Не възнамерявах да гледам този филм, но приятели настояваха и не съжалявам, че ги послушах. Малко останаха „хлапаците“, които чакаха пред стадион „Васил Левски“ да излезе Гунди. Същите момчета чакаха и Якимов разбира се.

Всички ние бяхме от едно поколение, което се радваше на шампионите и мечтаеше. Информацията беше оскъдна и еднопосочна. Някъде на Запад, според малкото вестници, имаше друг враждебен на нас свят, на който ние не бяхме причинили нищо. По едно време, научихме от радиоточките, че Съветските танкове са нахлули в Унгария и са победили контрареволюционерите. От уста на ухо се разнесе новината, че най-добрият унгарски футболист Ференц Пушкаш е избягал на Запад.

Започнахме реално да изтрезняваме и да оставяме мечтите настрана след Олимпийските игри в Мелбърн. На четвъртфинала, нашият отбор разгроми този на Англия – страната измислила футбола с 6:1. На полуфинала играем срещу СССР. България е фаворит! Още в първите минути Колев вкарва гол и надмощието ни е безспорно. На полувремето „Водачите на отбора“ нахлуват в съблекалнята и през второто полувреме нашите играчи са неузнаваеми. Руснаците ни бият с 2:1 и родните запалянковци разбраха, че България е страна с „ограничен суверенитет“.

В България в това време царува еднопартийната система, начело с Тодор Живков, който се радва на българските победи, когато те са над западни противници. Победите на Левски и „синята вълна“, която те надигаха на вътрешния фронт безпокояха управляващите, защото изразяваха недоволството на обикновените хора. Главните противници на Левски, отборът на ЦСКА символизираше диктатурата. Колев, Пенев, Якимов, Панайотов, Найденов и всички останали бяха офицери. Не защото военната служба е тяхно призвание, а защото в България нямаше професионален футбол.

В редовните сблъсъци между двата отбора запалянковците поставиха основите на разделението на обществото ни на Сини и Червени с явно превъзходство на първите. Появата на Георги Аспарухов в Подуяне наклони застрашително везните. Нямаше футболист, който да вкарва голове със задна ножица като него! Тогава генерал Солаков, министър на Вътрешните работи, измисли сливането на отбора на Левски с омразния – Спартак, управляван от МВР. „Вържи попа да ти е мирно селото!“ И Гунди осъмна с пагони на милиционер, с каквито по неволя бяха Боян Радев, Петър Станков и много други шампиони.

Пътуването на отборите в страната и в чужбина, роди нова професия в редиците на ДС. Наричаха се „Водачи на отбора“. За пътуване в страната понякога те бяха униформени. За чужбина – винаги цивилни. „Водачите“ се грижеха като детски учителки за дечурлига тръгнали на екскурзия. Един от тях ми довери, че гарантира за мен и поиска да му обещая, че ще се върна. Изпълних обещанието си. Друг „Водач“ ми показа „Характеристиката“ в която пишеше, че съм „неблагонадежден елемент“. Посъветва ме най-приятелски да бягам защото в България нямам никакво бъдеще. И той поиска да пазя дълбоко в себе си нашия разговор, защото има семейство с малки деца.

След като видях филма „Легенда на любовта“, мога да потвърдя, че фактите са действителни. Подобно на Гунди и аз имах приятелка – дъщеря на семейство от Номенклатурата. Тя беше на 16, аз на 17. Любовта на тази възраст е нещо като плодов сок в сравнение с шампанско. Нейният баща, за да я откъсне от мен, подобно на Величка, я записа да следва в чужбина. Преди да вземе решение, тя ме попита дали ще се оженя за нея? Отговорих не, защото се готвя да бягам и мога само да ѝ навредя. След това тя замина, а аз тръгнах към границата.

Филмът, който видях е поучителен. Представените факти и атмосферата, в която се развиват са достоверни. Как тези факти се тълкуват е друга тема. До каква степен ДС е причинила края на кариерата на Гунди е също предмет на спор. Аз мога само да допринеса за обективността му. Ако се приеме тезата на продуцентите на филма, че ДС е виновна за кончината на най-красивият български футболист, аз съм длъжен да призная, че на мен ДС ми помогна.

В редиците на тази жестока полицейска машина имаше и честни служители, които съзнаваха, че от тях зависи съдбата на невинни хора. В немския филм „Животът на другите“ отлично се описва тази промяна диктувана от съвестта. В „Гунди, легенда за любовта“ има също, макар и дискретно, доказателство. Когато шефът уволнява вербовчика, последният казва: „Аспарухов е достоен човек!“

Божидар Чеков