Изразът “болникът на Европа” е бил употребен от цар Николай Първи в разговор с посланика на Британската империя за положението в Османската империя в навечерието на Кримската война. Малко повече от 150 години по-късно геополитическата ситуация в Европа се характеризира със забележителни сходства и има същите участници: Западът, Русия и Турция, с един утежняващ фактор, който е Крим. Турският проблем се появи отново и засега, поне на Запад, никой не знае как да го реши. Сред многото неизвестни, които касаят последиците от държавния преврат и контрапреврат в Турция, има обаче едно сигурно нещо: Западът не може да си позволи да изолира и да изостави Турция.

Първото неизвестно в Турция е естеството на режима, който ще наложи в крайна сметка президентът Ердоган, освен личната диктатура. Ердоган не е държал в тайна факта, че не гледа на демокрацията като на политическа система сама по себе си, а като на “превозно средство” към нещо друго. Ако това друго нещо е тиранията, която наложи през последните десет дни, когато чрез обявяването на извънредно положение си присвои цялата власт и суспендира гражданските права на турците, или нещо по-зловещо, става дума за ключов въпрос за бъдещето на Турция и на нейните отношения със Запада. Действията на Ердоган след опита за държавен преврат приличат, а понякога са идентични, с тези на Мусолини, Хитлер, Сталин или Мао – тоталитарните лидери на 20-и век, и най-малко в Румъния думата “тоталитаризъм” е била казвана и използвана във връзка с режима Ердоган, но, ако се придържаме към строгите граници на дефиницията, турският режим не е напълно тоталитарен, или най-малкото още не е. Онова, което му липсва, е идеологическо измерение. А единствената идеология, която може да приеме режимът Ердоган, е ислямизмът. Отново се появява проблем с въпроса: “Какъв вид ислямски режим иска да въведе Ердоган в Турция?”.

Турската пропаганда твърди, че цел на масивната вълна на прочистване от последните десет дни – десетки хиляди военни, полицаи, държавни служители, учители, но и учени и университетски преподаватели, е “Гюленисткият вирус”, който е заразил държавата, армията и турските училища. Организацията Хизмет на Фетхуллах Гюлен също има ислямистки цели, а Гюлен също не е демократ по убеждение, а по конюнктура, но пропагандата на Ердоган иска да утвърди турската криза като война между два варианта на ислямизма. Въпреки факта, че още с идването си на власт преди 13 години Партията на справедливостта и развитието (ПСР) бе описвана като “умерено ислямистка”, истината е, че никой не знае какво е съотношението между ислямизма и “умереността”. Онова, което знаем, е, че доктрината на ПСР е вдъхновена от ислямизма, насърчаван от Мюсюлманското братство в Египет – една идеология, която съчетава видими модерни тоталитарни елементи с “традиционен” религиозен фундаментализъм.

Онова, което не знаем, е как би изглеждала държава, в която ислямистката идеология на Братята би станала основен закон, защото това не е опитвано никога. В Мароко управляващата партия, която също се нарича Партия на справедливостта и развитието, е същата като своя брат в Турция – също ислямистка партия, вдъхновена от Братството, но там властта е светска и се намира в ръцете на краля. Случаят с Хамас – друго разклонение на Братството, е нерелевантен пример, защото положението в Газа е специфично и белязано от войната срещу Израел. Единственият пример, който имаме, е страната, където се е появило Мюсюлманското братство. Там станахме свидетели на близо едногодишно ислямистко управление под президентството на Мохамед Морси през 2012-2013 г. Морси обеща по-широки политически свободи и “ислямска демокрация”, но само няколко месеца по-късно опита да промени конституцията, за да въведе шериата, да ограничи правата на жените и да укрепи личната си власт. Така армията, под ръководството на Абдел Фатах ас Сиси, отстрани Морси от власт чрез държавен преврат и въведе също толкова репресивен режим, но светски. Държавният преврат в Египет предизвика гнева на Ердоган, който скъса отношения с Египет и не престава да настоява за освобождаването на Морси. Даже миналата седмица, след опита за държавен преврат, Ердоган даде интервю за “Ал Джазира”, в което отново нападна Ас Сиси, определяйки го като “пучист”, подобен на тези в Турция, който е убил хиляди свои сънародници. Посланието, изпратено в Близкия изток, е ясно: “Пътят към ислямизъм в Турция е сигурен и ще се погрижим за всички светски пучисти в подходящия момент”.

Че Ердоган и ПСР искат да хвърлят зад борда и последните останки на светския кемализъм го доказва и новата конституция, която турският президент иска да въведе и която, освен въвеждането на президентски режим, има за цел да премахне всяко позоваване на светския характер на турската република. Както
заяви накратко председателят на парламента в Анкара: “секуларизмът няма място в новата конституция”.

ОПАСНОСТИТЕ НА ИСЛЯМИЗМА

Най-голямата опасност на принудителното въвеждане на ислямистки режим е вътрешната конфронтация, ако не и гражданска война. Турското общество очевидно е ислямистко в мнозинството си, но има и голям светски компонент от най-малко 40 процента от населението. Тази сила, дори и сега да е подложена на брутални репресии и сплашвания, ще се прегрупира в определен момент и ще иска да отвърне. Сблъсъкът, независимо каква форма ще приеме, ще отслаби и ще дестабилизира още повече турската държава и ще заплаши регионалната стабилност. От друга страна един ислямистки режим, вдъхновен от Мюсюлманското братство, ще създаде куп политически проблеми в Близкия изток. Като изключим Турция на Ердоган, режимът на Морси бе подкрепен само от Катар. В замяна Ас Сиси има подкрепата на Обединените арабски емирства и на Саудитска Арабия, които смятат Мюсюлманско братство за екзистенциална заплаха и като такава – за един от най-големите врагове на саудитската монархия. След кризите в Сирия, Ирак, Либия и Йемен, и възходът на “Ислямска държава”, последното нещо, от което се нуждае Близкият изток, би било увеличаване на напрежението между Турция и Саудитска Арабия или между араби и турци.

На трето място проблемът с армията остава голямата дилема за Ердоган. Макар че арестува или уволни една трета от ръководството на армията, Ердоган реално не може да премахне напълно много силния светски елемент в една армия от над милион души. За да укрепи режима си и за да се справи с многобройните външни заплахи – кюрдския бунт, “Ислямска държава”, терористични нападения, възхода на Русия – Ердоган е длъжен да укрепи армията, но укрепвайки армията, няма да направи друго освен да увеличи рисковете тя да го отстрани от власт чрез нов държавен преврат. Ако в държавните институции и в разузнавателните служби Ердоган може да вкара верни хора, той е длъжен да поддържа професионална армия, която може да бъде фактор за защита и разпространение на секуларизма. Това латентно напрежение между ислямисткото управление и светската армия ще бъде и в следващия период фактор, пораждащ нестабилност и вътрешна неяснота.

На четвърто място един ислямистки режим на територията на Европа и на прага на ЕС представлява повод за сериозна тревога на Запад. Политическият ислям е експанзионистичен и затова има конкретна опасност от дестабилизиране на Балканите от една ислямистка Турция. Още по времето, когато бившият премиер Ахмет Давутоглу бе министър на външните работи, Турция лансира агресивна икономическа и културна кампания на Балканите, която мина почти незабелязана на Запад и която успя поне в две страни – Босна и Косово. Радикализиране на мюсюлманите на Балканите от една ислямистка Турция вече не изглежда далечен сценарий, а трябва да бъде взет под внимание като възможна заплаха.

В СЯНКАТА НА РУСИЯ

През последните дни се говореше много за възможно стратегическо обръщане на Ердоган от Запада към Русия, изхождайки от стъпките за нормализиране на отношенията и турско-руско сближаване, предприети миналия месец от Анкара след свалянето на руския самолет през ноември, и след изявленията на Ердоган за триъгълник Русия-Турция-Иран, който да реши многобройните проблеми в Близкия изток. Тема на дискусии стана дори принадлежността на Турция към НАТО, след като държавният секретар Джон Кери предупреди, че страната може да бъде изключена от Алианса, ако репресиите продължат, и след като Анкара увеличи натиска върху САЩ за екстрадирането на Гюлен.

Истината е, че Турция няма алтернатива на НАТО – съюз, в който има равен статут със САЩ и останалите западни сили. В отношенията с Русия нещата стоят съвсем другояче. Ердоган започна процес на нормализация, след като осъзна, че турската икономика страда много от наложените санкции от Русия – третият търговски партньор на Турция. След 15 юли шансовете турската икономика да страда още повече се увеличиха и в резултат – и слабостта на Турция в отношенията с Русия. Ако руснаците могат да правят нещо добре, то това е да използват слабостта на другите в добре известната игра с нулева сума, която характеризира външната политика на Москва. Казано по-просто – колкото по-слаба бъде Турция, и неизбежно тя ще бъде, и ще направи крачка назад, толкова повече Русия ще напредне в пространството на движение на Турция и ще разшири влиянието и властта си в задния двор на Ердоган. След анексирането на Крим и консолидирането на военните си сили на полуострова Русия вече създаде така наречения мехур Anti-Acces Area Denial (A2D2) /стратегия за предотвратяване на достъпа и проникването във въздушното пространство – бел. аг./ в Черно море, който покрива и турския бряг, което рискува наистина да превърне Черно море в руско езеро, където влиянието на Турция ще бъде намалено до ирелевантно.

Сега Русия иска да направи същото и в Източното Средиземноморие чрез подсилването на базите в Сирия. Така Турция ще се окаже в положение да бъде заобиколена от север и от юг от Русия, което би я направило изключително уязвима от военна гледна точка спрямо нея. От друга страна всяка загуба на влияние на Турция на изток, специално в Кавказ, специално в Азербайджан, би означавала едно силно връщане на Русия с всичките последици върху контрола на енергийните пътища от Каспийския район.

В триъгълник с Русия и Иран – иначе исторически съперници, Турция би се озовала най-малко във второстепенно положение, ако не и в подчинено, и рискува да стане ирелевантна за регионалното равновесие, а също и за европейското. Ако не се поддаде изцяло на своите параноични страхове, Ердоган ще трябва да приеме, че присъствието на Турция в НАТО е най-доброто възможно споразумение за сигурност.

КАКВО МОЖЕ ДА НАПРАВИ ЗАПАДЪТ?

Не много, но това не означава, че е напълно лишен от инструменти. Заплахите за замразяване на преговорите по присъединяване към ЕС няма да впечатлят Ердоган, защото никой не вярва, че Турция може да се присъедини скоро към ЕС, още повече след въвеждането на ислямистка диктатура. Има обаче икономически инструменти, които могат да бъдат активирани дискретно. Русия може да е третият търговски партньор на Турция, но първият е Европейският съюз, а от ЕС най-важният е Германия, която е предпочитаната дестинация на турския износ.

Европейските инвестиции в Турция са големи и са важни за здравето на турската икономика, и затова Ердоган не може да сипозволи да скъса отношенията с ЕС. Затова ЕС, под германско ръководство, би трябвало да инициира диалог с Турция, в който да обясни на Ердоган какво е приемливо и какво – не. Реално не можем да очакваме Турция да стане твърде скоро демокрация, но на Ердоган трябва да бъде предадено ясно, че Западът не приема тирания, изпусната от контрол с публични екзекуции и други ужаси. На второ място би трябвало да бъде договорен бързо ясен срок за отмяна на извънредното положение и връщане на гражданските права на турците. На трето място може да се разговаря и за връщането, макар и частично, на правовата държава и независимостта на съдебната система.

Онова, което не може да си позволи Западът, е да изолира Турция. След лудостта на сталинистките или маоистки чистки, Турция има отслабена и сплашена армия, отслабени разузнавателни  служби, страдащи от липса на професионалисти, отслабени сили на реда, слаб и уплашен от атаката на ПСР върху институциите държавен апарат, унищожена съдебна система, почти унищожени образователна и здравна система. Макар Ердоган да твърди, че чрез чистката подсилва Турция, това, което успя да направи в действителност, е да отслаби турската държава до степен на дисфункционалност и да я направи изключително уязвима за вътрешни и външни заплахи. Ако Западът не се намеси за стабилизирането на Турция, рискуваме да имаме още една провалена държава на границите на Европа. А една провалена Турция няма да означава само неспособност да се държи под контрол притока на имигранти от Сирия – голямата грижа на европейците в момента. Ще означава хаос в държава с 80 милиона жители и военна развръзка.