Има една приказка, вече превърнала се в емблематична за родния политически живот – „Когато отвратените не гласуват, отвратителните управляват”. За пореден път тази мисъл се превърна в определяща за случващото се в страната ни, като най-точното отражение бяха последните местни избори, по-конкретно изборът на столичен кмет.

Поради недалновидност ли, нарочно ли, с някаква задна мисъл ли, но Бойко Борисов и ГЕРБ номинираха телевизионния журналист Антон Хекимян, за когото беше ясно от самото начало, че няма особени шансове да поеме щафетата от Йорданка Фандъкова. Нещо повече, в последните дни преди първото гласуване, се разбра, че вероятно Хекимян няма да стигне поне до балотажа, както се и случи впоследствие. Освен за него, десните избиратели имаха възможност да гласуват и за Вили Лилков, който беше издигнат от Местна коалиция КОД и който обедини зад себе си т. нар. автентични десни. Поради това, но не основно, част от гласовете на някои поддръжници на партията на Борисов, също се разпиляха, което още повече понижи резултата на журналиста.

Някак неочаквано за социолозите и анализаторите, но на прага на втори тур всички, определящи се себе си като десни или центристи, изведнъж бяха изправени пред дилемата да избират между наследник на палачи от репресивния апарат на БКП, а именно – ДС – от едната страна, а от другата – лява синдикалистка, издигната от БСП, проруски и комунистически партии. Е, разбира се, пред възможността да се прострелят или обесят, за избирателите винаги съществуваше възможността да отидат за гъби в неделния ден, макар че крайният резултат пак щеше да е трагичен за тях.

(Раз)градската (екс)десница, която окончателно порозовя в коалицията си с ПП и „Спаси София“, и опитите им да брандират номинацията си Васил Терзиев като десен демократ, наля още повече масло в огъня и гласове в купичката на откровено и неприкрито лявата Григорова. И ако до някакъв момент (на първи тур) процентът на гласове за нея се движеше в рамките на нормалното (с уточнението, че все пак тя получи и допълнителни заради протестния вот, който генерира), процентът, който събра на балотажа, още повече минималната разлика от Терзиев, която буквално на няколко хиляди гласа я отдели от кметския стол, крайният? резултат е пронизваща аларма за всички, но особено за самоопределящите се като десни лидери, които поставиха софиянци пред невъзможна дилема, водеща и в двата случая до ляв избор.

Някогашна синя София рязко почервеня, дори беше поръсена с уж отдавна забравената и мухлясала подправка ДС, която с неприятната си и натрапчива миризма ни върна чак в мрачните години преди 89-та.

Някои ще кажат – какво тук значат синьо и червено, ляво и дясно (по Асен Василев), столичани вече не робуват на клишета. Вероятно… обаче за кои столичани става въпрос – за тези в повече ли, без да се обиждат въпросните, за тези около 10-15% ли, които всъщност избраха новия кмет или за тези, които принципите и ценностите никога не са означавали нещо, а просто са се събрали в секта, каквото именно представлява коалицията ДС (+Спаси София) За тези ли софиянци говорим? Е, да, със сигурност за тях нито ляво, нито дясно имат значение, няма и голямо значение кой и как ще управлява София, нито им е роден град, нито познават и се интересуват от историята и проблемите?… просто следват партийните повели. И резултатът е виден и плачевен.

Разбира се, това не означава, че ако кмет бе станала Ваня Григорова, ситуацията щеше да е по-различна. В никакъв случай, за съжаление. Изборът беше невъзможен, поради тази причина и резултатът е такъв – ниска избирателна активност, изравнени гласове, много, които предпочетоха да гласуват с „Не подкрепям никого“, отвратени от случващото се и възможния „избор“. Когато 2/3 от имащите право на глас не са го дали за и на никого, това ясно говори както за несъгласието им с предложените кандидатури, така и за отрицателното им мнение за издигналите ги партии и коалиции, а още повече – за политическата ни система.

Осезаемо се усеща липсата на гражданско общество, на интелигенция, но не псевдо умниците, които умрат да демонстрират капацитета си по всяка тема, докато отпиват от пърцуцата, набедени незнайно защо и незнайно от кого за някаква инстанция, дефилираща по всички медии на сектата. Става въпрос за онази част, онази изключително важна част от всеки град, от всяка страна, която има силата и способността да генерира положителни промени, да накара хората да ги последват. Вероятно някой би ги нарекъл именно будители, но е под въпрос и споменаването на тази дума, защото наскоро така беше наречен Васил Терзиев, а с подобен пример, вероятно съвсем скоро думата ще придобие негативна конотация.
Вместо това новите столичани са някаква смесица между хипстъри, малки, но шумни и безспорно свръхактивни представители именно на вече споменатата секта, немалка група инертни млади, които пък въобще не знаят и не се интересуват що е то комунизъм и какви вреди ни е нанесъл – не толкова материални, колкото психически (чиито плодове берем и днес), както и не толкова малко, но за сметка на това пасивни и апатични обезверени консервативни хора, които с всеки изминал вот се чувстват все по-непредставени и неразбрани в палитрата от неолиберални проекти и партии.
Всъщност тази пирова и измъчена победа спаси както правителството и некоалицията от разпадане, така и ДС от разделяне. Актуалното ДС визирам – коалицията на самоопределилите се като Добри сили, а не онова явно неподвластното на времето образувание, което не просто напомни за себе си, а превзе столицата ни.

Достатъчно е само да погледнем с колко гласа е била избрана предните мандати Йорданка Фандъкова, за да разберем тоталното отвращение и нежелание на хората да участват в тази трагикомедия с елементи на ужас. 2011 г. – 247 000 за гласували за нея, 2015 г. – 238 000, 2019 г. вече са далеч по-малко – 161 909, за да стигнем до 2023 г., когато на първи тур Терзиев получи едва 119 121 гласа. И това, разбира се, важи и за парламентарните избори. Хората са изпаднали в някаква безтегловност, от която нямат сили сами да излязат, но явно няма и кой да им предложи алтернатива и да ги мобилизира. Не, не става дума за поредния спасител, който ще се появи от нищото, обещавайки всичко, а за държавник. Ако въобще имахме такива, ако имахме поне отговорни и не чак толкова глупави политици, те много отдавна щяха да забележат, че с всеки следващ вот избирателната активност и процентът посочили „Не подкрепям никого“, нараства. Това е най-вече глас срещу тях, глас, който ясно демонстрира отношението на суверена.

Но ако ситуацията в страната, особено в по-малките населени места, макар и следваща общата тенденция, е малко по-оптимистична, в София тя не е никак… синя. И дори евентуално оспорване на изборите и тяхното още по-евентуално касиране, за което намекна останалата втора Ваня Григорова, не би променила съществено нищо, единствено агонията на и без това изнемощелите софиянци ще бъде удължена. Просто разликата ще е в нюансите на небето – но дали ще е розово или червено, то пак няма да е ясно.

София вече не е същата, а макар че софиянци отказаха да участват в този фарс, тихо протестирайки с неотиването си до урните, през следващите години ще бъдем принудени – отвратени – безгласно да позволим на отвратителните да управляват.

Виктория Георгиева, Труд