Този въпрос се появява в най-задълбочените анализи, публикувани след терористичните атаки в Брюксел. Защото тази атака може да се анализира на много равнища, а най-дълбокото е свързано с историята и продължаващата вече десетки години борба за оспорване на подялбата на Близкия изток след рухването на халифата през 1924 г.

Най-очевидното равнище е свързано с оперативните въпроси: доколко ефикасни са действията на специалните служби, какви са механизмите за набиране на атентатори и възможността да се гарантира сигурност на жителите на Европейския съюз, имайки предвид, че нападенията се извършват от граждани на европейски държави, спечелени за каузата на Даеш.

Следващото равнище има политически измерения и засяга отговорността на западните държави, “произвели” близкоизточната криза: нахлуването в Ирак през 2003 г., некадърната окупация, в резултат на която войниците от разпуснатата армия на (Саддам) Хюсеин започнаха да търсят нови
покровители, десет години по-късно – нахлуването в Либия, безпомощността по отношение на гражданската война в Сирия. Това са само няколко от най-очевидните примери, но въпросът е, дали
ако ги нямаше инвазиите в Ирак и Либия, все едно нямаше да избухне проблем заради наследяването на властта след Хюсеин и Кадафи?

Не знаем, разбира се, но може би историята може да ни подскаже отговора – отличен “пищов” ни е приготвил днешния брой на френския вестник “Поан” , който ни показва, че първопричините на съвременния джихад трябва да се търсят точно преди сто години, когато на 16 май е подписано тайно споразумение (Споразумението Сайкс-Пико) между Великобритания и Франция със съгласието на Русия. То определя сферите на влияние в Близкия изток и начертава изкуствени граници на бъдещи държави: Сирия и Ирак. Споразумението е разкрито година по-късно от болшевиките.

Подялбата на Близкия изток довършва турската революция на Мустафа Кемал Ататюрк, който върху руините на Османската империя изгради съвременна Турция, а важен акт по този път е
ликвидирането през 1924 г. на халифата, който Ататюрк смята за отживелица от Средновековието.

Много бързо започва да се организира съпротива срещу тези решения, още през 1928 г. възниква “Мюсюлманското братство”,  обединило интелектуалци и организатори, водени от една мисъл: да
бъдат отменени решенията от 1916 г. Премахването от Даеш на сирийско-иракската граница е символичен завършек на унизителния период на подялбата, но дали новата структура, която има
претенциите да е държава, има предпоставки и шанс да просъществува? В политиката историята се пише от победителите, след болшевишката революция бе създаден Съветският съюз, който легитимира съществуванието си, успешно съпротивлявайки се срещу опитите за сваляне на новия режим. И макар да беше Империя на злото, съществуваше като призната държава до 1991 г.

Какво става с Даеш? Засега на новата политическа организация й е най-трудно да получи признание сред населението на Ирак и Сирия, което масово бяга от новата “власт”, увеличавайки
редиците на бежанците. Даеш обаче продължава да съществува, защото основните играчи, които могат да решат проблема – европейските държави, САЩ, Турция, Русия, Иран, Израел, кюрдите,
които се борят за независимост, нямат общи интереси, а съществуването на Даеш позволява на всеки един от тях да играе своята игра. Защото терористични атаки се извършват не само от Даеш, но и от други сили, например кюрдските организации в Турция използват репертоара на офанзивните действия, сред които трябва да изброим и въздушните удари и ракетния обстрел,
извършван от турци, руснаци, американци, французи, британци. Броят на жертвите, главно невинни цивилни, бързо расте.

В такава ситуация не е достатъчно затваряне на границите на Европейския съюз или на отделни негови държави, защото конфликтът има глобално измерение и няма как да се изолираш от него (макар че, разбира се, по-добрият контрол на границите, на движението на мигрантите и бежанците е абсолютно необходим елемент на оперативните действия). Ключовият проблем обаче има много по-дълбоки причини, а източникът му е фактическото и окончателно рухване на реда, наложен на света преди сто години, след Първата световна война, и в рамките на евроатлантическия имперски универсализъм. Въпросът днес не е свързан само с новия ред, а и с това какви ще са символните и идеологически рамки, върху които ще бъде изграден.

Затова е толкова важно каква е реакцията в западните страни, какви сили най-добре ще се мобилизират в отговор на такива актове на “Третата световна война” като брюкселските атентати.
Дали в отговор на ислямския екстремизъм ще разпери криле религиозно-националистически екстремизъм? Много неща сочат в тази посока. Както пише във великолепната си книга “От руините на империята” (From the Ruins of Empire) Панкадж Мишра, пред очите ни се руши устройството на стария свят и върху руините на империята се ражда нов ред. Проблемът е, че никой не знае как трябва да изглежда той.