани подготвят две чети, които да се присъединят към Ботевата. Не могат обаче да се разберат коя да тръгне първа. Първата настоява да е след втората, а втората иска да е след първата. В крайна сметка към Милин камък тръгва турска чета.
“Тъкмо в най-големия разгар на боя – спомня си Димитър Икономов – разнесе се силен вик по цялата наша бойна линия: “Не бойте се! Дръжте се! Помощ иде!” Ботев се изправи, посочи към мястото, където се отбелязваше облак от прах, и с горещи думи насърчаваше.” “И наистина – продължава четникът, – всички бяхме уверени, че това са въстаници от Враца, изпратени от апостола на окръга Стоян Заимов, на когото се възлагаха големи надежди. Обаче голямо разочарование настъпи, когато постепенно се разбра, че по шосето се движи не помощ, а турска редовна войска, която иде да увеличи и подкрепи силата на неприятеля.”
В това време съзаклятниците се съвещават в църквата ”Св. Възнесение”. Стигат до заключението, че бунтът е обречен, и се разбягват. Пушките и пищовите хвърлят в нужниците. Добре, че оръжието не е било повече, защото отходните ями щяха да се окажат тесни. Сторил каквото може за свободата българска, “двигателят на бунта в Западна България” сменя апостолската униформа със сукман. Захари Стоянов описва това невероятно преображение: “Облечен с женски дрехи – кьосеобразната физиономия му спомагала на това, – с паничка ходел да проси оцет уж, а солдатите го побутват оттук-оттам. Един от съзаклятниците разказва, че майка му, без да знае, ненадейно го намерила в избата. Завикала и заплакала и той пак си взел паничката и излязъл по улиците.”
Стоян Заимов е самороден артистичен талант. В момент на вдъхновение сменя реквизита – хвърля паничката и мята мотика на рамо. Тръгва да копае лозе. Пресрещат го неколцина башибозуци. Двуметровата широкоплещеста мома мяза да е съмнителна. “Жено врачанска! От кои си и къде отиваш?”, пита едната чалма. Стоян започва да мрънка и влиза в кауша. На разпита във Видин той се изповядва: “Уловиха ме в лозята на 23 или на 24 май. Обаче още като бях скрит във Враца, бях намислил да се предам на властта. Обаче не ми позволи честта. Тези дрехи, що нося, купих от едного за една лира и взех в ръката си една мотика, ходих към лозята, ядох малко череши, тръгнах да си вървя по шосето, дето срещнах четирима башибозуци, които попитаха де отивам. Но те като ми казаха, че в такова дъжделиво време не се отива на лозе, върнаха ме във Враца. Като ме закараха в полицията, малко ме разпитаха. Излъгването не учини пари, един ми познаваше чертите, като бе съобщил на полицията за физиономията ми. Като казаха, че Заимов се хвана, и аз им се открих.”
Стоян Заимов не съумява да вдигне на бунт Западна България, но има друга заслуга в националното ни битие. Обогатява фолклора с крилатата фраза “Жено врачанска!”.
Коментарите подлежат на модериране.
Правилата за коментиране