Петър Чолаков, Дойче веле

Движение БОЕЦ внесе сигнал до Централната избирателна комисия, в който постави въпроса дали Делян Пеевски отговаря на законовите изисквания за евродепутат. Съгласно чл. 351 (1) от Изборния кодекс:

Право да бъдат избирани за членове на Европейския парламент от Република България имат българските граждани, които са навършили 21 години към изборния ден включително, не са поставени под запрещение, не изтърпяват наказание лишаване от свобода, имат постоянен адрес в Република България и са живели най-малко през последните 6 месеца в Република България или в друга държава – членка на Европейския съюз.

Г-н Пеевски е в листата с кандидати за членове на Европейския парламент (ЕП) на ДПС. Сигналът се отнася до последния критерий, т.е. къде Пеевски е живял през последните 6 месеца. Според БОЕЦ няма данни, че той отговаря на това условие. В сигнала, не без ирония, са цитирани известните думи на премиера Борисов от 2016 година: „Пеевски си отиде, той напуска страната“.

Казусът бе решен бързо от ЦИК – няма пречки пред участието на г-н Пеевски като кандидат на евровота. Но, с оглед на съмненията, които витаят около неговата репутация, е добре, че въпросът за политическата му пригодност се поставя на масата. Проблемът е там, че такива съмнения се изказват от години, а остават без последствия.

Какво прави изобщо Пеевски в политиката?

Всъщност, трябва да попитаме не дали г-н Пеевски става за евродепутат, а какво изобщо прави в политиката? Защо обществото търпи възхода на такива „велики комбинатори“?

Особената биография на г-н Пеевски не е апокриф. Известно е как като член на НДСВ, само на 21 години и без необходимия образователен ценз, той оглавява борда на „Пристанище Варна“ ЕАД; как като зам.-министър на държавната политика по бедствия и аварии в правителството на Станишев е обвинен в злоупотреба със служебно положение и уволнен, а впоследствие възстановен, „поради липса на доказателства“. Няма смисъл да описваме „трансфера“ му в редиците на ДПС, нито да рисуваме карта на медийната му империя („Монитор“, „Телеграф“, „Политика“, „Меридиан мач“, „Борба“, „Канал 3“ и т.н.) и интересите му в цигарения бранш. В последния доклад на „Репортери без граници“ г-н Пеевски е посочен като „въплъщение“ на причините за лошото състояние на свободата на медиите в България. А в интервю за EurActiv евродепутат от Eвропейските Зелени заяви: Пеевски е „от типа хора, срещу които се борим“.

Когато говорим за търпимостта към феномена „Пеевски“, може да се възрази, че през юни 2019 ще се навършат 6 години от протестите срещу избора му за председател на ДАНС от мнозинството на БСП и ДПС в 42-то Народно събрание (14 юни 2013). На 19 юни 2013, само 5 дни след злополучното решение, тогавашният парламент го отмени – не само под натиска на улицата, а и на тревогата, изказана от евроатлантическите партньори на страната.

Но протестите срещу избора на г-н Пеевски не унищожиха ДНК-то на модела, който периодично изстрелва такива „вундеркинди“ към българския политически небосклон. Кабинетът „Орешарски“ и 42-ият парламент не се сгромолясаха под тежестта на обществения гняв, а след като ДПС оттегли подкрепата си за изпълнителната власт.

Безмерната арогантност на (част от) политическия елит

Случаят „Пеевски“ e симптом за българската фасадна демокрация, пример за това как „тиктака“ нейният механизъм. Той разкрива характерна за значителна част от „политическия елит“ черта – безмерната арогантност. Напук на протестите, г-н Пеевски беше избран за евродепутат от листата на ДПС на евроизборите през май 2014. Тогава обаче той се отказа от поста, вероятно под натиск от ръководството на АЛДЕ. Но е неизменно депутат в националния парламент вече 10 години – от 2009 досега.

Арогантността на политиците разцъфтява в общество, в което преобладава наследената от комунизма раболепна безкритичност. Тя избуява в страни, в които избирателите се вият пред урните като пасажи златни рибки. Разпространено е убеждението, че тези членове на семейство Шаранови имат мимолетна памет – забравят всичко след няколко секунди. Изследванията обаче опровергаха този мит и показаха, че горките рибки са набедени несправедливо. Дори те помнят 4-5 месеца.

Да, някои протестираха, съпротивляваха се, но повечето забравиха за случая „Пеевски“ или отхвърлиха темата като „фиксация на умно-красивите“. Игнорира се информацията: че скандалният депутат от ДПС не ходи на работа; че все пак „дистанционно“ подготви два законопроекта, бранещи умело интересите му – за банковата несъстоятелност и за медиите; че партията на Доган, в която Пеевски е „плеймейкър“, всъщност не е опозиционна, а управляваща формация…

Аналогично, сравнително бързо обществото загуби интерес да разследва и далаверите на „Тройната коалиция“. И ако някой се чуди защо избирателите неглижират корупционните скандали, които съпътстват трите мандата на ГЕРБ в изпълнителната власт, просто трябва да погледне към „феномена Пеевски“ и неговата смайваща виталност.

„Кучетата лаят, Пеевски си пее“

Водач на евролистата на ДПС е лидерът Мустафа Карадайъ, а Делян Пеевски, представен като „утвърден политик и авторитет сред избирателите на ДПС“, е втори. Според последното изследване на електоралните нагласи, проведено от „Алфа Рисърч“, на европейските избори на 26 май ДПС ще бъде 3-та политическа сила, с близо 11% от гласовете. Това означава (поне) двама сигурни евродепутати.

Не е изключено, ако бъде избран, г-н Пеевски отново да се откаже от евродепутатското си кресло; от АЛДЕ обаче отказват да коментират публично неговата кандидатура. По-важното е друго. С кандидатирането на олигарха се заявява дръзко, за сетен път: „Кучетата лаят, Пеевски си пее. Вижте ни – правим каквото намерим за добре!“.

Очаквано сигналът, изпратен от БОЕЦ, няма да обърка „творческите планове“ на г-н Пеевски. Той явно е „имунизиран“: данните за неговите злоупотреби като зам.-министър не доведоха до нищо, ролята му на медиен олигарх е публична тайна, а твърденията за причастността му към фалита на КТБ упорито не попадат на радара на прокуратурата. Малко вероятно бе някакви „дребни“, формалистични изисквания в Изборния кодекс да го препънат и притеснят.