Тия дни се бях притеснил за следизборната кондиция на “градската десница”. За щастие – напразно. Всичко, което не я убива, я прави по-силна. Ето – Бойко Борисов яростно обвини “градските десни”, че гласували за Мая Манолова; те енергично отрекоха да са пускали бюлетини срещу властта. Някои от тях коленичиха пред президентството при протеста срещу Гешев. Други, по-грамотни политически, се разграничиха. Например писателят Захари Карабашлиев написа от позицията на разочарован симпатизант: “Тая клета демократична общност е време или да легне и да си почине, или да се изправи и да се бори” – похвално интелектуално изправяне, след като преди 3 седмици лично подкрепи Йорданка Фандъкова и Иван Портних накуп.

За “градската десница” е писано много, предимно критично, всичко е казано като извод. Трудно мога да допринеса с новина. Само че има процеси, които просто

не могат да бъдат подминавани

Понеже току-що приключи местен вот, вижте какво се получава с актуални изборни герои: Прошко Прошков, някогашен кандидат-кмет на София от “демократичната общност”, сега е съветник от ГЕРБ; Дани Каназирева, някога кандидат-депутат и коалиционен лидер на същата общност, е областен управител на ГЕРБ; Борис Бонев, самостоятелен участник в същата ниша, ще става зам.-шеф на столичния общински съвет – след преправяне на правилника от ГЕРБ; Вили Лилков, също кандидат-кмет някога, подкрепи за нов мандат Йорданка Фандъкова от ГЕРБ. Тези хора не само минаха под дъгата (политическата – да няма обидени!), ами от активни борци срещу властта се превърнаха в активни съглашатели. Някога били ли са всъщност срещу ГЕРБ? Моралната страна на казуса е ясна. Ясно е също, че това е неизброима върволица от компромиси, катарзиси и кадрово преориентиране. Само че има и нещо друго – ей такива дребни трансфери (политически, да не си помислите финансови!? ), които минават-заминават в ежедневието, са една от причините “демократичната общност” да е с електорален ръст на джудже. Принос дава и присъдружният кръжец от общественици, уж независими граждани и борци срещу ГЕРБ, но

звънне ли Фандъкова, не могат да откажат

Гледах кадри през кампанията и не вярвах на очите си: някакви хора се бяха събрали накуп – нагъсто, задушевно… Говорят с патос, хъс. Но не бяха запорожци, пишещи на турския султан. Бяха „демократични интелектуалци”, обясняващи се в любов на кметицата. А в същото време дефилират като активни громители на статуквото. Стига лига! Как съвместяват?

Най-интересното в тия процеси е чувството за самоусещане. Знаем за вярата в собствената неповторимост на “демократичната общност”. Знаем, че се счита за авангард, вестител на морал, доблест… Че обича да наставлява „простия народ“. Но как ли си обяснява насаме собствените метаморфози?

Дали успява да излъже съвестта си? Да се самоутеши?

Най-вероятно да, самозалъгването е общочовешки инстинкт за съхранение в живот на компромиси. Но „демократичната общност“ трябва да знае също така, че „простият народ“ хич не е сляп – той вижда как постове, проекти, „съвместни инициативи“, наградки и други “дребни сладки” се разменят между власт и мнимите й громители. И именно това е една от причините „градското дясно“ да не се разширява. Пределно следва да е ясно в крайна сметка: дали ГЕРБ ще ти даде милиони за имот (Дупката във Варна), ще те назначи нейде или просто ще отпусне пари за твой проект, а ти да върнеш рестото – събитието е едно и също, само партиите и рангът са различни. И тук критиката не е към редовия десен гласоподавател, разбира се, а към политическите и обществените му лидери.

Няколко думи за най-пресния герой – Бонев. Не е скандално ГЕРБ да го подкрепи за зам.-председател. Скандално е за целта цял правилник да се преправя  –

търси се не човек за пост, а пост за човек

Не е скандално, че не е съобщил за кого гласува при тайния вот за шеф на съвета. И да каже има ли гаранция, че не лъже? Скандално е, че въобще му е минало през ум да гласува тайно, след като се кълнеше предизборно в прозрачност. Тайният вот не е електронен. Ползват се бюлетини, а хартийката винаги при желание може да се покаже на камерите – предшественици на Бонев правиха този номер в зората на демокрацията. Е, после пак вършеха нечистотии, но поне полагаха в началото труд от преструвки. Сега и тази кумова срама липсва.

Един голям въпрос тегне винаги когато се обсъжда дясното и неговата “градскост” – защо са нужни критики, нали е маловажен фактор в политическия живот. Защо острите стрели не се насочват приоритетно към ГЕРБ, БСП, ДПС…; то, „градското дясно“, не следва ли да се пази – като цветенце, което някога ще разцъфне във всеобща красота. Не, не трябва да се пази, защото красота няма. “Демократичната общност” е толкова демократична, колкото БСП е социалистическа, ДПС радее за права и свободи, а ГЕРБ – за европейско развитие. В тази еднаквост критиката трябва да бъде равнопоставена. И да не се пестят похвали, разбира се, когато са заслужени. Ето няколко – на фона на атаките и дясната криза резултатът на Борислав Игнатов в София не бе лош; на Бонев бе прекрасен; заедно с преодоления праг на евроизборите резултатите говорят за добро състояние на електоралния сегмент; в Пловдив “Демократична България” стартира мандата като активна опозиция, макар да подкрепи Здравко Димитров преди 4 години; във Варна неуспялата кандидатка Стела Николова също започна непримиримо като съветник. Не е малко за десетина дни. И

за протестите срещу Гешев-Цацаров-Пеевски

следва да бъде похвалена, макар че хората с памет добре знаят какво точно правосъдие раздаваше при упражняването на власт. Впрочем, ето пак нещо забавно – в общинския съвет на Бургас най-официално бе сформирана група “Обединена градска десница”. Така терминът вече не е фолклор, официален е.

“Кабинетът на Балтова. Писалищен стол с книжа отгоре и цветарник. Канапе отляво; кресла, огледало; отляво и дясно врати; прозорец в дъното. Телефонен апарат до него. Баба Дона седи на канапето и плете, Стоянка права” – така започва прочутата Вазова комедия “Службогонци”. Цветарник, баба Дона и Стоянка днес няма, обаче името на големеца пак почва с Б. “Двубой” е друга театрална комедия на Вазов. Там пък един от главните герои е смелчага, който всичко прави за чест и Родина, но всъщност се поболява от страх при опасност. Казва се Драгалевски.

Нищо не намеквам. Просто регистрирам колко красив и вечен е Вазов.

Диян Божидаров, „Сега“