Вчера по обед се случи нещо чудно. Десет години българите имат гост на трапезата си, първо срещнат радушно, после омръзнал и накрая пъден неистово; махай се, вън, не можем да те гледаме!…, редят повече от месец те. Вчера обаче той им се усмихна: Добре де, дайте да си сготвим нещо друго!
Точно това се случи след като Бойко Борисов предложи Велико народно събрание (ВНС) и промени в конституцията.

Сцената е за гоблен:

българите гонят бившия мачо и мъж на честта, разплут от толкова много корупция и демагогия, отвращава ги, а той се е вкопчил в тях и им предлага още любов. Каква ти чест?

Само че не от невнятност е породено поведението на Борисов, нито е ситуационен играч, както изглежда. От самия старт на протестите, като изключим първите три-четири дни, когато бе истински изненадан и уплашен, той следва неотлъчно една стратегия – протакане и тупане на топката. Главната му е цел е да се преполови есента, когато палатките ще се приберат заради студа, а и ще настъпи период, в който опозицията няма да желае предсрочни избори (поради ред особености никой не иска вот през зимата, досега е имало само един такъв – в зората на демокрацията).

Удържи ли докъм края на септември,

това значи още сладка власт и почти сигурен редовен вот за обикновен парламент напролет. Редовните избори ще ги организира той, а не врагът Румен Радев – и бай ви Бойко няма да се посрами при броенето на бюлетини. В името на тази цел е целият чутовен цирк, който наблюдаваме – в понеделник Борисов свиква контрамитинг, във вторник тръгва да маха трима министри, сряда партньорите не дават, четвъртък тримата си тръгват, петък може би и всички, но в събота някой не разрешава отново, в неделя аха самият Борисов да сдаде… В понеделник друг не разрешава, следва ден за втори контрамитинг (в „София тех парк”), в сряда се вземат решения край внуци, четвъртъкът е само за внуци, идва ред за икономически мерки срещу COVID-19, относно които всъщност били решенията… Накрая хоп – „Дайте да ви направя ВНС, след като е ясно, че сте против!”. Всичко това е една и съща игра „Иди ми – дойди ми” в опит да се печели време – нищо да не се случи, след като масовото очакване е за случка; хората очакват Борисов да слезе поне с единия крак, ама

той се мъчи с двата да е на сцената.

Излияния му от вчера са част от  тази стратегия, сметките са прости –  ако не събере нужните 160 депутатски гласа за свикване на ВНС, поне ще е спечелил още време след дискусии, чупки и стойки; ако ги събере, това пак значи спечелено време и президентът Румен Радев да не прави кабинет (преди ВНС няма служебни правителства). Днес правосъдният министър Данаил Кирилов очерта 2 ноември като най-ранен срок за евентуално обсъждане в пленарна зала (дълга е предварителната процедура) – нещо неясно?
Фактът, че част от конституционните промени може да ги гласува обикновено събрание, са досадни подробности в калкулацията. Но понеже идеята за ВНС е наистина фундаментална с дързостта си (точно той да гради нова България!), голямата новина от вчера е, че и заиграването с конституцията влезе в инструментариума на Борисов. На всичко е готов, до всякаква демагогия прибягва,

само още някой и друг месец да е на власт. 

Зависим ли е, страх ли го е, или пък е като Кисинджър пред шахматна дъска… – не се знае. Но неопровержимата кристална истина е, че властта му е мила, драгоценна, непрежалима. Всъщност, има и втора новина, тя е на база на целия едномесечен размирен период; мега голяма работа се оказа този Борисов наистина – какво ли не прави народът да го махне, как ли не показа, че не го ще, обаче ряпата (тиква) се не поклаща.

Другите политически играчи реагираха с очаквани (без)действия на идеите на премиера. Радев повтори „Мутри вън!”, БСП и целият протест са против, ДПС мълчи, „патриотите” поискаха консултации, „Воля” рече „ не щем, ама ще видим”. Пребогат материал за пазарлък е сложен на масата, но 160 депутати не са лесно постижими. Във варианта на Борисов ВНС се свиква при избрани наполовина мажоритарни народни представители, а мажоритарният вот е от полза винаги за големите партии – за какво му е на Марешки такава беля? За какво са му и на Каракачанов 120 депутати в редовен парламент (друга премиерска идея), след като два пъти намалява шансът му да се сдобие с парламентарна група? НФСБ пък прави достлук с Цветан Цветанов, но не за Велико, а редовно Народно събрание. Но по-важното е, че каквито партийни действия да последват, както и да се стекат събитията на депутатските банки, големият епос е един –

„Народът срещу Бойко”.

Колелото се е завъртяло, срещу Борисов е непреодолима сила, пътник е. Доган знае този факт, посланиците Мустафа и Макаров също, вероятно и самият Борисов. Затова сценката „рестарт на системата” може да се приеме и просто като пореден елемент от агонията на една тежко падаща политическа звезда. (Трябва да се направи уточнението, че протестите никак не са многобройни. Но във всички форми на живота – обществен, битов и т.н., се усеща консенсус, че му стига толкова управление на Борисов, трябва да си ходи; мислят го дори огромна част от привържениците му).

А народът, ако иска да помъдрява, следва да се извади доста поуки още преди развръзката. Днес разжалва довчерашния си любимец, той си го избра навремето. Практически Борисов е най-силно и дълго обичаният политик през демократичната ни история. Вероятно именно

народната слепота е въздигнала толкова труден

за махане костелив орех. Пък и хитър. Вчера например той не направи нищо друго, освен да сбере китка народни въжделения и да ги лансира като конституционни промени. Народът отвърна „Не!” на собствените си предложения, затова трябва занапред да внимава какво точно си пожелава – винаги може да изскочи демагог, който да претвори в дела най-чутовните глупости, появили се в главите на хората поради празнота или безгрижие. А ако до демагога застане още един, може да стане страшно. Ето – Красимир Каракачанов добави идея наборната военна служба да се запише в конституцията. Не е ли тази простотия желана от значителна част от народа и не е ли страшно да се запише в конституцията? Страшно е, затова трябва постоянно будност и постоянно трениране на интелекта от всички.

Диян Божидаров, „Сега“