„България, моята земя“, документален филм на туркинята Йелда Янат Багджи, предизвика остри реакции в мрежата. Скандалният филм е сниман от 2012 до 2014 г. Излъчен е по телевизия „Ал Джазира“ на 16 декември 2015 г.

Излъчването е било планирано, за да съвпадне с официалното посещение на турския премиер Ахмет Давутоглу в България. Въпреки подадената информация от нашите служби за разпространения филм, в София никой от управляващите – премиерът Бойко Борисов и президентът Росен Плевнелиев не поставиха въпроса пред госта за огромната провокация.

По извратеност новият филм е сравним единствено с Soykirim Orijinal Turk Film 1985 (Bulgar Zulumu) – „Холокоста“ – (Българското преследване), заяви за Фрог нюз историкът Азис Саян, един от изселниците, заминал от България за Турция през 1988 г. Според него документалната лента на Багджи е поръчана от Министерството по вероизповеданията на Турция и е част от проповядваната през последните години идеология за възстановяване на Османската империя. Саян живее в Швейцария и Холандия от години. Той е напуснал Турция, защото не е съгласен с ислямизирането на страната и загърбването на заветите на Кемал Ататюрк.

Според източници в Турция за филма авторката е получила минимум 500 000 долара хонорар, защото такива политически послания се радват на подкрепата на властта в Анкара.  Те припомнят също, че филмът от 1985 г. показвал „зверствата на българската милиция и армия по села и градове, където българските турци били разстрелвани по улиците, а децата бити с камшици в училищата“.

„България, моята земя“ не остава по-назад в пропагандните послания – повечето от които напълно измислени.

„Щом чуеха, че съм от Турция хората, с които говорих ме прегръщаха и плачеха. Всички плачеха. Разказваха за репресиите, как са преследвани и плачеха„, разказва във филма авторката.

Само за няколко дни видеото предизвика бурни реакции в мрежата. Хиляди се възмущават от откровените лъжи и спекулации с родната история. Целта обаче е постигната: предизвикан е скандал, а филмът се тегли и гледа от все повече хора.

Във филма не се споенава нито веднъж, че България е била самостоятелна държава до 1393 г. Напротив, твърди се, че до Балканската и Първата световна война страната ни е турска територия, взета насила от християните, които изтребили и прогонили хиляди турци от техните земи. Въобще турците били болшинство на Балканите, но Русия провокирала тяхното прокуждане, за да създеди свои съюзници в региона. Всъщност османците били нашите освободители, а руснаците окупатори. Турците са представени като мъченици за своята вяра и култура.

„Балканите са били много турско място преди Балканските войни от 1912-1913 г. Малко над половината от населението на Балканите е било мюсюлманско. В Западните Балкани е имало албанци, а в Източните – турци. Те са били мнозинство. До края на войната, която създава България през 1877-78 г., около 17% от турците са избити. По време на Балканските войни е дори по-страшно, тогава 27% от турците са убити или умират от глад и болести. Това, което се случва на турците на Балканите, е едно от най-лошите неща, случвали се на човешки същества в цялата история. Това е една от най-големите катастрофи, за които никой не знае“, казва във филма Джъстин Макарти, историк от университета в Луизвил, САЩ.

Според гласа зад кадър по време на Балканските войни умират 2,5 милиона мюсюлмани, а още 1 милион емигрират. „Въпреки това мястото с най-голяма концентрация на турско население е държавата, която днес наричаме България„.

Друг цитиран е историкът от университета в Уисконсин Кемал Карпат:

„През 19 век по-голямата част от населението на България е било от турци мюсюлмани. Така наречените българи са били малцинство. За да стане България зависима от Русия и да подкрепя политиката ѝ, е трябвало българите да станат мнозинство. Така руската армия и български банди избиват и изселват турци от Видин към Тракия и Анадола. Когато не могли да постигнат това, те се опитали да асимилират турците“.

Филмът посочва, че през комунизма се провежда целенасочена политика на асимилация на турското малцинство, а противниците на това са пращани в лагери, по затвори и са били потискани по всякакви начини.

След това дават историята на Кадир Ахмед Осман, роден през 1937 г. в България и представен като учител по турски, френски и физика. Той разказва как комунистическата партия е затворила турските училища, забранила е турският език и е заменила техните мюсюлмански традиции с християнски. „Аз съм български гражданин, не турски, но съм турчин. Да си смениш името от Айше на Фатма е зле, но да го смениш на Ангелина от Фатма е много по-лошо“, казва той.

Друг герой от филма твърди, че българския режим забранил обрязването, защото уж било вредно за децата.

Според Кадир Ахмет Осман през 1989 г. интелектуалците и учителите на турците били изгонени от България, „за да няма кой да ги води“. Разказът продължава с идването на демокрацията и създаването на „Движението за права и свободи“ през януари 1990 г., водено от Ахмед Доган.

Бахри Юмер, който от 20 години е кмет на Джебел и е един от основателите на ДПС, заявява пред камерата, че на Балканите винаги е имало жестокост спрямо турците, но потисничеството в България е било най-голямо – „Сто пъти повече от другаде“.

Според мюфтията на Кърджали Бейхан Мехмет в България има над 2 млн турци, но тази цифра не се обявява официално. Във филма се посочва, че на българите им пречи викането от джамиите за молитва, тъй като им било силно. На много места даже било забранено.

Отец Петър Гарена, свещеник на Кърджали и преподавател по история в Пловдивския университет, казва, че проблемът не е в религиите, но властимащите постоянно искат да ни разделят. Той изтъква, че църквите бият камбаните, а от джамиите викат, което е същото и не пречи никому.

Филмът на Йелда Багджи завършва с емоционална реч на Лютви Местан на турски език, където той се жалва от лошото отношение на българската държава към турското малцинство и език. Политикът заявява пред множеството, че ще настоява в училище да се изучава 4 часа седмично турски език.

„През по-голямата част от времето на интервютата ми с българските турци не можех да спра да плача и се опитвах да гледам встрани, за да спра, но тогава виждах, че операторът и звуковият оператор също плачат. Мисля, че това беше една от най-искрените, емоционални и тъжни истории, които съм снимала. И по-важното – беше скрита история, която се е случила толкова близо до нас. Като разказват, аз се чувствам горда, че представих този безценен разказ, който ми бе доверен„, споделя Йелда Янат Багджи.

Всъщност режисьорката трябва да бъде поздравена за професионално свършената работа. Твърдения, дори и да не са верни, когато са покрепени със сълзи и емоционални възклицания, въздействат силно. Освен това фактите са представени като истинската история, крита от различни режими в България. Нямаме отговор на тези предизвикателства, защото винаги сме се движили след събитията и винаги в режим на обяснение. Прав е поетът Стефан Цанев, който заяви тези дни, че ислямизма може да бъде победен с думи, а не с бомби. Това обаче зависи и от политиците, а нашите са духомно и морално скопени. Ско-пе-ни!

Целта е постигната: на големия християнски празник Рождество българите да обсъждат евентуалното завръщане на Доган в играта и филмът-провокация. Външно министерство и посолството ни в Анкара очевидно са празнично настроение, защото не се чува да са реагирали на жестокото изопачаване на българската история.