От няколко седмици насам родните медии са налазени от всевъзможни „експерти“, облъчващи обществото с приспивни мантри колко хубаво и престижно е да влезем в еврозоната. А откакто Борисов преди дни даде заден на идеята за форсирано членство в чакалнята EРМ-2, нададоха вой до небесата. Сред тях са и онези „консултанти“ и „анализатори“, които през годините раздаваха акъл на всички правителства за „реформи“ и приватизация. Някои дори участваха в  схемите, довели до ужасяващия погром на индустрията и селското стопанство. Резултатът от тази вакханалия днес е виден – бяха разпродадени активи за над 30 млрд. долара, а в хазната влязоха едва 3 млрд. И дори това не дава ясна представа, защото повечето предприятия умишлено бяха докарани до фалит, за да бъдат разпродадени като имущество и скрап.

Какъв им е проблемът сега с еврото? Ами обратният на нормалните хора, които ще обеднеят още от девалвацията и последващата криза. Защото точно обедняването и свиването на заплатите ще доведе до нарастване на печалбите на „консултантите“ и „инвеститорите“. Бивши юпита царисти като Никола Янков и Любомир Дацов ни убеждават, че „ако България е извън еврозоната, значи е извън ЕС“. Сякаш Полша, Чехия, Унгария, Швеция, Дания, дето не бързат с никакво членство, са някъде на Марс. Според Николай Василев, прославил се със скандалните сделки за БТК, „Булгартабак“ и БМФ по царско време, „който не иска еврото, е късоглед“. Муравей, ковчежникът на Костов, и вечният всичколог Каролев повтарят като заклинание да не се обръщат левовете в евро. Което накара хората да правят точно обратното. И вече са сменени над 1 млрд., а еврото взе да изчезва от чейнджовете. Всички вкупом ръфат проф. Ханке и се цупят на Борисов.

Хайде, стига. Борисов може да е всякакъв, но едно му е бзспорно – има развито чувство за самосъхранение. А дали са му подшушнали от Брюксел, че не сме готови или го прави от страх –   пак е вид приземяване. Колкото до консенсуса, дето не бил възможен, май е точно обратното. Защото едва 19% от българите са за еврото, останалите са против или искат референдум, но кой ли ги пита. Другото е лицемерен плач за нещо с познат финал.

Валентин Георгиев, „Дума“